Nodame Cantabile
Изгледах и спешълчетата. пълен кеф си е във всякаква форма това заглавие.
„Ние можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за кефа на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова кратко време, че можем да правим всичко от нищо. ... За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което тук имат хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.”
Amelia
Защо класическите музиканти обикновено носят костюми? За да не разсейват публиката и за да бъдат възприети еднакво от колкото се може по-голяма част от нея.
Те не са предвидени изрично да се гледат (Е, има специални шоута, където нарочно са облечени странно и се държат екзотично...Майкъл Кенеди anyone?)
В случая тези герои ни интересуват, но описаните преживявания, според мен малко трудно биха се изразили с музикантски body language. (Без цялата работа да се превърне във фарс.)
Добре, разбрах че и двете форми ви харесват ама малко трудно ще преглътна live action-ът да е по-добрата...и вярната...
Каквото и да означава това при адаптация на манга
Защо наблягам на анимация?
Защото всичко останало ме е разочаровало маса пъти. Някак не мога да проумея, как актьор може да играе прекалено и дървено по дОрама тертип...и в следващия момент да превключи на прекрасна и изразителна музикантска интерпретация...
Да го видя няма да го повярвам...значи няма смисъл да го гледам.
Точно пък с Нодамето има няколко напълно анимирани сцени докато свири (имаше естествено и неанимирани) ...пък сцените не са само с нея...дадох я за пример.а в анимето почти липсва
Искаш да кажеш, че това не е направено достатъчно добре в анимето (с методите, които дискутирах няколко пъти по-горе)?а и ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да ни се покаже емоцията на свирещия
Героя - да, самата музиката - пффф.Почвам не само да чувам музиката, ами и ДА Я РАЗБИРАМ.
Защо класическите музиканти обикновено носят костюми? За да не разсейват публиката и за да бъдат възприети еднакво от колкото се може по-голяма част от нея.
Те не са предвидени изрично да се гледат (Е, има специални шоута, където нарочно са облечени странно и се държат екзотично...Майкъл Кенеди anyone?)
В случая тези герои ни интересуват, но описаните преживявания, според мен малко трудно биха се изразили с музикантски body language. (Без цялата работа да се превърне във фарс.)
Това не ми звучи, като постъпка на японски ТВ продуцент . Ама никак!добре са обучили каста
Добре, разбрах че и двете форми ви харесват ама малко трудно ще преглътна live action-ът да е по-добрата...и вярната...
Каквото и да означава това при адаптация на манга
Nope!Гледай сериала, пък обсъждай какво не е направил както трябва като го видиш.
Защо наблягам на анимация?
Защото всичко останало ме е разочаровало маса пъти. Някак не мога да проумея, как актьор може да играе прекалено и дървено по дОрама тертип...и в следващия момент да превключи на прекрасна и изразителна музикантска интерпретация...
Да го видя няма да го повярвам...значи няма смисъл да го гледам.
The coffee had been steadily growing more and more execrable for the space of three weeks, till at last it had ceased to be coffee altogether and had assumed the nature of mere discolored water — so this person said. He said it was so weak that it was transparent an inch in depth around the edge of the cup. As he approached the table one morning he saw the transparent edge — by means of his extraordinary vision long before he got to his seat. He went back and complained in a high-handed way to Capt. Duncan. He said the coffee was disgraceful. The Captain showed his. It seemed tolerably good. The incipient mutineer was more outraged than ever, then, at what he denounced as the partiality shown the captain’s table over the other tables in the ship. He flourished back and got his cup and set it down triumphantly, and said:
“Just try that mixture once, Captain Duncan.”
He smelt it — tasted it — smiled benignantly — then said:
“It is inferior — for coffee — but it is pretty fair tea.”
“Just try that mixture once, Captain Duncan.”
He smelt it — tasted it — smiled benignantly — then said:
“It is inferior — for coffee — but it is pretty fair tea.”
Направено е добре, но няма какво да се самозаблуждаваме - може да се направи ОЩЕ по-добре. Сам разправяше по-нагоре, че качеството на Нодаме анимето е подчинено на бюджетните липси и т.н.alshu wrote:Amelia
Искаш да кажеш, че това не е направено достатъчно добре в анимето (с методите, които дискутирах няколко пъти по-горе)?а и ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да ни се покаже емоцията на свирещия
Да, и самата музика. Щото като просто я слушам и нямам никаква информация за нея, не мога и да разбера кво точно е искал да каже композиторът й с нея. В Нодаме, освен наличния разяснителен инфодъмп имаме и емоционалността на персонажите, която води до тяхната си интерпретация на съответната музика. И понеже това е аниме за изпълнители, почти винаги имаме и ПУБЛИКА, която гледа, слуша, коментира и слага музикалното произведение и емоциите на изпълняващия го в контекст. Така научаваме още повече за музиката - щото понякога, особено при Нодаме, изпълнението е в контраст със замисъла. Друг път е в пълна хармония. Когато тази емоционалност е предадена с физиономии и движение, тя се усеща доста по-добре. Оттам, целият процес за разбиране на музиката се улеснява доста. А и става особено приятен.Героя - да, самата музиката - пффф.Почвам не само да чувам музиката, ами и ДА Я РАЗБИРАМ.
