ShadowDance

Сега тука ми се ще да се впусна малко във философски размишления, но си давам сметка, че ако го направя както трябва, ще излезе писание със страници дълго, затова ще се опитам да карам по-накратко. Ще започна от това, че напоследък все повече се отегчавам от традиционализма и закостенялостта на хората около мен.

За мен например е нещо съвсем естествено да съм си у нас, да ми се обадят приятели и след 5 минути да съм тръгнала да излизам. По всяко време. Докато повечето хора ще кажат “ама сега ли, защо не се обади по-рано, аз сега не знам” и т.н. Докато всъщност на тях им се излиза и се противят само, защото видите ли това не са го измислили те, или не е планирано във вечерните им занимания. При това вечерната им програма е изцяло празна и те всъщност ще изкарат адски добре, ако просто си надигнат задниците и излязат. Това обаче се оказва доста яка бариера, както установих от личен опит. Мисълта да захвърлят всичко /не че в момента, за който говорим правят нещо смислено/ им е адски чужда. Давам прост пример, но той общо взето показва нагледно моето мнение. Толкова малко удоволствия имаме в живота и доброволно се лишаваме от още много. И не става дума за кой знае какво, а за някакви невинни развлечения. Ето, например аз. Аз винаги съм навита за лудории /в рамките на нормалното, нали, нищо прекалено като постъпки/. За мен например не е нищо необикновено или ненормално да говоря с някой тук, след което на другия ден да си купя билет за рейса и да намина за една вечер /това изказване го правя с уговорката, нали, че финансовите средства са налице, но схващате за какво става дума/. Правила съм го няколко пъти, считайки го за нещо съвсем естествено. Трябва ли подобно решение да се обмисля с дни? И това адски много учудва хората около мен, макар че напоследък виждам как двете ми най-близки приятелки тук, се заразяват от мен и се навиват на дивотиите ми. Снощи например, както беше 23.00 часа и даже по-късно, ако се бях обадила на едната от тях да излезем тя щеше да ме обяви за луда - че навън вали ужасно, а аз съм без кола, късно е и прочие, но не се съмнявам, че ако бях поискала щях да я навия и да си изкараме забавно. За мен това е естествено като дишането, но установявам, че за повечето хора не е така. Те виждат само неудобствата – че трябва сега да станат, да се облекат, да излязат в дъжда и прочие. Не виждат забавната страна на нещата, а тя все пак същестува. Човек трябва да е спонтанен понякога, аз даже повечето време съм, вкарвам в работа мозъчните си клетки най-вече в офиса, защото там гледам много сериозно на нещата, но извън това обичам да пробвам нови неща.

Същото е и с новите запознанства. По принцип съм общителен човек и ми трябва много малко време да намеря общ език с непознат човек, стига да имам желание да го направя, разбира се. Опитвам се при всеки удобен случай да се запознавам с нови хора и резултатите са изненадващи. В крайна сметка добрите приятелства започват все отнякъде и в повечето случаи /поне при мен/ - случайно. Но за създаването на приятели няма да пиша тук, темата е адски обширна. Нямах идея доскоро колко различна гледна точка могат да ми представят за куп неща хора, с които досега не съм се познавала. И честно казано, когато се случи да нямам какво да правя, а не ми се стои вкъщи /да, и това ми се случва понякога/ винаги знам, че има на кого да се обадя. Общо взето това са случайни познанства, хора, които в никакъв случай не мога да нарека приятели, те са само познати. Но знам, че ако им се обадя и кажа “хайде да пием кафе” те ще се навият и ще си изкараме приятно. Дори и в единайсет през нощта. Някак това обогатява дните ми, да не говорим, че ме забавлява, а вярвам и хората около мен също.

