Кери

Късна вечер е. Светлините в киното угасват и по екрана започват да се редуват бързо сцени, изпълнени с  развалена, жестока младеж, която не познава съпричастност и милосърдието е изтръгнато изцяло от ценностната й система. Лошо е, че докато гледам това на екрана, чувам същата тази младеж около себе си. Да се киска истерично на униженията и да се радва искрено на лошите и жестоки шеги. Жалко за тези млади хора, жалко за мен, че ми развалиха филма и не на последно място ще кажа – жалко за книгата на Стивън Кинг, защото тя заслужаваше повече.

Кери е първият публикуван роман на краля Стивън Кинг.  Като такъв, държа да отбележа, далеч не е сред най-добрите му работи. Самият Кинг  признава, че това е творба на все още млад и неопитен автор. Но определено не е елементарна  история за неприятната  атмосфера в гимназията, каквато изглежда на пръв поглед.  Знам – трябва да говоря повече за филма, но той толкова  бледнее на фона на романа, че някак не мога да се насиля да го поставя във фокуса на това ревю. 

Книгата е екранизирана веднъж през 1976г., режисьор тогава е Браян Де Палма и филмът получава две номинации за Оскар. Според уикипедия: „През 2011г, Метро-Голдуин-Майер и Скрийн Джемс купуват правата с цел да направят нова филмова версия, която ще бъде „по-малко римейк на филма на Де Палма и повече адаптация на оригиналния текст“” Съжалявам, ако ще ви разочаровам, но на практика филмът Кери от 2013та година е абсолютен римейк. Единствената разлика е, че действието не се развива през 70те, а в наши дни, което естествено е наложило добавянето на неизменните ни съвременни спътници към историята: смартфони, видеосподеляне и прочие.  Иначе сцените и дори репликите са абсолютно идентични и всички важни, според мен, неща, които са изпуснати в първата версия, са игнорирани и сега – 37 години по-късно.

И така подхващаме старата песен на на нов глас. Режисьор този път е Кимбърли Пиърс. А действието, както вече споменах се развива тук и сега. Ролята на Кери е поверена на Клои Грейс Морец, която преди сме виждали спорадично в различни сериали (всъщност на мен ми е позната по-скоро от холивдуски продукции като Kick-Ass, Hugo, 500 Days of Summer и прочие – бел. ред).

Кери  е историята на отхвърлено от връстниците си момиче, което е израстнало в сянката на строгите догми, проповядвани от фанатично религиозната й майка (Джулиан Мур). Тя се е превърнала в постоянен обект на подигравки от своите съученици и желанието й да бъде част от тях се оказва нещо невъзможно, не защото не иска, а защото хората са жестоки, особено в гимназията, и никога няма да я допуснат. Е, оказва се, че дълбоко в Кери спят изключително силни телекинетични способности, които се отключват от травматизиращи преживявания и стресови ситуации. Когато подигравките и злобните шеги на връстниците й стигат своя връх, тези способности  отключват едно повсеместно разрушение, ответен удар, ако щете, който следва да бъде изненадващ и страшен.

По-голямата част от филма всъщност е едно нескончаемо пубертетско  лигавене и сплетничене, което в един момент идва наистина в повече. Реалните последици от отприщените сили на Кери, които се описват в романа, са силно изрязани и смекчени. Психологическото напрежение, което е призната силна черта на Кинг, е просто леко загатнато, не нагнетява зрителя, не го ужасява и в никакъв случай не извиква съчувствие. С две думи – не ми въздейства. Може би една от причините е прекалено елементарното предаване на сюжета, което изглежда точно като незначителна тинейджърска драма, отишла твърде далеч. Да, но не е. Откровеното ми мнение е , че ако зад филма не стоеше една  добра книга (не, брилятна, но добра), той просто нямаше да е нищо повече от средностатистическа холивудска цапаница-еднодневка.

В романа Кинг много умело нагнетява обстановката, така че читателят да усети отчаянието, бездушието, жестокостта на младите, за която ние си затваряме очите и страшните последици,  до които води тази избирателна слепота.  Без да задълбавам в детайли и разлики между книга и филм, ще ви кажа – филмът е слаб, не толкова защото не е еднакъв с действието в книгата, колкото поради факта, че те оставя равнодушен.  Може би актрисата, която играе Кери, е твърде красиво момиче – светла и нежна като порцеланова кукла, поради което радва окото, но за жалост не предизвиква съчувствие. Не ме разбирайте погрешно – девойката играе чудесно, просто видът й абсолютно не пасва на образа, който трябва да пресъздаде.  Вероятно  останах равнодушна,  защото филмът се измести от драматична, дълбоко психологична история в тинейджърска драма, или просто защото развалената младеж в киносалона се кискаше и дюдюкаше, което ме разсейваше и дразнеше.  Не знам.  Но книгата е дяволски по-добра и държа да ви кажа, че тази Кери в киното просто не е онази, която Кинг е описал.

Кери е изигран добре, колоритен е и най-малкото, което може да се каже, е, че е професионална работа. Но уви – остава бездушен и сив. Незатрогващ и неспособен да достигне именно тези, които имат нужда от отваряне на очите.  Книгата е често забранявана в гимназиите в САЩ, а филмът е твърде безличен, за да достигне до свикналите с насилие младежи. Въпросът е трябва ли да е така? Трябва ли да приемаме тормоза  върху по-слабите в училище за нещо нормално и историята за това да не ни трогва? Е, довършвайки това ревю, може и да се запитате. Надявам се, че и филмът ще съумее да ви достигне. Мен не успя.