За музикантите и костюмите - не знам. Може да носят костюми, щото класиката малко или много си е снобска история? Публиката, която гледа класически концерт що е костюмирана? За да не разсейва музикантите? Или да не разсейва себе си от музикантите? Аз бтв съм правила номера да се изсипя по дънки, тениска и маратонки на опера и доста хора ме гледаха лошо в антракта, докато се носеха насам-натам с роклите без гръб и пиеха шампанско.Защо класическите музиканти обикновено носят костюми? За да не разсейват публиката и за да бъдат възприети еднакво от колкото се може по-голяма част от нея.
Те не са предвидени изрично да се гледат (Е, има специални шоута, където нарочно са облечени странно и се държат екзотично...Майкъл Кенеди anyone?)
В случая тези герои ни интересуват, но описаните преживявания, според мен малко трудно биха се изразили с музикантски body language. (Без цялата работа да се превърне във фарс.)
Това не ми звучи, като постъпка на японски ТВ продуцент . Ама никак!добре са обучили каста
Добре, разбрах че и двете форми ви харесват ама малко трудно ще преглътна live action-ът да е по-добрата...и вярната...
Каквото и да означава това при адаптация на манга
Nope!Гледай сериала, пък обсъждай какво не е направил както трябва като го видиш.
Защо наблягам на анимация?
Защото всичко останало ме е разочаровало маса пъти. Някак не мога да проумея, как актьор може да играе прекалено и дървено по дОрама тертип...и в следващия момент да превключи на прекрасна и изразителна музикантска интерпретация...
Да го видя няма да го повярвам...значи няма смисъл да го гледам.
За останалото - аз не казвам, че лайвът ми харесва повече от анимето. Анимето ми харесва повече, защото не зависи от актьорските изпълнения, които в Япония не са на ниво понастоящем. Да не говорим, че като опрем до комедийна манга, там доста от яката карикатурност се губи като трябва да се изиграе. Наслагват се и разни културни неща - пози, жестове и т.н., които на европеец като мен ми изглеждат зле и изкуствено, но са си характерни за Япония. НО това не значи, че лайвът не се справя с някои неща по-добре от или поне толкова добре колкото анимето. Пък ти ако щеш вярвай. То тея неща не стават с вяра, а с проба - не сме Църква все пак.
Amelia
Да, това е етикет, но целта е не да се демонстрира снобарщина и скъпи костюми под наем, а да се постигне конкретна тържествена обстановка.
Аз не казвам, че не може да се анимира по-добре...а, че не може да се изрази по-добре с живи телевизионни актьори.но няма какво да се самозаблуждаваме - може да се направи ОЩЕ по-добре
Ето така изречението ми харесва повече.Или да не разсейва себе...
Да, това е етикет, но целта е не да се демонстрира снобарщина и скъпи костюми под наем, а да се постигне конкретна тържествена обстановка.
Тук под "вяра" имах в предвид "доверие"...че наистина сте ги видели тези неща там .То тея неща не стават с вяра, а с проба - не сме Църква все пак.
The coffee had been steadily growing more and more execrable for the space of three weeks, till at last it had ceased to be coffee altogether and had assumed the nature of mere discolored water — so this person said. He said it was so weak that it was transparent an inch in depth around the edge of the cup. As he approached the table one morning he saw the transparent edge — by means of his extraordinary vision long before he got to his seat. He went back and complained in a high-handed way to Capt. Duncan. He said the coffee was disgraceful. The Captain showed his. It seemed tolerably good. The incipient mutineer was more outraged than ever, then, at what he denounced as the partiality shown the captain’s table over the other tables in the ship. He flourished back and got his cup and set it down triumphantly, and said:
“Just try that mixture once, Captain Duncan.”
He smelt it — tasted it — smiled benignantly — then said:
“It is inferior — for coffee — but it is pretty fair tea.”
“Just try that mixture once, Captain Duncan.”
