Автор: Кейт Елиът

Издателство: Tor Books

Огромна космическа империя, използваща мистериозни древни технологии, се изправя срещу напорист съперник с далеч по-малко ресурси. Млад потомък на благороден род е гледан с недоверие от голяма част от сънародниците си и гори от желание да докаже способностите си на военачалник. Грандиозни битки в космоса за контрол над точки, позволяващи пътуване със свръхсветлинна скорост. Заговори, предателства, забавни диалози и едни от най-интересните герои в жанра. Не, не става дума за култовата поредица за Майлс Воркосиган, а за Unconquerable Sun – излязлата наскоро първа част от планирана трилогия, която ме накара да си припомня защо обичам космическа опера.

Кейт Елиът е от онези писатели, чиито книги четеш и после се чешеш по главата, питайки се озадачено защо не са сред големите имена. Тя е сред ветераните, които пишат фантастика и фентъзи още от осемдесетте години насам и малкото ѝ, но затова пък запалени, фенове, често я поставят редом с големи имена като Лоис Макмастър Бюджолд, Робин Хоб и Джордж Р. Р. Мартин. За съжаление повечето читатели не споделят това мнение до такава степен, че една от последните й поредици – Black Wolves, за която писах преди няколко години – бе спряна след първия си том от издателите, според слуховете заради ниски продажби.

Това лято почнах да препрочитам магнум опуса на Елиът Crown of Stars, когато изведнъж установих, че новата ѝ книга се очаква да излезе след няколко дни. Описанието нещо не ме грабна много – „Женски вариант на Александър Македонски – в космоса!“. Но всичко това беше забравено много бързо – книгата е страхотна и честно казано, ако не знаех, че е инспирирана от Александър, никога нямаше да се сетя, а уж историята ми е хоби. Познаването на живота на великия завоевател в случая е бонус за читателите и далеч не става дума механично пренаписване на добре познат сценарий в различна обстановка. Държа да отбележа, че гореспоменатите прилики с поредицата за Майлс Воркосиган  далеч не правят книгата лошо копие на творбите на Бюджолд, а по-скоро иде реч за често използвани в жанра тропи, както и за цялостното усещане и особено прекрасно изпипаните персонажи.

Главните щрихи на историята вероятно са ви станали ясни щом споменахме любимеца на всички македонци: сравнително малка, но милитаризирана държава се опълчва на най-могъщата империя. В началото главната героиня – принцеса Сън – все още е само престолонаследница, а не лидер на родината си Чаония. След победа над кръвния враг – империята Фене – тя е жадна за нови подвизи, но майка ѝ, кралицата-маршал на Чаония, я праща да повдига бойния дух сред цивилните. Нещата са усложнени допълнително от това, че Сън е наполовина гатой, а гатоите са скитници сред звездите, които предлагат наемници на всички велики сили, но най-вече на Фене, което ги прави много подозрителни в очите на враговете на империята.

Властта на кралицата-маршал се крепи на седем благородни рода, които, разбира се, плетат интриги, за да увеличат властта си. Кралицата и принцесата имат по един  Придружител* от всеки род, които на теория трябва освен да им помагат, също и да защитават интересите на рода си. Сещате се сами, че нерядко тези интереси са в разрез с интересите на държавата или поне на лидерите, на които би следвало да се подчиняват. Сън и Придружителите ѝ се забъркват в смъртоносни заговори, а в същото време фенейците решават да направят изпреварващ удар. Познайте кой ще трябва да спасява положението с подръчни средства, импровизация и екип от млади таланти.

Другата главна героиня се нарича Персефона и е издънка на рода Лий – една от седемте гореспоменати най-влиятелни фамилии. Те отговарят за вътрешната сигурност на държавата, понякога с неособено законни методи. Персефона се записва под фалшиво име в елитна военна академия и мечтата й е да служи във флота, ако ще и отначало на най-ниската офицерска позиция. Въобще, любовта на чаонийците към войната много ми напомня за бараярците на Бюджолд. Както става и с Майлс Воркосиган обаче, плановете са едно, реалността друго. Оказва се, че роднините на Персефона са повече от наясно къде се скатава тя и искат да престане да си играе на войник и да стане Придружител на Сън. Само че така си вкарват автогол, защото се оказва, че напук на първоначалното недоверие, двете се сработват добре и покрай другото работят заедно, за да възпират заговорите на рода Лий.