Другия типичен пример за тесногръдие, който мога да дам е следният. Винаги ме е поразявало, когато навън примерно е един гаден август /както сега/, вали, студено е и прочие. Мен здравия разум ми диктува да си облека анорака по простата причина, че не ми се мръзне. Но навън установявям, че повечето хора са по тениски и къси панталони и мръзнат вместо да се чувстват комфортно, което щеше да стане ако се бяха облекли нормално за съответните темпертури. Но те не го правят. Защо? Ами много просто – все пак навън е АВГУСТ и не е нормално да се ходи с анорак. И странното е, че въпреки подобни НЕсгряващи ги на гадния вятър разсъждения, те се чувстват нормални и гледат МЕН сякаш съм извънземно, учудени от моя недоумяващ подобна глупост поглед, насочен към тях. Съответно и обратния пример – някаква странна жега през ноември, ние се мотаме по къси ръкави и се наслаждаваме на последните слънчеви лъчи, защото знаем, че дълго няма да ги има и изведнъж осъзнавам, че хората, разминаващи се с мен по улицата ме гледат невярващо, тъй като самите те са облечени с палта и пуловери. Познайте защо! Ами, разбира се, познахте - защото все пак е НОЕМВРИ!

В днешния икономически, политически и прочие хаос, който цари в страната ни, нормално е всеки човек да търси някаква стабилност и да се опитва да постави живота си на една здрава основа. Но не прекаляваме ли с тези си стремежи? Навсякъде около мен виждам хора, които до такава степен се опитват да вместят нещата в рамките на нещо познато и стабилно, че напълно са се лишили от дребните...поради липса на по-подходяща дума ще употребя “авантюри”. А именно малките удоволствия са важни. Поне за мен. Те са нещата, които те карат да се усещаш жив. В противен случай ние се роботизираме – от вкъщи на работа, от работа обратно вкъщи, деца, семейство, задължения. Къде остават нашите желания, след като доброволно се вписваме в еднобразно съществуване? За мен това си е точно съществуване, това не мога да го нарека живот.
Все по-често си задавам въпроса – аз ли съм единствената? Всички ли останали са толкова зле? Или може би в мен нещо не е наред...

Най ме трогна със спонтанното излизане. Все едно собствените си мисли слушам :) За мен няма нищо по-приятно от случайно взетото решение за виждане с хора. Сто пъти по-яко ми е да речем след училище (е, вече трудно, ама все пак... ;)) да си кажем няколко човека "Абе що ся не прескочим до еди-къде си" или пък след някоя разходка с приятели някой да каже "А що не отидем до нас да зяпаме аниме" да речем :) Сто пъти по-приятно от планировката.

И изобщо когато е възможно нещата да стават на момента, винаги се получават по-добре :) В моето семейство примерно е така винаги, там нищо не се мисли кой знае колко. Така де, има обмисляне за важните неща, но винаги е много концентрирано и кратко. Да речем нашите бяха върло против компютъра. И после в рамките на две седмици изведнъж на баща ми му щукна, че все пак е необходим, и в края на все същите две седмици вече го имах компа в нас :) И всичко се решава така - нови вещи, пътувания, най-вече канене и ходене на гости (второто по-трудно от първото де) и т.н.

С две думи - fuck планировка, да живей спонтанността :р А късите панталони през ноември рулз ;)

В интерес на истината понякога наистина не можеш да скочиш и да хукнеш из живота по най-тривиални причини - заетост, едно-друго... Или пък верно да ти е студено и гледката на жулещия навън дъжд да ти дойде в повече:Р Ама да не го направиш просто щото не си бил известен пет седмици преди това, е чиста проява на болезнен дебилизъм.

Е да, доколкот вдянах не иде реч за "Ми кучето умря, бабата е на системи, а и няма кой да гледа детето", а просто за "Ми не е планирано, чувството ми за вътрешен ред не го допуска".

Това е съвсем друг момент, мисля си.