He smelt it — tasted it — smiled benignantly — then said:
“It is inferior — for coffee — but it is pretty fair tea.”
Това с етикета продължава да не е свързано с това, за което говорехме, а именно е или не е редно очевидното излъчване на емоция с цялото тяло при изпълняване на музика. То е ясно, че реалните музиканти показват квото им идва отвътре и не театралничат преувеличено по време на концерт, за да се себеизразят. Тези в лайв-а - също. И понеже категорично отказваш да гледаш въпросния лайв, не виждам кво повече можем да дискутираме по темата, та викам да се ориентираме към приключване на дискусията.
Re: Nodame Cantabile
Ох, прекрасно е!
Гледам анимето пак за 4ти път, мисля. Вече съм на втори сезон. може и да го довърша днес.
Толкова много яки неща има в това аниме. Трактовките на талант, амбиция, кариера. Човешките взаимоотношения, мечтите, компромисите, които правиш със себе си... И разбира се, любовта. Защо не правят повече такива анимета? Това е като истински човешки живот, ебаси. Чияки и Нодаме ги обичам като истински хора.
Не искам да свършва.
Гледам анимето пак за 4ти път, мисля. Вече съм на втори сезон. може и да го довърша днес.
Толкова много яки неща има в това аниме. Трактовките на талант, амбиция, кариера. Човешките взаимоотношения, мечтите, компромисите, които правиш със себе си... И разбира се, любовта. Защо не правят повече такива анимета? Това е като истински човешки живот, ебаси. Чияки и Нодаме ги обичам като истински хора.
Не искам да свършва.
Re: Nodame Cantabile
Как намираш дълбочина в това нещо? Де ги тия трактовки на талант, амбиция и кариера? И всичко останало по списъка? Че и за любовта... Ок, но само ако нездравите взаимоотношения на двама души с психически проблеми се класират за красива любовна история.
Всъщност, като се замисля, показването на тази доста нездрава връзка е това, с което анимето може да бъде интересно на хората, които се интересуват от психология.
Всъщност, като се замисля, показването на тази доста нездрава връзка е това, с което анимето може да бъде интересно на хората, които се интересуват от психология.
PICARD: Now, are we progressing, Mister La Forge?
LAFORGE: About like you'd expect, sir.
PICARD: Splendid. Splendid. Carry on.
LAFORGE: About like you'd expect, sir.
PICARD: Splendid. Splendid. Carry on.
Re: Nodame Cantabile
Ех, ако кръшкаха, перверзничеха, заговорничеха и се опитваха да се избият един-друг в стил GOT щяха да са пример за такава психически здрава и стабилна двойка...
The coffee had been steadily growing more and more execrable for the space of three weeks, till at last it had ceased to be coffee altogether and had assumed the nature of mere discolored water — so this person said. He said it was so weak that it was transparent an inch in depth around the edge of the cup. As he approached the table one morning he saw the transparent edge — by means of his extraordinary vision long before he got to his seat. He went back and complained in a high-handed way to Capt. Duncan. He said the coffee was disgraceful. The Captain showed his. It seemed tolerably good. The incipient mutineer was more outraged than ever, then, at what he denounced as the partiality shown the captain’s table over the other tables in the ship. He flourished back and got his cup and set it down triumphantly, and said:
“Just try that mixture once, Captain Duncan.”
He smelt it — tasted it — smiled benignantly — then said:
“It is inferior — for coffee — but it is pretty fair tea.”
“Just try that mixture once, Captain Duncan.”
He smelt it — tasted it — smiled benignantly — then said:
“It is inferior — for coffee — but it is pretty fair tea.”
Re: Nodame Cantabile
Ами ще се опитам да обясня. Предварително се извинявам, за дългия и хаотичен текст, ама няма как - да обясня Чияки и Нодаме е като да обясня истински живи хора.
Да, връзката на тея двамата e бая дисфункционална, поне до края на анимето, когато двамата най-сетне решават да приемат разни неща и това между тях почва да прилича на нещо по-здравословно.
Нодаме е гений - вероятно с няква форма на аутизъм. Има невероятен талант, но няма амбиция, да го реализира по стандартния начин. Тя си живее в неин си свят, в който, поне в началото, свири само за кеф и само както й е кеф. Разбира музиката инстинктивно, но не и интелектуално. Мечтата й е съвсем обикновена и дребничка - да стане учителка. Туй щото и за учителството си мисли, че е само забавление и не може да схване отговорностите. Тя не може за себе си да се грижи, та камо ли за други хора. И това не е от тъпота - наистина избива на аутизъм това нейното отнасяне в нейния си свят до пълен игнор на реалността. Семейството й са някакви селски хорица, които си живеят на пичковци и отглеждат водорасли. За тях класическата музика е нещо далечно и неразбираемо и Нодаме не получава никакво поощрение от тях. Записали са я на пиано, защото за нищо друго не става. Разбират инстинктивно, че Нодаме свири добре, но не знаят изобщо как да отгледат един такъв капризен гений. Не разбират стойността на един такъв капризен гений.