Елиът е приложила интересен подход за акцентиране върху разликите в характерите на Персефона и Сън – главите от гледната точка на принцесата са в традиционното минало време, трето лице, а тези на Персефона са в сегашно време и от първо лице. Не съм сигурен доколко този стилови експеримент е наистина необходим – авторката е майстор на развитието на героите независимо какъв начин за разказване е подбрала, но нещата са се получили много добре. Персефона е по-емоционална и непосредствена, докато Сън, макар и да има някои изблици на бурен гняв в типично македонски стил, е умел политик, който планира с десет хода напред във всяка ситуация и избира точния момент за атака с хирургическа прецизност.

Другите две гледни точки, на които са отделени по-малко страници, са на представители на гатоите и фенейците, така че имаме възможност да се уверим лично, че никоя от страните не може да претендира, че е напълно невинна жертва. Въобще, персонажите са до един пълнокръвни личности с разнообразна мотивация, а протагонистите са толкова умни, компетентни и готини, че по време на четене човек почва да се пита „Защо любимият ми герой се сменя на всеки десет страници?“ и „Няма ли да е супер, ако еди-кой си също има гледна точка?“.

Елиът е майстор на показването на неизказаното – жестовете на персонажите и мълчанието им в определени моменти често са също толкова красноречиви, колкото и думите им. Взаимоотношенията са сложни и многопластови – например Сън жадува за похвали от майка си и баща си, но не желае да покаже слабост по никакъв начин и колкото да се оплаква от интригите на родителите си, също има склонност към действия зад кулисите. Книгата е пълна с дребни моменти, които правят героите да изглеждат живи – например начинът, по който успехите на бившето гадже на Персефона я дразнят, способността на Сън да се слива с тълпите или точно обратното – в миг да приковава вниманието на всички; закачките между принцесата и представителката на „простолюдието“ Тиана и начинът, по който постепенно спечелват взаимното си уважение….

В добавка към прекрасните герои, Unconquerable Sun предлага и заплетен сюжет, пълен с трудни за предугаждане обрати. Дворцовите интриги са далеч по-интересни от тези в леко прехваления носител на тазгодишната награда Хюго A Memory Called Empire. Битките са хубави – напрегнати, не прекалено дълги и е лесно да се ориентирате какво става. Светът не може да спечели много точки за оригиналност (макар че има трилобити и динозаври), но елегантно се разкриват интересни мистерии и на човек му се иска да научи още за произхода на държавите и спецификите на религиозните вярвания. Действието се развива бързо и романът съвсем не е от онези първи томове, които свършват насред нищото и оставят повечето развръзки за по-нататък.

В книгата има и никак нелош хумор, закачките между героите са на ниво, а някои от заглавията на главите са твърде забавни: например In Which the Wily Persephone Is Stabbed by a Splinter of Rebellion. Единственият проблем тук е, че немалко от майтапите се въртят около някакво шоу за таланти – хич нямам против такива предавания да са на мушката, но е доста трудно за вярване, че каквото и да е предаване в епоха, в която всеки има достъп до усъвършенствана версия на интернет, може да има популярността, която имаха едно време сериали като Робинята Изаура. От друга страна е весело когато нашите хора се измъкват от преследвачите чрез отвличане на вниманието – един от Придружителите е победител във въпросното шоу и идол на масите. Разкрие ли самоличността си, става стълпотворение.

Като много други представители на жанра космическа опера, Unconquerable Sun не предлага особено много идеи, даващи храна за размисъл, но има и някои интересни попадения. В Чаония еднополовите връзки са съвсем нормални, а кралицата даже има няколко консорта, но пък клонингите нямат граждански права и една от главните сюжетни линии се върти около подозрения, че ключови личности в държавата всъщност са точно клонинги. Застъпена е и нашумялата в последно време тема за бежанците – нашите хора посещават бежански лагер и са шокирани от това, че условията са по-лоши и от тези в най-бедните квартали, където живеят граждани на Чаония.

Разбира се, темата за аристократите, които не знаят как точно живеят най-бедните прослойки, е повече от изтъркана, но за щастие няма нравоучения и поне на мен ми е любопитно дали Сън ще опита да помогне на тези хора, или ще я кара като Александър и ще мисли почти само за завоевания.  Един от въпросите, които ме глождят, е доколко Елиът ще позволи главната ѝ героиня да коли и беси в стил Александър. В първия том тя играе в защита на собствена територия, ако мога така да се изразя, но дали ще успее да остане вярна на себе си, щом тръгне на победоносни походи?

В заключение, мога смело да препоръчам Unconquerable Sun на всички любители на космическите битки, интригите и историите за малък сплотен екип, който проявява чудеса от храброст и съобразителност. Ако лягате с томче от приключенията на Майлс Воркосиган под възглавницата или просто обичате космическата опера с акцент върху развитието на героите, много е възможно това да е книга точно за вас.

Оценка: 9/10