Четвърти конкурс - Егоист
Posted: Tue Apr 27, 2010 8:24 pm
Ще се радвам на всякакви коментари и ще съм поласкан ако ми прочетете разказа Коментирайте независимо дали сте жури или не, дали сте специалист писател и читател или не Особено много ще се зарадвам ако ви се заформят дискусии по разказа ми. Предварително благодаря!
2 години, 4 месеца, 30 дни, 12 часа, 52 минути и 47 секунди. Толкова беше времето, което Евгени беше прекарал сам в совалката, без възможност да се изкъпе или избръсне.
Една минута по-малко от това време беше количеството, изминало от унищожението на земната колония Гайл 3 от хлебарките. Хлебарките всъщност наричаха себе си с твърде дълго и сложно име, трудно за произнасяне от човека. Бяха си спечелили този прякор поради две причини. Най-очевидната беше външният им вид, който наподобяваше земни черни хлебарки в човешки ръст, ходещи на четирите си задни крака и използващи предните си два като ръце. Другата беше издържливостта им на радиация, по която си приличаха с един от малкото видове оцелели земни насекоми. Истината е, че всъщност, технически погледнато, приличаха повече на бръмбари, но тъй като те бяха измрели заедно с 95% от фауната на земята, никой не ги помнеше, за да знае разликата и да даде правилното име на извънземните. Никой не знаеше и коя е родната им планета, никой не беше и питал, защото още от първия си контакт с хората, хлебарките започнаха война с цел екстерминиране на човечеството и завземане на земните територии.
С един ден по-малко беше пък количеството време, което беше изминало откакто Лия легна в криокамерата. Евгени премести погледа си от часовника на монитора, който отброяваше отминалото време, на снимката й, която държеше в ръка. Спомни си как тя доброволно реши да се замрази, защото корабът не беше способен да произвежда достатъчно кислород достатъчно дълго и за двамата. Пътят им към Гайл 4 с мощността на совалката щеше да отнеме 3 години, а тя имаше техническата възможност да захранва вътрешното помещение с кислород за 1 човек в продължение на 4 години. Поне за този един оставаха още 13 секунди, 7 минути, 11 часа и 7 месеца докато навлязат в обхвата на другата колония, за която дори не знаеха дали още съществува. Толкова показваше и часовникът в долния десен ъгъл на екрана.
Евгени се замисли. Кой ли от двамата беше щастливецът? Той, който не посмя да поеме риска да влезе в криокамерата, защото при 8% от случаите, хората не се събуждаха от криосън, или тя, която ще проспи целият път и ако се събуди, няма да си спомня годините скука и бездействие.
Всъщност животът му не беше толкова лош. Компютърът имаше изкуствен интелект и можеше да поддържа що-годе интелигентен разговор. В базата му данни имаше достатъчно игри, музика, филми и сериали, за да запълнят цял един човешки живот. Самотата и бездействието пък му дадоха достатъчно време да изгледа всички тези сериали, да се запознае с огромно количество музика от десетвековната музикална история на човечеството, да играе от всички игри, за които времето на Гайл 3 все не му достигаше. Всъщност, ако не взимаше предвид обстоятелствата, това си беше почивка, за която някои хора плащаха луди пари. Разбира се, че той беше щастливецът – поне беше сигурен, че ще е буден, когато ги спасят от Гайл 4. Това обаче му докара нова нещастна мисъл – ами ако Лия така и не се събуди? Ами ако рискът, който тя беше поела заради него, доведе до нейната смърт? И все пак той не изпитваше вина – любовта си беше любов, но инстинктът за самосъхранение е по-силен от всички останали, поне при нормалните хора. Лия винаги е била една идея по-луда от нормалните хора и последната й постъпка го доказваше. Но заради тази лудост я обичаше...
- Евгени, – чу се глас. Часовниците изчезнаха от екрана и на него се показа мъжко лице с равнодушно изражение, - усещам, че пулсът ти се покачи. Всичко наред ли е?
- Да, компютър. Просто се замислих за нещо – отговори той.
- Може би не биваше да те оставям насаме с мислите ти. Да изиграем ли партия шах?
- Не, компютър, втръсна ми. Я ми припомни, кои сериали от базата ти данни все още не съм изгледал?
- Само „Стар Трек: Нова генерация”, Евгени. Да пусна ли първия му епизод?
