ShadowDance

Безликия не можеше да понесе повече от този ужасен товар, който заплашваше да разруши логиката. Главата му като че ли искаше да се пръсне като презряла диня, мислите го нападаха като пирани. Черни, грозни, безлични, отпадъчни... Тялото му отказваше повече да се подчинява на безполезните напъни, губещи се в прометеева безметежност. Устата му се разкриви само, за да му докаже, че е безпомощен.
А някога бяха други времена.
Всъщност той не бе сам в този побъркан свят, в това блато от насекоми и преизподни твари. ТЕ бяха милиарди и с всеки изминал ден се множаха като едноклетъчни. Гората погълна и спаси колкото успя, но това не бе достатъчно. ТЕ бяха милиарди. Никой бог, висш или полусъществуващ, нямаше тази власт – да ги спаси.
Главата му беше прикрита зад маска. Метална обшивка, която се опитваше да заличи срама от някога младите и красиви черти на Безликия. Той вярваше, но и знаеше, че вярата е само за слабите мекотели, които ден и нощ се надяват да дойде месия, който да ги избави от мъките. Но месия не идваше.
Безликия виждаше нещата под различен ъгъл. Той не беше атеист, но не беше и отдаден на религиите. За него те бяха една върволица от скалъпени истории. Също като „Хиляда и една нощ”, които представляваха низ от добре написана проза, с елементи на митично и фантастично.
Хлоппп...
Маскираният бе изваден от унеса.
- Кой си ти? – запита той и за жалост „невиждащите” му очи не успяха да видят натрапника.
- Кой е там? – „Нима първият въпрос не бе достатъчен?”
Някой се хлъзна около бизжизнената му талия и той усети студеното присъствие на влечугото.
- Знам за какво идваш – отбеляза Безликия, - но си закъсняла.
Нямаше отговор. Понякога той си мислеше, че полудява и говори на празното пространство, което го заобикаляше – хиляди огньове и сняг, падащ върху тях; ферментирал въздух; парчета смола, които ту се разтапяха, ту се втвърдяваха и жулеха кожата му; милиарди очи разпръснати в небесата и пясъка; уловени мъртви мисли и чувства, емоции, преминали границата на въображението. Сякаш ТЕ бяха слепи: отговорите се намираха пред очите им, но като че ли перде ги закриваше... или може би умствената им недостатъчност.
- Имаше дни, когато можех да те пречупя с едно-единствено движение, да те изкормя, разпърча и опека на бавен огън. Не!!! – извика той, - нямаше да те ям. Аз съм вегетарианец, но това никога не ме е спирало да се занимая с труповете ви. Исках само едно – да бъда безличен.
- И накрая го постигна – гласът беше женски и определено бе на женско същество. Но какво от това?
Безликия се опита да се засмее, но коремът му го нямаше да го подкрепи. Сякаш някой бе вързал с вериги частите от тялото му и бе захранил елементите с електричество от статичната атмосфера.
- Коя си ти? – безпомощно запита, но отговор отново не дойде. Това го наведе на варианта с гротескната реалност, че той всъщност полудява.
Някога имаше същества, които се разхождаха по света и се опитваха да загасят всеки плам, всеки жарък въглен на прогреса. Установените им правила бяха нещо като табута, чието нарушаване се наказваше съобразно. Имаше и касти, които се грижеха за анархичното отделение на групите, защото това бе изключително необходимо. Животът ли?!? Животът беше просто компонент. Суровина за Голямата машина наречена Съществуване.
...Обществото на мъртвите...
Не че бяха мъртви, но и живи не бяха.
Понякога очите гледаха огледалото и не разбираха ехото. Резонансът бе неумолим и несъвършен. И тук отново се намеси Гората с нейната вяла, но сериозна завеса. И прибра някои, но не всички. Спаси ги!!!