Чияки пък е асоциален киселяк с баща, който е бил толкова асоциален и кисел, че е зарязал жена си и детето си, за да ходи да става велик пианист. Чияки има доста талант и е работил цял живот да го реализира "както трябва", щото пък в неговото семейство музиката винаги е била супер важна - и за баща му, и за майка му. Израснал е по Европа, космополит човек, разполага с пари и изтънчен вкус. Занимава се с музика от малък. Т.е., той е много по-наясно с това какво е нужно за успешната кариера на музикант, прави го методично и жъне успехи. Но сам усеща, че това което Нодаме има, той никога няма да го има, а именно истински живият боговдъхновен гений. И понеже обича музиката дотолкова, че тя е център на вселената му, не може да не започне да се сближава с Нодаме, която иначе е пълна негова противоположност и то по такъв начин, че ако не беше музиката, него щеше да го е гнус от нея. Щото Нодаме е мърла, която не се сеща да се изкъпе и която оставена на самотек може дори да не се сети да се наяде, а при Чияки всичко е подредено по конец и готвенето на някакви сложни, засукани манджи е стандарт (освен ако не потъне в музиката и той - по това си приличат много с Нодаме).
Чияки има травми от детството си, които му пречат да пътува - затова е като заточен в Япония, където не може да си развие пълноценно музикалния талант. И понеже вече наближава момента, в който ще удари тавана на възможностите си в Япония, това го прави отчаян, груб и труден за понасяне. Като върху това се насложи и липсата на толерантност към по-посредствените от него хора (а те са много, щото пичът може да не е гений, но е с няколко обиколки пред посредственяжа), положението се влошава още повече. Ранния Чияки в Япония, отпреди Нодаме да стане част от живота му, беше тръгнал да се плъзга по наклонената плоскост на мизантропията, по която и баща му се е изпързалял някога. Нодаме успява да му реши проблема с пътуването и с това го освобождава от затвора и един вид го спасява. Благодарение на нея, Чияки успява да последва мечтата си да стане диригент.
Та Чияки като един истински диригент не може да се откаже от най-голямото предизвикателство - това да дирижира и живота на Нодаме. Щото той иска да вкара този талант в "правия път". Да го накара да свири "както трябва". Затова почва да я натиска към музикалната кариера. Чияки обича Нодаме, защото обича музиката на Нодаме, но и защото Нодаме е хаосът и емоцията в неговия живот, това, което го прави и него човек. Без Нодаме Чияки ще се превърне в самотник като баща си. Чияки разбира това дълбоко в себе си, но му отнема бая време докато реши наистина да приеме тези чувства. През цялото време обаче Чияки живее в страх, че Нодаме ще го остави да й диша праха, защото той просто няма нейния гений.
Нодаме обича Чияки, защото обича музиката на Чияки и защото знае, че Чияки е всъщност един прекрасен и емоционален човек зад киселата критикарска фасада. Нодаме, въпреки аутизма си обаче осъзнава, че Чияки я води много по отношение на кариерно развитие и това я изпълва със страха, че няма да е достатъчно добра за него и че рано или късно ще го изгуби. И ревнува от това, че Чияки успява да изсвири или дирижира неща, по начин, който тя не може да изрази, защото не ги разбира истински с главата си. Нодаме иска да свири като Чияки, но в същото време цялото й същество се бори против това, че за да стане част от света на Чияки трябва да премине през хиляди трудности и трябва да почне да гледа на музиката си не само като на удоволствие, а и като на начин на живот.
Двамата са в постоянно съревнование. Често толкова се захласват по това, което правят, че забравят другия, точно когато другия има нужда от тях. Връзката им е една непрестанна осцилация - нараняват се един друг, спасяват се един друг. Бягат един от друг, бягат един към друг. И на всички, а и на тях самите понякога, им е ясно, че другият е мъжът/жената на живота им, но понеже и двамата са пълни с дефекти, е трудно да се решат да са заедно.