- Не! Този не искам и да го гледам. Наистина ли няма други сериали?
- Съжалявам, Евгени, собственикът ми, от който ме открадна, предпочиташе да гледа филми. Затова базата ми данни от сериали е оскъдна.
- Не съм те откраднал. Собственикът ти беше убит пред очите ми.
- Евгени, моите външни камери заснеха всичко. Не е нужно да ми напомняш.
Лицето от екрана изчезна и нова картина се появи на негово място. Образ от черно-бяла камера показа каменист пейзаж и тичащ към нея човек. В небето проблясваха изстрели от биещи се космически кораби и експлозии, а по земята лежаха отломки и трупове на хора и хлебарки.
- Чакай! Нека се качим с теб! – чу се гласът на Лия в далечината, точно когато беглецът доближи входа.
- Махайте се, лешояди! – извика той, обръщайки се назад и забавяйки бяга си. – Ако ви взема с мен, всички умираме!
- Вземи ни поне в криокамерите, човек, моля те! – чу се и гласът на Евгени. Двамата с Лия се показаха иззад малко възвишение на около 100 метра от камерата.
Човекът поклати отрицателно глава.
- Съжалявам – каза той, макар недалечна експлозия да заглуши думата му.
Той се обърна и вкара кода в панела до вратата, което му попречи да види хлебарката, появила се около 200 метра назад. Вратата се отвори и той понечи да влезе, но лазерен изстрел го прониза в гърба. Собственикът се строполи точно под камерата. Лия изкрещя, а Евгени бързо вдигна автомата си и прониза хлебарката с продължителен лазерен лъч. Двамата след това изтичаха до входа и влязоха. Лия опита да коленичи над тялото на бившия собственик, за да провери дали не е останал жив, но Евгени я дръпна вътре и затвори вратата.
Заснетото от външната камера изчезна от монитора и отново се появи лицето, но вече намръщено.
- Не беше нужно да ми го показваш за стотен път – промълви Евгени.
- Всъщност, пускал съм ти записа само 21 пъти – поправи го компютърът.
- Все тая.
- Ти каза, че са го убили, но всъщност никой не е убеден в това, ти така и не остави Лия да провери пулса му – анализира компютърът с укоряващ тон.
- Ти си компютърът, управляващ тази совалка и загрижен за собственика й. Да си беше използвал външните сензори за жизнени показатели.
- Те бяха повредени от неточен изстрел на човек, опитващ се да застреля хлебарка. Вие минахте покрай трупа му на идване. Приятелката ти щеше да провери пулса му, ако просто я беше оставил за 10 секунди.
- Нямаше време. Дори тези 10 секунди можеха да ни костват твърде много, а ако той се беше оказал жив и го бяхме довлачили, то щяхме да се забавим повече от минута, а ти сам ни показа как луната избухва минута след като излетяхме. Аз спасих когото можах.
- Най-вече себе си. Тогава нямаше как да знаеш точния момент на взривяване на колонията. Повярвай ми, Евгени, ако в изкуствения ми интелект не бяха заложени възможността да чувствам самота и нуждата от човешки контакт, нямаше да отговоря на нито една твоя команда.
- Тоест, тогава щеше да откажеш да излетиш и да ни оставиш на планетата, което не те прави по-малко убиец от мен, нали?
Компютърът замлъкна, а изражението на лицето от монитора се върна от ядосано към безразлично. Последваха няколко секунди, изпълнени с напрегната тишина, нарушена след това от компютъра.
- Извинявай, че те разстройх, Евгени. Не исках. Прав си, реагирах емоционално. Нека ти пусна музика, хайде избери си някакъв стил.
Евгени се усмихна и потупа монитора с ръка.
- Спокойно, компютър. Ти си създаден, за да служиш на човека. Твоят инстинкт за самосъхранение е далеч по-малък от инстинкта за съхранение на човека, когото обичаш, в случая собственика ти. По това се различаваш от хората.
Лицето от екрана повдигна едната си вежда.
- Както и да е... музика... да. Покажи ми... балканска музика, налачото на ХХІ век. Чалга. Май от всичките стилове в паметта ти само този е способен да повдигне настроението ми и да ми помогне да забравя за проблемите си поне за малко.
- Както кажеш, Евгени. Желание за конкретен изпълнител или песен?
- Изненадай ме с нещо, което не си ми пускал преди– усмихна се Евгени.
