Адмирации за Марфа и своевременната й реакция! Започвам нова глава в шовинистичната си монография „Теория, практика, подем и триумф на варненското превъзходство”.
Тази тема има шансове да стане като онази за конспирациите – с разликата, че тук вероятно ще има отбори.
Има дефиниция за „робовладелски обществено-икономически строй” – това е онази икономическа система, в която основната производствена сила е безплатният робски труд.
Но терминът „робство” всъщност е неточен. В Куш робът е имал един статус, в Египет – друг, а в Персия – съвсем друг. В Спарта и Хиос робите имат близък статус, но различен от онези в Атина. В Римската република робството е едно, в ранната империя – друго, а в късната – съвсем инакво. Да не говорим, че робът в дома има един статус, а онзи – в латифундията – друг.
Да – имало е пазари за роби, но покупката съвсем не е била единственият способ за придобиване на роб. Можело е да бъдат поробени хора като военна плячка, например – впрочем това е един основните способи за поробване в древността. Докато решиш дали и кога кога да ги продаваш – твои са си.
Ако изцедим само общите неща – не остава много. Ето на – и в по-нови времена – в епохата на капитализма роби са се трудели в цяла Латинска Америка и в южните щати на САЩ. Но само заради това, че обществено-икономическият строй не е бил робовладелски – да не би някой да твърди, че там не е имало робство?
Общото остава малко: роби е категория хора, законово безправни спрямо друга категория хора и зависими от волята на някого или някои от онези, спрямо които са безправни.
Ако трябва да бъдем честни – в Османската империя християните също не са имали един и същ статус в различните епохи. Има обаче общи неща. И едно от тях е, че османските закони, макар и в късния период формално даващи някакви права на немюсюлманите – все пак спрямо „правоверните” те са безправни. Има даже такива образци на османското законотворчество, заради които йезуитите могат само да си скубят косите от завист. Например за включването на немюсюлмани в местното самоуправление. Забелязахте ли, например, че в този абзац пиша „немюсюлмани” – не пиша „българи”? Това е един от номерата. Има и други.
А и Османската империя се е управлявала според Шариата. И е нямало санкция за мюсюлманин, убил немюсюлманин. Впрочем – в държавите, където шариатното право действа – такава санкция няма и до днес. Не са само Иран и Судан, а и считаната за сравнително модерна Саудитска Арабия и даже Египет.
Знаете за баташкото клане, сигурно знаете и за проведеното т. нар. „разследване” на това клане, поръчано от султана, завършило с резултат „Нищо, бе! Нищо не е станало там – избити са само бандити – врагове на падишаха!” – но знаете ли, че в разследването е участвал българинът д-р Стефан Чолаков? И неговият подпис стои под заключението. Е, дали сме били безправни спрямо някоя категория хора…
А Стефан Цанев е много спорен и като писател, и като публицист, и като личност – надали има някой, който 100% да го харесва. Но все пак „Български хроники” я препоръчвам! Написана е много емоционално и критично едновременно. И основният похват е да вземе един исторически факт и да започне да го разглежда – от всички страни. На места съм се смял до сълзи, на места съм се ядосвал, на места – гордял, на места – срамувал. Изобщо – книга, която да те накара отвсякъде да се чувстваш българин. Има я в нета, ако някой се интересува, но не може да я открие – да ми пише на лични, ще му пратя първите 3 тома. Невероятна е.
>ЦЪКНИ ТУК<