Безликия бе един от изоставените, но това не го тревожеше. Затворите само се сменяха, както и палачите. Усъвършенстването на еднородността доведе до една каша от нееднородна смес, която смелчаците нарекоха някога справедливост. Справедливостта на неукия.
Голотата бе разковничето към мазохизма, а самите мазоли, съображение за избягване. Устите се отваряха, променяйки само цвета си, но това не възпря никого от унищожението. Защото те не говореха, а просто вегетираха. Устните бяха намацани с кръв и пурпур, но това също не бе от значение. Защото ТЕ бяха свикнали на гледката. Улично осветление – изправно; Говорители – много; Зачитащи – николко... или почти николко. Такива като Безликия бяха наградени с дървен и изгнил медал и пратени в пенсия. А той все още разполагаше със сила, плам, себеотрицание и отдаденост. Но нали те казваха, че „отдадеността” е само за книгите. Унищожителна мозъчна гениалност. Горилов аналог с последователното схващане за усещането.
Маниакалната връзка на Безликия с плътта на себеродните го караше да стене, макар сам да бе поел пътят водещ дотук.
„Аз ли съм направил всичко това?” се питаше в нееднообразните мъчения на околната среда. „Аз ли съм отговорен за хаоса и безпорядъка?”
- Не!!! – отсече тя, като че ли с това се изчерпваше цялата обемна същност на историята.
Условия за гранично поведение, катарзис на чувствата, охолност на възприятията.
- Какво ще правиш с мен? – запита Безликия. Той не се страхуваше от смъртта, защото тя не бе палач – тя бе така търсеният месия.
Влечугото се уви около врата му и като че ли задряма. За определено количество време двамата вегетираха в симбиотична зависимост – нежелана.
- Свърши ли се!!! – изпищя увитото около подобието на врат същество.
„Нима и ти се страхуваш като мен!” изуми се Безликия. Той дори не бе и предполагал, че ТЕ могат да се опасяват от нещо. Очите му избледняха сякаш завъртяни от електрически импулс. Искри се разнесоха по отворените рани на тялото му. Няколко тънки жици се разкъсаха и от тях потече червеникаво-кафява течност подобна на смазка.
Хватката се разхлаби.
- Ама че е студено край теб! – оплака се Влечугото.
Безликия се разсмя. Толкова много години му бяха запушвали устата с токовете на ботушите, бяха шибали гърба му с думи равняващи се на бълвоч и бяха трили в лицето му плакати на самозалъгването. Така че той не се трогна от думите на създанието, а по-скоро затвърди мнението си.
- Студено е! Навсякъде е студено!
Влечугото пропълзя встрани и се нави на кълбо. Сребърните нишки се извиха във великолепна последователност. Зъбите – синтетична сметана. Очите от електро-диамант.
- Може би ти е интересно да разбереш какво търся тук. Как съм стигнал до това положение.
Съскането означаваше „да”.
- Преди години – започна Безликия, - аз имах лице като всички останали, живот и работа. Борех се за каузи, които останалите не разбираха. Обичах с чувства, непознати за смъртните. Но калта не можеше и не може да се изпари от мозъка, както и глупостта да се превърне в гениалност, макар опити да не липсваха. Потъпквайки естествената красота, ТЕ се опитаха да създадат артифициална – техно-пародийна-резолюция на действителността. Както ти е известно: не успяха.
Влечугото се загърчи.
- Какво ти е? – запита Безликия с монотонен-ламаринен глас.
Ресните по туловището на създанието засветиха в кърваво червено. Диамантените очи потъмняха.
- Влечуго...!!!
- ТЕ ме излъгаха – простена широката паст. – ТЕ казаха, че врагът си ти.
