Красавицата и Звяра

Пътят на Красавицата и Звяра към големия екран беше доста по-неравен от този на предишните игрални екранизации на Дисни класиките. На първо място, това е един от най-обичаните детски филми, правени някога, и очакванията към него бяха огромни. На второ, за много хора изборът на Ема Уотсън за ролята на Бел беше неочакван и неразбираем предвид нулевите ѝ певчески качества. Разбира се, разкритието, че ЛеФу (Джош Гад) ще бъде гей, потресе бедните християни в Америка до степен ДЕСЕТКИ от тях да бойкотират филма. Въпросното решение не зарадва особено много и LGBT населението на Щатите, защото след като Дисни десетилетия наред ни даваха неизказано queer злодеи като Скар, Джафар и Урсула (инспирирана от известната драг кралица Дивайн, впрочем), неприятният стереотип на безгръбначния гей, влюбен в надменен, егоцентричен, хетеросексуален бабаит, който (безгръбначен гей) прави един куп гадости, за да се хареса на въпросния, не беше точно огромната крачка напред, която очаквахме от студиото.

Но ето, че Красавицата и звяра най-сетне дойде, и можем сами да преценим кое как е, защо и дали. Тъй като всички знаем сюжета на оригинала, няма да ви занимавам с преразкази, а направо ще подпукам интерпретацията. Трябва да започна с това, че анимационната версия е сред най-любимите ми филми на Дисни, а и въобще, съответно бях едновременно изпълнен с надежда и готов за бесни критики. Още началните кадри с магическата музика на Алан Менкен ме накараха да изтръпна от кеф, а демоничната обстановка на бала на принца – водевилна смесица от Опасни връзки и Амадеус – е подчертано по-силна сцена за проклятието му от тази в оригинала. За съжаление второто ми впечатление беше негативно и не се промени особено до края на филма. Когато Ема Уотсън си отваря устата, за да запее „Belle“, звуците, които издава, са някаква куха, загладена аутотюн безличност, лишена както от емоционална дълбочина, така и от какъвто и да е резонанс. Това разбира се не е проблем на Уотсън, която е чудесна актриса, а на продуцентите, които все още считат, че на актьори без музикален бекграунд трябва да се предоставят сериозни вокални предизвикателства. Картинката беше грозна в Ла Ла Ланд, грозна е и тук, макар че в настоящия случай множество от изпълнителите имат певчески опит и нивото е като цяло високо. Не знам защо от Дисни не постъпиха както в оригинала и просто да ползват лип синк на истинска певица по време на песните.

Извън този разочароващ момент, Красавицата и звяра е прелестен филм. Визуално пиршество, страхотно аранжиран (и без твърде много промени) саундтрак и колоритен каст, който влиза в кожите на анимационни персонажи и одушевени мебели със завидна лекота. Изпълненията на оригиналните песни са на достатъчно силно ниво, за да не развалят впечатлението от филма, но не мисля, че могат да се мерят с тези в оригинала. Новите попълнения не ме впечатлиха особено, но при мен често се налагат множество слушания преди наистина да харесам нещо, което не съм чувал преди. Саундтракът е сред най-важните елементи на точно тази лента и макар и да ми се иска да беше перфектен, „много добър“ е пределно достатъчно.

Ема Уотсън може и да не може да пее, но се справя чудесно с ролята на Бел, която е една идея по-сардонична и гневна, но и доста по-малко „жертва“ от оригинала. Люк Еванс е убийствено добър Гастон, който страда леко от биполярен сценарий, в чиято първа половина героят е почти свестен и като цяло доста по-разбран, отколкото сме му свикнали, но внезапно се превръща в социопатичния рецидивист от анимационната версия. Дан Стивънс (когото обожавам още от Downton Abbey и когото нямам търпение да видя в Legion) е перфектен и като компютърно генерирания Звяр, и като двете противоположни версии на прокълнатия принц. За съжаление, и той не е особено въодушевяващ във вокално отношение, но Звярът има много малко участие в песни, така че това не е такъв проблем като при Бел. Връзката между двамата е едновременно правдоподобно изиграна и качествено изградена.

ЛеФу заслужава специално внимание заради голямата драма, която сексуалността му предизвика в Америка. От една страна консервативните троглодити пропищяха света за злата „индоктринация“ на злите гейове. От противоположната страна пък на никой не му беше приятно, че точно това е героят, с който Дисни са решили да започнат инклузивна политика. Изненадващо за мен, в решението им се оказва вложена повече мисъл от очакваното. ЛеФу започва като приятно изиграна камп-гей версия на първообраза си, но в процеса на историята еволюира по различен начин от анимационното си алтер-его и преодолява емоционалните проблеми, които го обвързват с отвратителния му спътник. Като цяло съм доволен от образа, но е разочароващо, че в 2017 г., когато Нетфликс кастват транс жени в централни роли, от Дисни намират за нужно да използват хетеро актьор за първия си гей герой.

Което с пълна липса на елегантност ме води до замъка на Звяра и неговите слуги. Никой от основните герои от посудата не прилича особено много на анимационния си първообраз и мисля, че това е по-скоро добра новина, защото позволява на Красавицата и Звяра да изгради собствена визуална идентичност. Зад CGI образите се крие абсурдно богатство от актьорски талант. Свещникът Люмиер е Юън МакГрегър. Часовникът Когсуърт – сър Иън МакКелън. Мадам Гардероб е бродуейската легенда Одра Макдоналд, а съпругът ѝ – клавесинът Маестро Каденца – е озвучен от Стенли Тучи. И разбира се, Мисис Потс – чайникът с най-великолепната песен в целия филм – има привилегията да носи гласа на Ема Томпсън, която дели първото място в личната ми класация за най-велики актриси на всички времена с Мерил Стрийп. Томпсън също така може да се похвали със солиден певчески талант и „Beauty and the Beast“, при все леко странния си аранжимент, е изключително преживяване в новия филм.

Сценарият на Красавицата и Звяра следва този на оригинала сравнително стриктно, но няколкото промени, които видях, определено го подобряват. Времевата линия (която не връзва никакъв смисъл в анимационната версия, където математиката ни казва, че принцът е бил прокълнат на крехката 11-годишна възраст) е оправена, причината никой в селото да не помни, че са имали замък и кралско семейство, е обяснена, а липсващата майка на Бел получава собствена мини-история, която едновременно носи по-голяма дълбочина на образа на Ема Уотсън и емоционална интензивност, липсваща в оригинала. Признавам си без бой, че прекарах последните десет минути с буца в гърлото, предизвикана от множество противоположни чувства. Знаете как се развива действието, така че няма нужда да обяснявам, въпросът е, че емоционалният заряд е силен и филмът борави майсторски с елементите си, за да го подсили.

Изненадващо е колко щастлив ме направи Красавицата и Звяра. Не защото е някакъв неповторим шедьовър, а защото честно не очаквах, че е възможно част от детството ми, обвързана с толкова много спомени и чувства, да бъде пресъздадена в игрален вариант по начин, който да ги съживи у мен. Смесицата от силни актьори, великолепна визия и качествен музикален аранжимент е достоен наследник на една от най-великите анимационни приказки, разказвани някога, и я препоръчвам горещо.