В края на първи сезон на анимето, решиха заедно да ходят във Франция. Франция на Чиаки му е бащиния. За него, да бъде във Франция е нещо нормално като дишането. Нодаме обаче трябваше тепърва да свиква с тази страна, да учи език, да намира приятели. Т.е., Нодаме прави огромен компромис със себе си и с малката си мечта, за да последва любовта си. Този компромис отваря пред Нодаме пътя към световната сцена и в крайна сметка я развива невероятно много като личност и професионалист. Научавайки повече за музиката, този път с главата си, а не само със сърцето си, Нодаме постепенно намира удоволствие в това да свири професионално. Чияки по този начин спасява Нодаме от безличното посредствено съществуване, което тя щеше да има без него. Но това не става лесно и нееднократно виждаме как самия той се чуди, дали Нодаме не би била по-щастлива в малкото си село, свирейки измислените от нея песни пред малки деца. Ние виждаме всичката тази вина и несигурност в него.
Чияки от своя страна, най-сетне излязъл от затвора Япония, почва да се развива с бесни темпове, като изтърван. Митка из цяла Европа, докато Нодаме си стои изоставена във Франция. Двамата са заети с неща, които хем обичат, хем мразят. И са хем самотни, хем не са. Хем другия им липсва, хем не им. Изобщо, двамата си имат свой собствен живот и могат да живеят и без другия, но това ги прави някак нещастни. Музиката в крайна сметка е центъра на вселената им и другият, колкото и да е важен, често бива пожертван в името на музиката. Това пък е една от най-прекрасните и човечни трактовки на трудния баланс между кариера и личен живот. И на професионалната отдаденост. Но в крайна сметка музиката е това, което ги държи вързани един към друг.
Физическите отношения между Чияки и Нодаме са същата каша като емоционалните. Нодаме му налита още от първите епизоди - краде му ризите за да ги душка, снима го докато спи и изобщо, държи се като психопат. Чияки пък се държи като цундере с нея. Първата целувка, която виждаме между двамата най-вероятно не е първата им целувка по принцип (да не говорим, че беше доста неуспешна работа, защото Нодаме, тая същата, дето твърди че е жената на Чияки от 2ри епизод нататък, се дърпаше като магаре на мост, щото си минаваше през някакъв пореден неин аутистичен катарзис там). Двамата спят заедно и със сигурност от време на време правят секс. Това не го виждаме, но виждаме, че са ЗАЕДНО, че влизат в пърсънъл спейса на другия и изобщо като две части на едно цяло са. Спестени са ни всичките раву ретеру-та, дейто-та, фаасто кису-та, варентайн-и и прочее лесни за идентификация любовни клишета. Имахме два Курисмаса и те бяха антитезата на шоджо клишето и двата. Всъщност на последната Коледа, на която станахме свидетели Нодаме и Чияки се биха в центъра на Париж и си размениха репликите, които абсолютно описват това между тях:
Ето всъщност клипче от злополучната Коледа. Само че са отрязали точно репликата на Нодаме, че Чияки е като музиката й. Но може да се види за какъв ташак иде реч:
https://www.youtube.com/watch?v=N_s1IbRci-4
Та това са част от причините да обожавам Нодаме. Мога да изпиша още някви десетки страници по това аниме/манга, щото заглавието го позволява, ама ще спра дотук, че сигурно съм писнала на всички вече. Дано поне е станало ясно, защо намирам Нодаме за толкова невероятно гениално заглавие.
Да, връзката на тея двамата e бая дисфункционална, поне до края на анимето, когато двамата най-сетне решават да приемат разни неща и това между тях почва да прилича на нещо по-здравословно.
Нодаме е гений - вероятно с няква форма на аутизъм. Има невероятен талант, но няма амбиция, да го реализира по стандартния начин. Тя си живее в неин си свят, в който, поне в началото, свири само за кеф и само както й е кеф. Разбира музиката инстинктивно, но не и интелектуално. Мечтата й е съвсем обикновена и дребничка - да стане учителка. Туй щото и за учителството си мисли, че е само забавление и не може да схване отговорностите. Тя не може за себе си да се грижи, та камо ли за други хора. И това не е от тъпота - наистина избива на аутизъм това нейното отнасяне в нейния си свят до пълен игнор на реалността. Семейството й са някакви селски хорица, които си живеят на пичковци и отглеждат водорасли. За тях класическата музика е нещо далечно и неразбираемо и Нодаме не получава никакво поощрение от тях. Записали са я на пиано, защото за нищо друго не става. Разбират инстинктивно, че Нодаме свири добре, но не знаят изобщо как да отгледат един такъв капризен гений. Не разбират стойността на един такъв капризен гений.