Безликия се закашля и паста потече от полумъртвата му уста. Опита се да се усмихне.
ТЕ заблуждаваха всички.
- Лъжата за тях е истина – констатира той. – Смъртта – условие за удобство.
- Аз няма да те убия, няма да смеся кръвта ти с отрова.
Влечугото се затътри в посока към Града.
- Остани! – помоли Безликия. – Не ми остава много. Както и на теб.
Създанието го погледна с очи от електро-диамант. При тътренето на дългото си като корабно въже тяло оставаше сивкава графитена следа.
- Виждаш бъдещето?!? – изуми се Влечугото.
- Виждам много неща, но „неслучилото” се не е едно от тях.
- Тогава как...?
- Логика. Мозъчно-импулсна-логична последователност.
- Теология?
- Не – здравомислие.
Безликия простена.
- Боли ли те? – попита съчувствено Влечугото.
- Болката не е една от приятелките ми. Тя не ми влияе.
- Какво да направя, за да се почувстваш по-добре?
Драмата на цялата световна картина се състоеше в невъзможността на организма да се пребори с упорития паразит, който разкъсваше умствената му влакнодайна тъкан и се наместваше удобно в незаслуженото кресло на властта. Управлението на важните дела се поставяше в скута на „правоимащите”, а не в скута на „способните” да се справят с проблемите същества. Това, за което Безликия мечтаеше и копнееше, прозираше в електро-механичните му сънища.
Анихилация.
- Направи така, че всичко да спре.
Влечугото се нави на масур и вдигна високо глава.
- Това не е в рамките на моите възможности, но мога да ти предложа нещо, което ТЕ няма да очакват. Нещо, което ще ги направи уязвими и глупави.
Безликия отново се засмя.
- ТЕ и бездруго са глупави. Но щом действието ти ще ги уязви, аз съм съгласен.
Тялото на този, който някога искаше да е безлик бе цялото във вдлъбнатини, от които течаха сокове с различна вискозност и цвят. Лицето му бе покрито от маска, чиято форма бе създадена специално за него. Крайниците бяха отдавна забравени, защото не бяха необходими. Влечугото стрелна широката си глава напред и потъна в талията на Безликия. Изведнъж раните се затвориха, крайниците отново потрепнаха, доказвайки с този си жест, че пак функционират, а металната покривка на физиономията потъна зад плътта. Мъжът се изправи и разкъса мръсните дрипи, които го покриваха неопределено дълъг период от време. Устата му се появи на лицето, проправяйки си път през бялата плът и се изкриви в демонична усмивка. Мускулите му набъбнаха като напомпени от тежък физически труд. Окосмението се задвижи по почти невидимите пори на кожата. Очите придобиха естествен синьо-небесен цвят, носът се превърна в малка кула, ушите се оформиха от излишното количество материя от двете страни на главата и така докато всичко си застана на мястото.
- Видя ли какво направих с теб? – попита Влечугото, настанило се удобно в мозъка на мъжа.
Безименния сви пръстите на ръцете си и отново ги отпусна.
- Да – отвърна готов за борба той. – Ти ме направи Бог.
Влечугото сякаш се сля с неговата същност и потъна в бездната на едноличността.
„Някога ТЕ ме наричаха човек. После убиха всичко човешко в мен и ме превърнаха в електро-механична кукла, захранвана от свободнодвижещата се енергия в природата. После, когато установиха, че не съм им удобен, се опитаха да ме убият. Не успяха. Единственото, което постигнаха от това си действие бе да ме превърнат в свръх-същество, в Бог, който няма да има милост към цялата тяхна пародийна непохватност”.
Мъжът направи първата си крачка към едно по-светло и изпълнено със справедливост бъдеще.