Колко много мраза да ми звъннат на домофона долу, ей така (редовно докато си вечерям ) и да ми кажат аре слизай и да се цупат после щот не съм скочил от балкона да не ги бава. Аз обикновено звъня кат съм в настроение и има неква организация и време. А като ме изненадат така, обикновено споменавам, "Седи са тука 20 минути си довърша работата и идвам". А да, "И дай 2 лева, че съм без пари ся " Нема лошо да се импровизира де, но все пак лично на мен рядко са ми нужни внезапни излизаници с хора за да си прекарам приятно вечерта. Особено с табла храна в скута и аниме на монитора . В смисъл, Да, интересно е няколко пъти, Да, изслушваш житейските проблеми на околните, кимаш състрадателно с глава, боцкаш си картофките /примерно/, а всъщност нищо ново и интересно не се случва. Къде е лудорията, къде е всъщност кефа да го направиш набързо. И се прибирам и се чудя за какво аджеба са ме викнали?
Нищо ново няма като усещане получено, просто е минала вечерта "сред хора". Сигурно повечето хора го правят поради инертност, аз лично отказвам защото не ми доставя удоволствие.

Хм, при мен е малко сложно. Снощи разправях на някого как от време на време просто ми се иска да ида на някоя гара, летище и т.н. и да си взема първия билет, за който имам пари. Но това май го избива повече на бягство, не на спонтанност.
Знам ли, харесва ми, когато излезем за по една кола и останем за половината нощ, макар че понякога нещата доста се усложняват. Според мен зависи и от хората, с които излизаш. Имам приятели, с които си уговаряме срещи за след половин час (няма начин да се сетите кои:Р), както и такива, с които ни трябва едноседмично планиране и уговаряне, докато излезем. Обаче си мисля, че е така, защото вече се срещаме малко формално, не сме си приоритет едни на други.
А моментът със сигурността го има, да. Иска ти се всичко да е подреденичко в редички и колонки, както си си го разчел. Обаче като видиш от опит колко по-красиво е като поразместиш редичките и колонките, си променяш мнението...
И все пак, балансът, нали... Не може всичко да ти се случва случайно, трябват ти и някакави предвидени неща. Едно от лошите неща на спонтанните срещи за след час е че понякога имат спонтанни паузи от по месец, примерно. И за това ти се иска да си имаш и някоя предвидена, уговорена от преди 10 дни и прочие. И като излезеш по къс ръкав през ноември, за всеки случай трябва да си носиш и чадър.

Е, аз просто казвам, че спонтанността ми е по-приятна, това не значи, че не си трябва и планировка от дъжд на вятър. А Ники че е аутист, всички знаем :Р

Аутизма е твърде далеч като понятие ма найсе Просто ми е скучно да гледам сапунки с главни участници приятелите ми ;р

напоследък все повече се отегчавам от традиционализма и закостенялостта на хората около мен

Хах, добре дошла в клуб "Отегчени(от другите).bg" Честно казано тесногръдието и традиционният начин на мислене ме дразнят отдавна. Наистина много обичам подредеността и строгата дисциплина ,но само в някои сфери от жовота.
Иначе, ние в нашата мах'ла редовно си ходим на кафе към 22:30, после пък ни скимва да идем на Интернет клуб или пък да скитосваме града или пък какво ли там не. А пък веднъж си изкарахме изключително култово и весело повреме на едно от посищенията ни в баничарницата.( Бележка: обикновено ходим да чакаме за топли банички с лютеница към 01:00 или 02:00 часа, но въпростната случка се разви към 04:10 след захласното посищение на Нет-клуб).Вярвайте ми,посреднощ човек има много по-добре развито чувство за хумор.
А относно това ,да изиграеш полуфиналния си мач от училищното първенство по футбол повреме на проливен дъжд-завеса, няма по-яко прекарване.Както казваше един възпитател от панса,по този начин приемаш директно енергията от/на природата. (* Даже под дъжда спечелихме този полуфинал и после "заредени" с положителна енергия от природата , спечелихме и финала )
Абе ,казано честно, случайността и непредвидимостта са велики неща, рулват/рулят( мразя думата рулирам).

Мисля, че съм го казвал и преди, но хайде пак: "Плановете са, за да бъдат променяни." Или поне при мен винаги е така. Правя си нещо като план за разни неща - срещи, излизания, работа, която трябва да се свърши и т.н и естествено с най-голявмо удоволствие сам си го променям или понякога някой/нещо друг го променят. В това му е хубавото - да си в движение, да има малко или повече неизвестност какво ще се случи утре, да можеш спокойно да се впуснеш в някоя лудория без да ти пука особено. Но и да си съзнаваш последиците от това.