Чияки пък е асоциален киселяк с баща, който е бил толкова асоциален и кисел, че е зарязал жена си и детето си, за да ходи да става велик пианист. Чияки има доста талант и е работил цял живот да го реализира "както трябва", щото пък в неговото семейство музиката винаги е била супер важна - и за баща му, и за майка му. Израснал е по Европа, космополит човек, разполага с пари и изтънчен вкус. Занимава се с музика от малък. Т.е., той е много по-наясно с това какво е нужно за успешната кариера на музикант, прави го методично и жъне успехи. Но сам усеща, че това което Нодаме има, той никога няма да го има, а именно истински живият боговдъхновен гений. И понеже обича музиката дотолкова, че тя е център на вселената му, не може да не започне да се сближава с Нодаме, която иначе е пълна негова противоположност и то по такъв начин, че ако не беше музиката, него щеше да го е гнус от нея. Щото Нодаме е мърла, която не се сеща да се изкъпе и която оставена на самотек може дори да не се сети да се наяде, а при Чияки всичко е подредено по конец и готвенето на някакви сложни, засукани манджи е стандарт (освен ако не потъне в музиката и той - по това си приличат много с Нодаме).
Чияки има травми от детството си, които му пречат да пътува - затова е като заточен в Япония, където не може да си развие пълноценно музикалния талант. И понеже вече наближава момента, в който ще удари тавана на възможностите си в Япония, това го прави отчаян, груб и труден за понасяне. Като върху това се насложи и липсата на толерантност към по-посредствените от него хора (а те са много, щото пичът може да не е гений, но е с няколко обиколки пред посредственяжа), положението се влошава още повече. Ранния Чияки в Япония, отпреди Нодаме да стане част от живота му, беше тръгнал да се плъзга по наклонената плоскост на мизантропията, по която и баща му се е изпързалял някога. Нодаме успява да му реши проблема с пътуването и с това го освобождава от затвора и един вид го спасява. Благодарение на нея, Чияки успява да последва мечтата си да стане диригент.
Та Чияки като един истински диригент не може да се откаже от най-голямото предизвикателство - това да дирижира и живота на Нодаме. Щото той иска да вкара този талант в "правия път". Да го накара да свири "както трябва". Затова почва да я натиска към музикалната кариера. Чияки обича Нодаме, защото обича музиката на Нодаме, но и защото Нодаме е хаосът и емоцията в неговия живот, това, което го прави и него човек. Без Нодаме Чияки ще се превърне в самотник като баща си. Чияки разбира това дълбоко в себе си, но му отнема бая време докато реши наистина да приеме тези чувства. През цялото време обаче Чияки живее в страх, че Нодаме ще го остави да й диша праха, защото той просто няма нейния гений.
Нодаме обича Чияки, защото обича музиката на Чияки и защото знае, че Чияки е всъщност един прекрасен и емоционален човек зад киселата критикарска фасада. Нодаме, въпреки аутизма си обаче осъзнава, че Чияки я води много по отношение на кариерно развитие и това я изпълва със страха, че няма да е достатъчно добра за него и че рано или късно ще го изгуби. И ревнува от това, че Чияки успява да изсвири или дирижира неща, по начин, който тя не може да изрази, защото не ги разбира истински с главата си. Нодаме иска да свири като Чияки, но в същото време цялото й същество се бори против това, че за да стане част от света на Чияки трябва да премине през хиляди трудности и трябва да почне да гледа на музиката си не само като на удоволствие, а и като на начин на живот.
Двамата са в постоянно съревнование. Често толкова се захласват по това, което правят, че забравят другия, точно когато другия има нужда от тях. Връзката им е една непрестанна осцилация - нараняват се един друг, спасяват се един друг. Бягат един от друг, бягат един към друг. И на всички, а и на тях самите понякога, им е ясно, че другият е мъжът/жената на живота им, но понеже и двамата са пълни с дефекти, е трудно да се решат да са заедно.
В края на първи сезон на анимето, решиха заедно да ходят във Франция. Франция на Чиаки му е бащиния. За него, да бъде във Франция е нещо нормално като дишането. Нодаме обаче трябваше тепърва да свиква с тази страна, да учи език, да намира приятели. Т.е., Нодаме прави огромен компромис със себе си и с малката си мечта, за да последва любовта си. Този компромис отваря пред Нодаме пътя към световната сцена и в крайна сметка я развива невероятно много като личност и професионалист. Научавайки повече за музиката, този път с главата си, а не само със сърцето си, Нодаме постепенно намира удоволствие в това да свири професионално. Чияки по този начин спасява Нодаме от безличното посредствено съществуване, което тя щеше да има без него. Но това не става лесно и нееднократно виждаме как самия той се чуди, дали Нодаме не би била по-щастлива в малкото си село, свирейки измислените от нея песни пред малки деца. Ние виждаме всичката тази вина и несигурност в него.