Разказът е много разхвърлян, човек трудно може да хване нишката на мисълта му. Идеята е обещаваща, ако бъде добре развита. И отново имаме странни изразни средства и думи, използвани не на място.

Безликия не можеше да понесе повече от този ужасен товар, който заплашваше да разруши логиката.

Как така товар, бил той и душевен ще разруши логиката? Коя логика? Логиката по принцип, логиката на някакво събитие? В това изречение просто няма смисъл.

Тялото му отказваше повече да се подчинява на безполезните напъни, губещи се в прометеева безметежност.

Такова нещо като прометеева безметежност няма. Безметежност е синоним на безгрижност, вероятно имаш предвид безнадеждност. Това че две думи са близки по звучене, не ги прави близки по смисъл.

Никой бог, висш или полусъществуващ, нямаше тази власт – да ги спаси.

Полусъщствуващият бог ми се вижда нещо като малко бременната жена - няма как да има такова състояние. Въобще съчетанието "висш или полусъществуващ" предполага тези две неща да са антоними, а това не е така. Също така предполага, че има и напълно съществуващи богове. Можеше да избегнеш цялата тази логическа джунгла, ако просто си беше спестил уточнението, което няма нито смисъл, нито е нужно.

Той не беше атеист, но не беше и отдаден на религиите. За него те бяха една върволица от скалъпени истории. Също като „Хиляда и една нощ”, които представляваха низ от добре написана проза, с елементи на митично и фантастично.

Читателят знае какво е хиляда и една нощ, не подценявай интелигентността му.

запита той и за жалост „невиждащите” му очи не успяха да видят натрапника

Защо "невиждащите" е в кавички?

- Кой е там? – „Нима първият въпрос не бе достатъчен?”

Това учудване, че не е отговорено на първото питане е малко нелогично в контекста на събитията. Неотговарянето на един въпрос е капка в морето в сравнение с другите неща.

Някой се хлъзна около бизжизнената му талия и той усети студеното присъствие на влечугото.

Безжизнената.

Понякога той си мислеше, че полудява и говори на празното пространство, което го заобикаляше – хиляди огньове и сняг, падащ върху тях; ферментирал въздух; парчета смола, които ту се разтапяха, ту се втвърдяваха и жулеха кожата му; милиарди очи разпръснати в небесата и пясъка; уловени мъртви мисли и чувства, емоции, преминали границата на въображението. Сякаш ТЕ бяха слепи: отговорите се намираха пред очите им, но като че ли перде ги закриваше... или може би умствената им недостатъчност.

Хубаво започна с някакво описание, после обаче изведнъж в този физически описан свят се появиха мисли. При това "уловени мъртви мисли и чувства, емоции, преминали границата на въображението.". Къде е границата на въображението за една емоция и кога тя я преминава? Имам чуството, че просто имитираш добре звучащи купешки изрази, а дори не се замисляш имат ли смисъл.

Имаше дни, когато можех да те пречупя с едно-единствено движение, да те изкормя, разпърча и опека на бавен огън.

Вероятно имаш предвид "разпарчетосам". Разпърча означава единствено, че лирическият герой обяснява диалектно на змията, че би могъл да я заведе за заплождане при пръч. Допускам, че нямаш предвид това.

Не!!! – извика той, - нямаше да те ям. Аз съм вегетарианец, но това никога не ме е спирало да се занимая с труповете ви.

Обяснението във вегетарианство на човек, готов да убива вкарва ненужно комична нотка.

Безликия се опита да се засмее, но коремът му го нямаше да го подкрепи.

Тоест той е без корем? Как така змията се увива около талията му тогава? И отново за корема се говори така сякаш е отделно същество със своя собствена воля.

- Коя си ти? – безпомощно запита, но отговор отново не дойде. Това го наведе на варианта с гротескната реалност, че той всъщност полудява.

Може да го е навело на мисъл, не на вариант. Самото "вариант с гротескна реалност, че всъщност полудява" (или въобще "реалността, че") е неправилно от гледна точка на строежа на изречението, както и от смислова. Не разбирам въобще защо е ползвана думата "реалност", която освен, че звучи не на място е и безсмислена, доколкото героят не знае дали това е реално.

Установените им правила бяха нещо като табута, чието нарушаване се наказваше съобразно.

Все едно да кажеш "чието нарушаване се наказваше като.". "Съобразно" е наречие за съпоставяне и изисква да продължиш израза, примерно "съобразно действащите закони". Вероятно си имал предвид "съотносимо" или "пропорционално", или нещо от сорта.

Имаше и касти, които се грижеха за анархичното отделение на групите, защото това бе изключително необходимо.

Йерархичното. Анархичното означава, че няма никакви правила в него. Анархия е антоним на йерархия.

Усъвършенстването на еднородността доведе до една каша от нееднородна смес, която смелчаците нарекоха някога справедливост.

Понякога се чудя дали самия ти се разбираш. Еднородността на кое? Еднородно би било именно общество без йерархия и касти, а ти твърдиш, че такива съществуват. Каква точно е тази каша от смес, от какво е направена и защо е нееднородна?

Голотата бе разковничето към мазохизма, а самите мазоли, съображение за избягване.

