Maus

Maus на Арт Шпигелман е един от най-високо оценените от критиката графични романи (или иначе казано комикси, като за нормални хора, които не се притесняват, че някой ще ги заподозре в недостатъчно снобарство). Всъщност, това е вероятно първият комикс, който получава признание от страна както на публиката, така и на сериозните критици и академичните среди. Шпигелман публикува главите от историята в антологията Raw, която освен това редактира, като цялото съдържание излиза в сериализирана форма в периода 1980-1991 година. Междувременно е издадена книжна версия, която събира първите шест глави, в следствие на което комиксът се превръща в сензация. През 91-ва излиза и втора книжка с останалите пет глави, а в последствие и The Complete Maus, който обединява двете части. През 92-ра година поредицата печели наградата Пулицър, която за пръв път отива при комикс.

Maus e противоречиво произведение по много начини. Комикс ли е наистина? Фантастика ли е или реализъм? Биография или автобиография? По-скоро правдиво ли третира тежката тема, с която се е заел, или по-скоро натрапва расови предразсъдъци? Доколко е само лична история и доколко е исторически роман? Може ли да ни каже нещо повече за човешката природа и обществото или е съсредоточен само върху личното? Фактът, че много хора продължават да си задават тези въпроси и до днес, говори много, а опитът да се отговори на някои от тях всъщност е и добър начин да бъде описан самият комикс.

Творбата на Шпигелман е разказ за Холокоста, през гледната точка на самия автор и на неговия баща, Владек Шпигелман – полски евреин, който се укрива от нацистите в родината си, а впоследствие бива изпратен в Аушвиц. Историята на Владек е разказана от самия него в поредица от интервюта, по време на които синът му събира материал за все още ненаписания комикс. Този двоен поглед – към Европа от средата на 20 в. през очите на Владек и към Ню Йорк от края му – създава напрежение върху образа на бащата и върху артистичната задача на сина, и всъщност това е нещото, което прави комикса толкова добър. Изключително важна подробност е, разбира се, решението на Шпигелман да нарисува всички герои като животни, и то да представи различните етноси като различни животински видове.

Именно въпросната анимализация предизвиква множество критики по адрес на комикса и Шпигелман, които продължават и до днес (копия на полското издание дори биват изгорени пред сградата на издателството му). Представянето на евреите като мишки (откъдето идва и заглавието), на немците като котки, на поляците като прасета, на американците като кучета и т.н., на пръв поглед лесно може да се чете като есенциализъм в най-лошата му форма. Разбира се, че в природата на всеки немец не е закодиран инстинктът да лови и избива евреи. Това, което Maus обаче всъщност постига, е да те убеди, че в точно този исторически момент на практика се е случвало точно това, поне от гледната точка на преследваните. Антропоморфните животни на Шпигелман, както става ясно в течение на историята, са напълно нарочно сложени метафорични маски, за да може да се осмисли именно тази немислима междурасова жестокост, наложена сякаш по силата на някакви извънземни и неподатливи на рационализация закони (също както природата диктува на котките да ловят мишки). Сред най-запомнящите се моменти в комикса са сцените на кошмарно напрежение, в които мишки носят маски, опитвайки се да се представят за прасета или котки, за да не бъдат заловени.

По съдържание, Maus разбира се не е фантастика. Само че чисто формално, използвайки възможностите на комиксовото изкуство, Шпигелман пъха пласт фантастика на нивото на самото преживяване на историята през визуалната медия. За всеки читател е ясно, че животните не са наистина животни, но въпреки това този своеобразен интерфейс между (под)съзнанието и ужаса на историята позволява на творбата да заживее свой собствен живот. От една страна зверствата в Аушвиц и всички останали трагедии могат да бъдат разказани от известна дистанция, без историята да бъде удавена в смразяващи подробности; от друга – остранението на хората и техните етноси в този исторически контекст сякаш позволява ужасът на ситуациите да бъде схванат на едно друго, не по-малко важно ниво. И наистина, комиксът достатъчно ясно заявява, че фантастичните методи на пресъздаване са просто това – артистичен похват. Това най-ясно си проличава някъде по средата на втората половина на Maus, когато самият Шпигелман е показан като уплашен човек с миша маска, докато се бори с творбата си и ужасите, за които му предстои да разказва.

Метафорите за случилото се в Полша и за опита на изкуството да го подреди в поне малко по-смислен разказ са в крайна сметка един майсторски използван инструмент (както и старомодният черно-бял рисунък, който хем е семпъл, хем подчертава много успешно конкретни детайли и сякаш връща читателя в едни отминали, по-сурови времена). Благодарение на него най-силните качества на Maus изпъкват насред всичкото страдание, за което разказва сюжетът. А именно – това е една изключително човешка история. Контрастът между Владек като пенсионер, живеещ в предградията на Ню Йорк, и като млад по време на войната, придава на сборния му образ изключителна дълбочина. Възрастният Владек е докачлив, непоносим скръндза, инатлия и всезнайко, докато собственият му разказ за себе си го представя като находчив, сръчен и адаптивен в лицето на дебнещата от всички страни смърт. Отношенията между баща и син в Ню Йорк в един момент се чувстват също толкова важни за разбирането на Холокоста, колкото разказът за самия него. Читателят все по-настойчиво се опитва да помири двете представи за Владек (и застаналия между тях Арт), а накрая осъзнава, че те не си противоречат наистина; също като в истинския живот, героите са изтъкани от противоречия и именно това ги прави истински.

Maus успява да постигне и още нещо – да потвърди в много практически измерения тезата на Аристотел, че „човекът по природа е политическо животно“. В котела на историческата сингулярност на Аушвиц човешката (мишата) природа е сведена до задачата да оцелееш. И въпреки това, дори тогава, противно на външния вид на героите, те се държат именно като политически животни – готови да изобретят най-невероятната схема, само и само да живеят, да бъдат с любимите си, в най-светлите си моменти може би дори да спасят частица от човещината си, като помогнат безкористно на нуждаещия се. Вътрешната икономика и йерархия на Аушвиц са един умален космос на света и имплицитно потвърждават колко е важно всяко едно отделно човешко действие, оказващо отпор на злото, което сме способни да произведем, когато индивидът бъде изтрит като политически субект, когато историята направи възможно цели народи да бъдат сведени до няколко базови черти, като черни линии върху бял лист. Следите от злото остават, както Владек носи психическите белези на войната и на стари години, както ги носи дори синът му, роден след войната. Maus е медитация върху дехуманизиращите исторически събития, които никога не трябва да забравяме, но и върху това, което ни прави хора – тоест, нещо повече от маските, които носим.