Винаги съм приветствал спонтанното излизане и бързите решения, но понякога просто не става! Вече имаш уговорки, срещи, ангажименти, задължения, които е невъзможно да пропуснеш. И единственото, което ми е неприятно е, когато спонтанните хора започнат да те разпитват, ама защо не можеш да излезеш с тях и т.н.

Колкто до късите ръкавки и крачоли през август като този - ами на мен ми е топло и за разлика от повечето хора продължавам да си ходя с тях. И най-мразя някое от родителските тела като каже: "Ама виж навън хората как са облечени..."

О, това с дъжда колко ми е познато. В един от ранните летни порои, малко след бала трябваше да ходим до училището за едни неща и тъкмо слизам от трамвая и заваля порой. Аз си сложих слънчевите очила, усилих си дискмена и зашляпах през локвите по земята и във въздуха с една весело-ухилена физиономия, а хората ме гледаха странно. Или аз съм им изглеждал странно...

Абе, то и аз съм малко ветропоказател - ей така, звънна на някого - дай да се видим, тръгвам към вас, след 15 минути пристигам, и излизаме, и се мотаем по 3-4 часа. Друг път като почне едно отлагане в последните 30 минути, става страшно. Стигали сме до 4 вечери. Както дойде, според случая. Но обикновено се уговарям от днес за утре.

Иначе за облеклото - абе какво значи да се облека, както са облечени хората навън? Аз може 1 час да съм тичал на стадиона и да съм топъл като печка, от къв зор да се обличам като другите? Или пък зъзна от студ в гореспоменатия студен август - и кво, да се облека като за 35 градуса само защото е август? Неееее.

Еми аз пък съм с Ники :Р
Оценявам спонтанността и съм на мнение, че огромни дози хаос и неизвестност са напълно полезни, но ми е дълбоко противоестествено да се вдигна ей така да правя нещо. Всъщност при мен не става дума за планиране - макар че когато съм си планирал деня, много ама много мразя на някой да му щукне, че иска да прави нещо и да се чудя как да отказвам. Но не ми е основното планирането, по-скоро изобщо не обичам да правя нещо, без да съм се настроил психически.
Да, нямам никакви аргументи и оправдания, не казвам, че това е правилното, просто другото наистина ми е крайно неестествено, пък ако ще да съм закостенял.
Всъщност много се кефя, когато се навия да правя нещо ей така, без да съм го премислил, точно защото колкото повече мислиш, толкова повече се отказваш. Обаче този факт не го виждам като потвърждение на думите на Колибри - ценното на моментите им е точно, че са редки, ако те станат ежедневието - боза. Освен това продължават да са ми неестествени, нещо в мен си се дърпа против


Като противовес на всичко това, много пък съм "за" спонтанността в отношенията между хората, в смисъл че там когато се чувствам недостатъчно спонтанен, ми е неприятно и гледам да се промени, т.е. давам си свобода. Докато че не съм излязъл, когато на някой му е щукнало, че трябва да се излиза, изобщо не ми е съвестно, ама ни най-малко, особено пък когато съм се захванал с нещо интересно да правя.

За да обобщя, спонтаността е много хубаво нещо, макар че признавам, невинаги ми се отдава, но ежедневните промени на планове и решаване за минутата ме уморяват и не са ми много по вкуса.

За дрехите аз съм по-скоро на принципа, че ме мързи да мисля някакво коренно ново облекло в сравнение с вчерашния ден, само щото се е сменило времето, някак си не ми е достатъчно приоритетна телесната ми температура. Особено ако пък някакви дрехи по дълги ми седят добре, ще си ги нося с кеф през юли и ще си търпя жегата и пак ще ми е гот. С други думи по-важно е да ми харесат дрехите, отколкото каква е температурата и кой месец сме. И знам, че не говорим за това, ма понеже аз само на тоя принцип и на принципа на мързела си подбирам облеклото...