Изби рибата, ще ме прощаваш. От тук разбирам, че някой явно се е стремил към мазохизъм (т.е. самонараняване) и го е постигнал чрез голота, а какво общо имат мазолите и защо са съображения за мен е мистерия.

Устите се отваряха, променяйки само цвета си, но това не възпря никого от унищожението. Защото те не говореха, а просто вегетираха. Устните бяха намацани с кръв и пурпур, но това също не бе от значение. Защото ТЕ бяха свикнали на гледката. Улично осветление – изправно; Говорители – много; Зачитащи – николко... или почти николко. Такива като Безликия бяха наградени с дървен и изгнил медал и пратени в пенсия. А той все още разполагаше със сила, плам, себеотрицание и отдаденост. Но нали те казваха, че „отдадеността” е само за книгите. Унищожителна мозъчна гениалност.

Какво стана в този пасаж?

Горилов аналог с последователното схващане за усещането.

Аналог на горила, който схваща усещанията едно по едно?

Маниакалната връзка на Безликия с плътта на себеродните го караше да стене, макар сам да бе поел пътят водещ дотук.

Какво са себеродните и откъде се появиха?

Толкова много години му бяха запушвали устата с токовете на ботушите, бяха шибали гърба му с думи равняващи се на бълвоч и бяха трили в лицето му плакати на самозалъгването.

Оливаш се в метафори отново.

Зъбите – синтетична сметана. Очите от електро-диамант.

Електродиамант, че няма, няма, но някак може да се прглътне. Зъбите от синтетична СМЕТАНА обаче са повече, отколкото човек може да понесе. И дори веднага да се сети, че става дума за стомана, впечатлението не е по-добро.

Значи, нямам сили да продължавам нататък сега.
Но ще обобщя - главният ти проблем е, че не знаеш как да си служиш с думите, но ги размахваш с героична смелост. Не се получава добре. Ти дори не знаеш/бъркаш значението на някои думи, но просто ги пъхаш в текста, защото звучат добре или си ги чувал на други места. Самият текст е излишно дълъг и историята не може да се проследи. Хубаво е, че не сипваш всичко на читателя сдъвкано и изплюто. В тоя случай обаче ти очакваш от него да дъвче камъни с неправилна форма. В историята ти става дума за странно общество с диктатура и за затворник ли е, развален андроид ли... Не е ясно нито от какво се състои обществото, нито какъв е този (бивш) човек, какво е станало с него и защо е мъчен. Не е ясно защо змията му вярва толкова лесно. Нито какво става накрая. Вероятно си искал да постигнеш цялостен ефект на метафоричност с разказа. За съжаление, трябва да има някаква логика и аналогия, за да бъде проследена метафората, а тук няма, има само намеци, които всеки водят до различни (повечето пъти безсмислени) хипотези. Въобще прекаляваш с метафорите и вместо да ти помагат, те ти пречат. Из целия текст има изблици на поетичност, която обаче отива далеч отвъд границите на удачното за един разказ. Ако искаш да пишеш алтернативна поезия, няма лошо, но не я интегрирай чак толкова с разказа си.

И ако някой те е излъгал, че ти е редактирал или коректирал разказа, не му вярвай.

Пак казвам - има още неща, които не ми се виждат наред, но смятам, че те са въпрос на лично мнение, докато това съвсем обективно са дефекти на разказа. Няма да казвам, че всеки от тях би отказал повечето читатели, но да речем, че когато читател види кои да е три от тях един след друг в текст, в общия случай не би дочел разказа.

Леле. Мале.

Поздравления на Морви за самоотвержеността.

Моето мнение е, че нищо не описва по-точно този разказ (и стила на автора) от самото му заглавие.

Морвен, благодаря отново за отделеното време и внимание.

Искам да уточня, че това е гротеска (както се вижда и на пръв поглед) и много от изразите са използвани метафорично.