- Както кажеш, Евгени. Влизам в Ц, май докюментс, мюзик, 21 век, балканска. Зареждам плейлист. Пускам рандом селекшън.
Лицето отново изчезна от екрана, който на своя страна показа снимка на българската певица Вероника. „Качвай се на масата” зазвуча за доброто настроение на Евгени, който се повдигна от креслото на контролния пулт и започна да танцува на енергичния ритъм. Той протегна ръката си напред, все още държейки снимката на Лия, и си представи, че тя танцува пред него.
Не минаха обаче и 30 секунди, преди мониторът отново да смени картината си, а музиката да спре. На екрана се показа космосът отвън.
- Ох, компютър, какво сега, пак ли ще се опитваш да ми втълпяваш гузна съвест?
Отговори му гласът на компютъра, но по странен начин – сякаш се опитваше да каже 20 изречения едновременно. Бърборенето продължи около 15 секунди, след което спря.
- Компютър? – Евгени повдигна вежди.
Компютърът започна бързо да изрежда:
- Оупън файл – земна история. Оупън файл – външни камери. Оупън файл – история на совалката. Аркайвинг файлс. Сенд аркайв.
- Компютър, какво правиш? Не ми казвай, че в песента е имало вирус! – разтревожи се Евгени.
Червено кръгче се появи на монитора, премести се в горния ляв ъгъл, след което се уголеми, уголемявайки и показваната зона от космоса. Евгени изпусна снимката, закри устата си с ръце и отстъпи две крачки назад. Екранът показваше приближаващ се хлебарчест галеон – перлата в бойния флот на расата им. Той насочи предното си оръдие и произведе изстрел. Евгени се стрелна към контролния пунт, натисна червен бутон, който накара двигателя на совалката да зашуми, след което хвана лоста от средата на пулта и рязко го дръпна към себе си. Совалката обаче не беше достатъчно бърза, за да избегне лазера напълно. Чу се удар, малка експлозия, след която започна да се чува едно постоянно свистене, а изкуствената гравитация беше изключена. Евгени се зарея във въздуха, но успя да се хване за стола и да се издърпа до клавиатурата, след което започна да пише на нея. Изписваният код се показваше на монитора, а малко след като почти целият екран се зае от кода, Евгени натисна ентър. Светлините и монитора угаснаха. Остана да се чува само свистенето, започнало след удара, заедно с тежкото дишане на Евгени, породено от силното физическо натоварване след години мързел. Евгени се избута до задната част на мостика и отвори едно чекмедже, от което взе бинокъл. Не си направи труда да го затвори или да прибере зареялите се вещи отвътре, а направо се избута до горната част на помещението и погледна през малкия люк с бинокъла. Видя галеона с гръб към него, отдалечаващ се. Чу се леко прищракване, след което светлините отново се запалиха, а лицето на компютъра се показа на екрана. Включи се и изкуствената гравитация, поради която Евгени се строполи на пода.
- Компютър? – каза той, надигайки се бавно.
- Съжалявам, Евгени. Хлебарките хакнаха базата ми данни и извлякоха всичката ми информация. Ако това те утешава, едва ли са научили от мен нещо интересно, което да не са знаели отпреди.
- Къде ни удариха?
- В задната част. Двигателите ми са поразени. Което означава, че не мога да променя курса си, а както знаеш, ти го промени, когато се опита да избегнеш оръдието. В момента сме насочени към... лоудинг... лоудинг... ерор, анекспектед енд ов лайн. Насочени сме към нищото, Евгени. Траекторията ни няма да се засече с нито една позната земна колония.
- Криокамерите?
- Криокамера А е пробита. Цялостта на криокамера Б е запазена, но охладителят й не работи...
Евгени преглътна, а очите му се уголемиха.
- ...Но цялостта на помещението за криокамери е нарушена. Въздухът й е изтекъл в космоса, което означава, че температурата в него е еквивалентна с космическата абсолютна нула. Лия е жива и в безопасност.
- Слава Богу! – отдъхна си Евгени.
- Евгени, анализът ми показва, че няма за какво да се радваш. Насочвам се към нищото, шансът да попаднем на неоткрита планета, населена с достатъчно напреднала и приятелски настроена форма на живот, която да ни помогне преди да изтече срокът за годност на криокамерата на Лия е... лоудинг... 73 върху 10 на степен 359127401...
- Ясно, компютър, няма нужда да го казваш цялото.
