ShadowDance

Може би бях пускала такава тема и в Dragoneye, но не съм сигурна, а и няма значение всъщност.

Понякога с огромна увереност завявам, че съм си същият идиот като на 17. От друга страна мисля, че отношението ми към света, живота и самата себе си се е променило доста. Че много неща не чуствам по същия начин. Че съм малко по-позитивна и малко по-нечуплива отколкото преди. Че говоря по различен начин, имам различно излъчване, знам ли. От друга страна съществуват и онези периодични състояния на дежа ву, в които осъзнаваш, че постъпваш по абсолютно същия начин като предишните 514 пъти в същата ситуация и вероятно ще продължаваш да го правиш така винаги. Не защото това е най-добрият начин, а защото това е твоят начин.
Преди половин месец бях на среща на класа си (с повечто не се бях виждала 5 години) и бях смаяна от това колко малко всъщност се бяха променили почти всички. Очаквах да забележапоне нещо ново, но някак нямаше.

Та, променя ли се човек? Вие променили ли сте се през последните примерно 5 години?
Може ли въобще да се промени основно или промените са само някакви повърхностни явления, които само замаскират истинската същност?
Освен това, случвало ли ви се е да си промените мнението за някого, след като вече сте го опознали? Нямам предвид случаят "беше много готин, но като заговори стана лошо" или "внезапно ми показа неподозираните си тъмни тайни". Просто да познавате някого и след известно време без да сте го опознали кой знае колко по-добре да си промените отношението към него?

хм.. това е наистина нещо, за което съм мислила.
да, аз съм едва на 17 и ми предстои да видя много, да се променям в още хиляди насоки, но понякога ми се струва че нямам нищо общо с момичето, което бях преди 4 години. оттогава насам бавно, но сигурно се променях. и сега вече съм много различна. дори ценностите ми са се променили (но това е нормално). сега искам много по-различни неща от преди, станала съм много по-силна, по-уверена, по-напориста.
като цяло имам чувството, че съм се променила към по-добро. въпреки че плаках повече, отколкото се радвах и понякога ми се искаше да променя всичко около себе си, сега разбирам, че всичко това ме е направило по-добра. самия факт че имам желание да продължа, не съм се отказала, че гледам много положително на живота, ми е достатъчен.
и както бяха казали в един филм "Всеки го е страх от промяната. Но промяната не значи непременно нещо лошо. Тя често е хубава"
А за опознаването... Имало е случаи, когато съм си мислела, че познавам някого много добре и че харесвам всичко в него, а в един момент да се окаже,че прекалено много неща в този същия човек ме дразнят супер много и всъшност тои изобщо не е човек,който искам да имам около мен. не знам на какво се дължи...

Morwen wrote:Вие променили ли сте се през последните примерно 5 години?

Определено. При положение, че преди пет години бях на 13. Колко много време и колко много промени. Промени, от които съм доволен, обаче.

Morwen wrote:Може ли въобще [човек] да се промени основно или промените са само някакви повърхностни явления, които само замаскират истинската същност?

Постоянно се променяме, постоянно сме под влияние на различни фактори и различни хора. Важно е да не губим представа за себе си, да контролираме промените до някаква степен.

Morwen wrote:Просто да познавате някого и след известно време без да сте го опознали кой знае колко по-добре да си промените отношението към него?

Случвало ми се е подобно нещо. Но аз бях от другата страна.

Имам чувството, че в някои отношения никога няма да се променя, например детското в мен надали ще изчезне. Но за последните 4 години, в които следвах, много неща се промениха, случиха ми се хиляди хубави и неприятни неща. С много трудности се сблъсках, но нали това, което не ни убива ни прави по-силни, та би трябвало (и е така) да съм по-силна отпреди. Друго нещо, което адски много ме промени е връзката ми с моя приятел. Просто за година и малко живота ми се преобърна тотално, но повече към добро, сблъсках се с много нови за мен неща. А не можете да си представите едно дете колко променя. При това нащето е още на топло в корема ми, но вече за всичко трябва да се съобразяваме с него, да мислим преди всичко за него. Така че смятам, че вече съм по-зряла, победила съм егоизма си, по-горда съм дори. Понякога ми се струва, че съм се превърнала в някакво чудовище, но после си давам сметка, че просто истинското ми Аз няма нищо общо с мен на 17-18 години. И ако някой не ме харесва това не ме кара да се самосъжалявам, а си казвам, че той губи