Нещата, които си посочила за минуси, според мен са погледнати от чисто субективна гледна точка. За да не правя огромен постта с цитати, ще дам обяснения с номерация:
1. Логиката като цяло;
2. "Прометеева безметежност" - ако се замислиш, страданията на Прометей могат да се погледнат и като една адска почивка;
3. "Полусъществуващ" - аналогия с Полубог;
4. Никой не подценява интелигентността на читателя. Такива уточнения се използват от много автори. (Като Дийн Кунц например);
5. "Невиждащите" е в кавички, защото не се употребява във физическия, прекия смисъл на думата;
6. Не знам защо те дразнят въпросите в разказите, след като се използват масово - Азимов, Хайнлайн, Симънс, Кунц, Кинг и т.н.
7. Техн. грешка;
8. В смисъл на непознати емоции;
9. Трябва да е Разпарча (техн. грешка);
10. Защо трябва всички "готови да убиват" да са месоядни? Не ти схващам логиката;
11. Няма корем в прекия смисъл;
12. "Варианта с гротескната реалност" - метафора;
13. Със "съобразно" съм съгласен;
14. Анархично отделение - аналогия с йерархично, но имам предвид точно анархия. Анархизмът е различни видове, както предполагам знаеш;
15. Стремежът към уникализъм е довел до хаос - казано с прости думи;
16. "Голотата бе разковничето към мазохизма" - метафора, целяща да опише едно сексуално извратено общество като нашето - това, че със секс се постига много...; "Самите мазоли, съображение за избягване" - бягане от работата, труда;
17. "Унищожителна мозъчна гениалност. Горилов аналог с последователното схващане за усещането." - Метафора, целяща да подсили негативите към антиутопичното общество-враг;
18. "Себеродните" са някогашните му сънародници;
19. "Синтетична сметана" - аналогия със силикон; електро-диамант - аналогия с механични очи.

1. Продължавам да не виждам как става това, но ще го броя за тежък символизъм.
2. Като се замисля, не, не може. Абсурдно е и няма начин. Съжалявам.
3. Няма аналогия. Едното е наполовина бог, другото е логически абсурд. Полубременна също може да е по аналогия, но си остава грешно.
4. Може би все пак не ползват уточнения в стил "а небето е синьо". И това какво ползват други автори (в различен контекст и произведения) не е аргумент.
5. Покажи го тогава, изясни непрекия смисъл в разказ си.
6. Отново използваш други автори със съвсем различни произведения за параван. И аз не ти казвам да не ползваш въпроси, а че няма логика да е учуден.
8. Ако това е смисълът, изразът който си употребил е грешен. Защото това, което той описва могат да са в най добрия случай непознаваеми емоции.
9. Дума "разпарча" пък съвсем няма, освен в някой доста развит жаргон.
10. Не трябва. Но е смешно да обясняват, че са вегетарианци. Освен това обикновено причината да си вегетарианец е да не бъде убито живо същество, а за вегетарианец да убие сам е немислимо.
11. А как има талия, като няма корем? И защо всичко това не е обяснено поне малко?
12. Метафора на какво? Бтв, не е проблемът толкова в това а в конструкцията "реалността, че".
14. Как може да има касти и да има анархия, като двете взаимно се изключват? Анархията като понятие е точно определено нещо. Различните видове анархизъм са някакви мимолетни политически явления. Това е все едно аз да ти кажа, че не можеш да ми говориш за цветна черно-бяла снимка, а ти да ми излезеш с аргумента, че понякога хартията има дефекти. Ок, но съчетанието "цветната черно-бяла снимка" продължава да е оксиморон. "Анархично отделение на групите" също.
15. Добре. Така казано е чудесно. Сега остава да го напишеш малко по-разбираемо и в разказа. И не разбирам какво общо има справедливостта и кога се появи въобще този строеж към уникализъм. Досега като да беше към унифициране...
16. Ползваш понятието "метафора" твърде свободно. Съжалявам, но ти си единствения, който може да си разтълкува метафорите.
"Голотата бе разковничето към мазохизма" - никъде не виждам и намек, че се постига много. Като метафора може да се разбере единствено като "със секс можеш да стигнеш до страдание/извращения". Ми очевидно е.
"Самите мазоли, съображение за избягване" - Прочети си изречението. То няма глагол. Не е ясно да ли мазолите служат за избягване или те трябва да се избягват. Съображение по никакъв начин не означава начин или обект, който да се избягва. Съображение е предварително обмислена идея. Мазолите не са предварително обмислена идея, дори труда не е, а и мазолите могат да имат куп други асоциации освен труд. Освен това сложените в едно изречение замаскирани секс и труд тотално объркват.
17. Метафора на какво? Метафора е пренасяне на смисъла на една дума в друга дума, при теб смисълът освен във всички думи е променен и в строежа на изречението. Тези метафори трябва да се декодират като шпионски код от войната. И какво е "горилов аналог"? Ако е аналог на горила защо, в името на светлината, не го кажеш така?
18. А защо се казват така и откъде читателят да знае това?
19. Не, аналогия просто няма. Зъбите от синтетична сметана са аналог на гърди от изкуствен кетчуп, не силиконови.

