ShadowDance

-=1=-

Всичко започва със слънцето. Изкушена от блясъка му потапям крака в

отразяващите го води на голямата локва и съсипвам новите си обувки... какво

пък, едни обувки - нито първите, нито последните, които съм удавила в

слънце... Продължавам да седя насред локвата, а около глезените ми се

слънцето успокоява разлюляната кал, укротява я, утаява я... и пак владее...

тежестта на лъчите му притваря клепачите ми - с нежна милувка по скулите ме

лъже да затворя очи, а после гъделичка връхчето на носа ми с оранжев лъч ...

може би, защото знае, че обичам оранжево...Непохватна сервитьорка в близкото

кафе изпуска чаша със сок и оранжево-слънчевия следобед замирисва на

портокали... "Мамо, защо тази какичка седи в локвата? На мене не ми даваш!"

пискливо детско гласче последвано от строгия раздразнен глас на майката:

"Всеки луд с номера си! Стой далеч от калта!" С ушите си усещам че говорят

за мене - иска ми се да отворя очи и да им разкажа за портокалите, ала

слънцето не ми дава - заключва устните ми с целувка, гореща колкото огъня на

припламващата близо кибритена клечка, която после нечия нехайна ръка

захвърля в слънчевите води на локвата... кой говори, когато го целуват?

Особено, ако целувката е в оранжево?
Милувката продължава надолу към раменете ми... опърля леко и без това

зачервената кожа, щипе закачливо... и продължава да ме целува.
В оранжево.

Всичко свършва с дъжда.
Ревниво покапва по косите ми, разделя ме от слънцето, отнема ми неговата

целувка, измива горещите му следи от лицето и раменте ми, залива ме със студ

и ревност... дъждът не е оранжев - той дори няма цвят...
Облаците скриват слънцето и ме пращат да спя... сама, самотна, премръзнала.

Ала ще ми разказват цветни приказки.
И ще сънувам в оранжево...

Ух, стоя и се чудя какво да кажа...

Хубаво е.

.........

И то много даже...

много... интересно. онзи ден препрочетох за 423545446546-ти път "The Autobiography of FBI special аgent Dale Cooper" на Скот Фрост. И сред всичките уникални неща вътре, едно изречение ме разтопи и не ме оставя намира:

"Слънцето се издига над хоризонта като огромен топъл портокал."

Да, и на мен ми харесва. Не заради портокалите, а заради лудостта, която става разбираема някак.

Ъ, на мен ми звучеше нормално... :)

Обичам приказки,а тази е от тези,които си мислиш,че си разбрал и след малко се опиташ "Нямаше ли и още нещо?".

-=2=-

Обичам да спя на зелената си възглавница, завита със зелената си завивка, а зеленият ми чаршаф да се усуква около глезените ми.

Карат ме да се чувствам сякаш съм цвете, поникнало по волята на някой елф точно на тази поляна. Карат ме да сънувам сънища, напоени с аромата на прясно окосена трева, на диви цветя и мед... Иначе казано - летни сънища.

През зимата ми е достатъчно дори само да погледна зелените си чаршафи, за да се стопля. А пъхна ли се сред тях, умората ми бяга, прогонена там, където зимуват раците.

Понякога, уличната лампа пред прозореца ми свети и все едно луната огрява леглото ми...

Лунните лъчи са вълшебни, сам знаеш... Но не знаеш какво могат да направят те от едни зелени чаршафи.

Сякаш попадам в магическо царство или на самодивско сборище... Сенките на птици, които като мен будуват, се мяркат по стените ми - моите веди и орисници, вятърът удря стъклата ми, сърдит, че не го пускам вътре... Ритъмът му ми дава сила...

Заспивам, когато вълшебната лунна лампа угасне.
Събуждам се с дъх на лято...
Дори и през януари.

Това е готино.
напомня ми едно стихче:

Мълчанието ми е зелено
и сърцето ми е зелено
и мислите ми са зелени
морскозелени - като очите ти.

И като стана въпрос за светлина и зелени цветове се сещам и за още едно:

Сияе през листата
Слънцето,
окъпнано в ярко зелена кръв.

Намомняш ми едновременно Рей Бредбъри във Вино от глухарчета и Агоп Мелконян с неговите разкази... С една дума - благодаря - тъкмо душичката ми се беше вкисанла и попаднах на твоя текст.

сънят #2 си го бива, зелено цвете : )

третият какъв е ?
тук ли си още понякога, за да разкажеш?