Чияки от своя страна, най-сетне излязъл от затвора Япония, почва да се развива с бесни темпове, като изтърван. Митка из цяла Европа, докато Нодаме си стои изоставена във Франция. Двамата са заети с неща, които хем обичат, хем мразят. И са хем самотни, хем не са. Хем другия им липсва, хем не им. Изобщо, двамата си имат свой собствен живот и могат да живеят и без другия, но това ги прави някак нещастни. Музиката в крайна сметка е центъра на вселената им и другият, колкото и да е важен, често бива пожертван в името на музиката. Това пък е една от най-прекрасните и човечни трактовки на трудния баланс между кариера и личен живот. И на професионалната отдаденост. Но в крайна сметка музиката е това, което ги държи вързани един към друг.
Физическите отношения между Чияки и Нодаме са същата каша като емоционалните. Нодаме му налита още от първите епизоди - краде му ризите за да ги душка, снима го докато спи и изобщо, държи се като психопат. Чияки пък се държи като цундере с нея. Първата целувка, която виждаме между двамата най-вероятно не е първата им целувка по принцип (да не говорим, че беше доста неуспешна работа, защото Нодаме, тая същата, дето твърди че е жената на Чияки от 2ри епизод нататък, се дърпаше като магаре на мост, щото си минаваше през някакъв пореден неин аутистичен катарзис там). Двамата спят заедно и със сигурност от време на време правят секс. Това не го виждаме, но виждаме, че са ЗАЕДНО, че влизат в пърсънъл спейса на другия и изобщо като две части на едно цяло са. Спестени са ни всичките раву ретеру-та, дейто-та, фаасто кису-та, варентайн-и и прочее лесни за идентификация любовни клишета. Имахме два Курисмаса и те бяха антитезата на шоджо клишето и двата. Всъщност на последната Коледа, на която станахме свидетели Нодаме и Чияки се биха в центъра на Париж и си размениха репликите, които абсолютно описват това между тях:
Ей това са те двамата ин а нътшел. И цялата тая драматична сцена е направена с хумор и озвучена толкова гениално, че се смея с глас всеки път като я видя. Това си е характерно и за цялото аниме - тея прекрасни персонажи и реалистичната човешка драма между тях (която е пълна с неща, които ЛИЧНО съм преживявала и продължавам да преживявам в моя живот с моята кариера и с моите мечти, във връзката ми с Александър и в компромисите, които двамата сме правили един с друг, в преместването ми в Канада и т.н.) са направени по лек, ненаврян в носа, хумористичен начин. Драмата и комедията на един истински човешки живот. С ебаси музикалния съпровод.Чияки: Let's end it. It's not too late. You keep telling me on the side that you love me, but you never really take me seriously. It's the same attitude you have toward music. I can't keep up with you. Find a guy from your own planet.
Обръща се и тръгва да се отдалечава от Нодаме, мислейки си, че тя сега ще почне да се държи с него както трябва. Нодаме се вбесява и му влиза с еленски скок в гърба:
Нодаме: You sure are full of yourself. To hell with you, asshole!
Обръща се и тръгва да се отдалечава от Чияки. Чияки си гледа ожулените длани, вбесява се, хваща й шалът и я забива в земята:
Чияки: You're the one wasting my time! To hell with you!
Нодаме се изправя, събаря го на земята и му казва "Fuck you" (така го събват, естествено, че не казва така на японски).
Чияки: Alright, that's enough!
Нодаме скача отгоре му и го хваща за яката на ризата:
Нодаме: I'm always serious. How can you say I'm running from you? You come close and then you wander away. Just like my music.
Ето всъщност клипче от злополучната Коледа. Само че са отрязали точно репликата на Нодаме, че Чияки е като музиката й. Но може да се види за какъв ташак иде реч:
https://www.youtube.com/watch?v=N_s1IbRci-4
Та това са част от причините да обожавам Нодаме. Мога да изпиша още някви десетки страници по това аниме/манга, щото заглавието го позволява, ама ще спра дотук, че сигурно съм писнала на всички вече. Дано поне е станало ясно, защо намирам Нодаме за толкова невероятно гениално заглавие.
Re: Nodame Cantabile
Gyabo! Честно да си призная това е единственият случай, в който съм слушал толкова класика накуп и с кеф, особено Рахманинов.