Някои неща стават ясни, когато ги обясниш. Това, към което трябва да се стремиш в разказите си е да са ясни, без да трябва да ги обясняваш. Защото читателите ти, които нямат връзка с теб няма да те търсят да им обясниш разказа. Според мен голям проблем ти е че ползваш аналогии, които всъщност не съществуват. Ползваш ги по звучене, а не по смисъл. И читателите ти няма как да те разберат.

Включвам се, за да кажа, че на пръв поглед впечатлението ми беше за човек, който си е казал: "Малееее, са ква яка сайбърфънкфентъзи драма ше спретна, брато, рийшли", и е седнал, та сътворил гореизложеното произведение. По нищо не се разбира, че е пародия. За да имаме пародия, трябва да имаме обект на пародията. В случая пародираш какво? Конкретно произведение? Нечие конкретно творчество? Жанр? Нищо от написаното не навежда читателя на мисълта "този как яко се е изгаврил с Кристофър Паолини" примерно. Вместо това имаме хаос от нищонезначещи словосъчетания, главоблъсканици от думи и... Отново обясненията на автора.

Виж, казах го веднъж и ще го повторя, но с други думи. Един виц не е виц, когато се налага да бъде обстойно обяснен, за да изтръгне измъчените усмивки на публиката. Никой уважаващ себе си автор не може да си позволи да напише нещо, към което да трябва да добави двойно по-дълги по обем обяснителни бележки, за да стане творбата му по-лесна за осмисляне.

Този разказ, ще го кажа направо, не струва. Безидеен е за читателя. Това, че авторът много хубаво си знае какви са идеите и никак дори не го намира за безидеен, не е никакъв аргумент. Важен е читателят. Разказът е стилово неиздържан. Прескачащите се псевдометафори го правят нечетивен и всъщност може да бъде изчетен единствено от човек със здрави нерви и силен инат. Не е интересен. Моментите, които вероятно трябва да са иронични, смешни, пародийни или и аз не знам какви, карат въпросния въоръжен със здрави нерви и инат читател да прочита израза по няколко пъти, за да се увери, че е прочел правилно, след което прочетеното го кара единствено да вдигне вежди в недоумение.

Съжалявам, но не става.

Никсъне, гледай сега. Много е хубаво, че имаш желание да пишеш и ентусиазма всъщност да го правиш. Щото желанието е лесна работа, но волята да седнеш и да сътвориш текст, е съвсем друга бира.

Обаче не владееш езика, бате Не ти е ясно как работят метафорите, как се борави с думи и смисъл. Много малко неща са по-сложни от това да си играеш със звученето на думите, особено в език като българския, където нямаме различен правопис на еднакво звучащи неща.

Напълно добронамереният ми съвет е да отебеш опитите за великомъдрени дълбочинности и да седнеш да напишеш няколко ПРОСТИ разказа. Праволинейни истории с ясен сюжет, лесно разпознаваеми герои, кротки описания и НИКАКВИ МЕТАФОРИ!!! То е малко като ходенето на фитнес. Ако ти е за първи път и скочиш на 120 на лежанката, доста е вероятно да свършиш в доста сконфузна и унизителна ситуация. Научи се да ходиш първо в писането, преди да се опитваш да правиш салта от място