- Шансът да попаднем на приятелски настроена форма на живот, която да те спаси, преди да изтече въздухът в твоето помещение е нулев – все пак довърши компютърът. – Въздухът ти ще стигне за 19 минути и 33 секунди. Вероятно затова галеонът не ни довърши – хлебарките вече са изчислили шансовете ни и са преценили, че е по-добре да запазят муницията си за бъдеща битка. Желаеш ли да ти предложа варианти за действие, Евгени?
- Може.
- Мога да се самовзривя, за да умреш бързо.
- Не, благодаря, давай следващия.
- Мога да пусна нервнопаралитичен газ, който да те накара да заспиш, а смъртта ти да бъде безболезнена.
- Компютър, предложи ми нещо, което не включва моята смърт.
- Лоудинг... Единственият начин е да облечеш космическия скафандър на бившия ми собственик, да изтегля криокамерата на Лия до мостика, което ще ми отнеме... лоудинг... 25 минути и 14 секунди, да я отворим и ти да влезеш вътре. След това мога да насоча криокамерата към Гайл 4, но тя ще стигне след 14 години. Ти ще проспиш целия период.
- Но това ще убие Лия! Докато я вкараш, въздухът ни ще е изтекъл, а при отварянето ще изтече и този отвътре. Криокамерата трябва да е пълна с въздух и криогенна смес, иначе тя ще умре.
- Да, Евгени. Но нейният шанс за оцеляване при запазване на сегашните условия е пренебрежимо малък, а твоят нулев. Това е единственият начин.
Евгени наведе глава. Студена пот изби по лицето му. Свистенето продължаваше и се чуваше особено силно, когато компютърът мълчеше. Температурата в помещението спадаше рязко. Евгени потри ръце, въздъхна и видя дъха си. След това затвори очи за момент. Вдигна глава, отвори ги и каза:
- Компютър, не внасяй криокамерата тук. Изстреляй я към Гайл 4.
- Евгени? – компютърът повдигна вежди, а лицето му мина от безразлично към разтревожено.
- Правилно ме чу. Избирам да спасим Лия, а аз ще остана тук.
- Евгени, нима преди пет минути не ми говореше за силата на човешкия инстинкт за самосъхранение? Имаш възможност, Евгени, спаси се.
Евгени отново наведе глава със затворени очи. Но замислянето му не трая дълго.
- Не. Лия заслужава да живее също толкова, колкото и аз. Тя не е виновна с нищо. Тя се жертва за мен, а сега е мой ред.
- Евгени, стига. Извинявай за това, което казах преди малко. Исках да ти втълпя чувство за вина, но не бях прав. Прекарахме дълго и красиво време заедно. Ти си моят нов стопанин. Не мога да загубя и теб. Моля те, изхвърли жената и спаси себе си!
- Направи го, компютър, след което пусни нервнопаралитичния газ и се изключи. Бих искал да умра сам, ако нямаш нищо против.
Лицето на монитора заплака.
- Както заповядаш, Евгени.
Мониторът показа изстрелването на криокамерата в космоса, след което се изключи. Отново светлините угаснаха и изкуствената гравитация остави тялото му да се рее, а тишината беше нарушавана единствено от свистенето на изтичащия въздух и на вливащия се в помещението приспивен газ. Евгени седна на стола пред пулта, придържайки се с крака, наведе главата си назад със затворени очи. Поседя така няколко секунди, след което се намръщи. Чувството на гордост от добрата постъпка и любов към Лия беше замъглено от новата му мисъл.
Кой беше щастливецът от тази ситуация? Тя, която ще се събуди след 14 години на непознато място, без нито един роднина или приятел, без любимия си, заради когото тя рискува живота си, или той, който щеше да предаде Богу дух спокойно в съня си и щеше неусетно да се отърве от мъката на унищожения си дом и загубените близки. Отново инстинктът за самосъхранение беше надделял – по-добре да умре така, отколкото да живее с мъчителния спомен за убийството на годеницата си и за всичко изгубено във войната с хлебарките и в крайна сметка да се самоубие. По-лесно беше да се предаде, да се откаже. Това беше истинската причина да подари живота на годеницата си, а не някаква повърхностна и забравена през годините самота любов.
Отново той беше егоистът.
„Поне умирам наясно със себе си и с това какво чудовище съм всъщност.” С тази мисъл Евгени заспа вечния си сън.