Амелия и за тотален втф шит (menacing menacing) може да изпише няколко страници ако я кефи, ама в случая отношенията и бакраунда наистина са много добре направени, като за аниме, обаче ги развиват бавновато в 3 сезона разпръснато, мноу травми мноу нещо. За мен най-ценното е конфликта/симбиозата между Амбицията и чистата Еуфория от музиката и как ги развиват тия характери, много вдъхновено са направени и тия визуалните Риакшъни. Френския сезон има доста ключови неща в отношенията им, както показва диалога цитиран по-горе, ама и дооста скука. Абе няма нормални и скучни музиканти, в това съм се убедил .
Амелия и за тотален втф шит (menacing menacing) може да изпише няколко страници ако я кефи, ама в случая отношенията и бакраунда наистина са много добре направени, като за аниме, обаче ги развиват бавновато в 3 сезона разпръснато, мноу травми мноу нещо. За мен най-ценното е конфликта/симбиозата между Амбицията и чистата Еуфория от музиката и как ги развиват тия характери, много вдъхновено са направени и тия визуалните Риакшъни. Френския сезон има доста ключови неща в отношенията им, както показва диалога цитиран по-горе, ама и дооста скука. Абе няма нормални и скучни музиканти, в това съм се убедил .
„Ние можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за кефа на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова кратко време, че можем да правим всичко от нищо. ... За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което тук имат хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.”
Re: Nodame Cantabile
@Амелия: E аз поне изчетох чаршафа с кеф, мерси.
PICARD: Now, are we progressing, Mister La Forge?
LAFORGE: About like you'd expect, sir.
PICARD: Splendid. Splendid. Carry on.
LAFORGE: About like you'd expect, sir.
PICARD: Splendid. Splendid. Carry on.
Re: Nodame Cantabile
Е, айде сега, за "menacing, menacing" в Джоджо друго освен, че ме кефи не мога да напиша.
@Гибли, моля!
Не помня докъде бяхте стигнали с Ян с това аниме, ама ако искаш му дай още един шанс. Това Ники дето разправя, че се развивало бавно е донякъде вярно, но не съвсем. Нодаме не е само аниме за любовта между Чияки и Нодаме, а и за човешкото и професионално израстване на тези двамата. И тоя растеж си го има непрекъснато, просто е subtle като всичко останало. Нещата, за които писах по-горе много рядко са ни казани в прав текст или навряни в носа. Отделно, последните два сезона са само по 11 серии, та се гледат за по няколко часа. Те там са рязали неща с бащата на Чияки и това е тъжно, щото така не се вижда как той комбинира най-лошото от Нодаме и Чияки в себе си и защо Чияки не трябва да става като него.
@Гибли, моля!
Не помня докъде бяхте стигнали с Ян с това аниме, ама ако искаш му дай още един шанс. Това Ники дето разправя, че се развивало бавно е донякъде вярно, но не съвсем. Нодаме не е само аниме за любовта между Чияки и Нодаме, а и за човешкото и професионално израстване на тези двамата. И тоя растеж си го има непрекъснато, просто е subtle като всичко останало. Нещата, за които писах по-горе много рядко са ни казани в прав текст или навряни в носа. Отделно, последните два сезона са само по 11 серии, та се гледат за по няколко часа. Те там са рязали неща с бащата на Чияки и това е тъжно, щото така не се вижда как той комбинира най-лошото от Нодаме и Чияки в себе си и защо Чияки не трябва да става като него.
Re: Nodame Cantabile
Аз изгледах анимето до края, тоест, френския сезон също съм го гледала. Но просто не можах да видя в него всичко това, което ти намираш. Един ден може да опитам пак.
PICARD: Now, are we progressing, Mister La Forge?
LAFORGE: About like you'd expect, sir.
PICARD: Splendid. Splendid. Carry on.
LAFORGE: About like you'd expect, sir.
PICARD: Splendid. Splendid. Carry on.
Re: Nodame Cantabile
Нодаме е все така прекрасно и все така ме връща към живота след поредния безобразно дълъг ден.
https://www.youtube.com/watch?v=gfZh80kZm3g
Тъкмо приключих първи сезон и този път успях да оценя анимето и в контекста на новите неща, които научих в курсовете си по педагогика.
Вечно е това аниме. Вечно.
https://www.youtube.com/watch?v=gfZh80kZm3g
Тъкмо приключих първи сезон и този път успях да оценя анимето и в контекста на новите неща, които научих в курсовете си по педагогика.
Вечно е това аниме. Вечно.
Re: Nodame Cantabile
Изгледах го пак тея дни. Никога няма да ми омръзне.
Who is online
Users browsing this forum: No registered users and 3 guests