Малки жени
Режисьор: Грета Гъруиг
Сценарий: Грета Гъруиг, по романа на Луиза Мей Олкът
В ролите: Сърша Ронан, Ема Уотсън, Флорънс Пю, Елиза Сканлън, Лора Дърн, Мерил Стрийп и др.
Вживяното пространство неизменно отразява нечий характер. Можем да проследим тази си човешка склонност да формираме връзки с местата, които сами си строим – с ръце или въображение – до онези детски години, в които мъгляви нерационализирани импулси са ни карали да покриваме стените на стаите си с всевъзможни културни артефакти; да изливаме представата си за света върху декора на помещението; да творим естетиката му, за да сътворим себе си. Не е изненада, че това се превръща в съществен принцип на сет дизайна. Изненада е обаче когато филм успее да го въплъти така цялостно, че къщите му се превръщат в метонимии на героите.
Навярно най-очевидното и приковаващо свойство на Малки жени е вниманието му към място (действително почти точно това от едноименния роман) и време (претворено в серия разточителни, дифузно подсветнати и наслоени с детайл декори, централни за които са две несъразмерни здания). Цялата персонажна система е организирана около тях – в течение на лентата широкият ѝ набор от герои/ни е в непрестанна динамика на привличане и отблъскване с всяка една от къщите, винаги в тяхна орбита. Междуличностните им отношения са неразграничими от отношенията им със сградите.
Едната такава сграда е импозатно имение, застинало във величествените си негативни простраства, но и някак елегично. Населено е изцяло с мъже. Пътищата им се преплитат с обитателките на скромната къща отсреща, а те са по своему продукт на тясно място, преливащо от обекти, но и от пътища – наблюдателното око би уловило там както скрита втора стълба, така и липса на ясни прегради между помещенията.
В ретроспективните си епизоди, Малки жени прекарва много време на тавана на семейство Марч. Изобилие от движение и повърхностна активност, бърз и несъществен в конкретиката на индивидуалните си реплики диалог, внимателно редената от сет дизайнер бъркотия на обитаван дом – наблюдаваме всичко това през онзи топъл кехлибарен филтър, с който киното подмолно ни е приучило да свързваме спомените. Този тип сцени са съществени за характеризацията и филмът им е подчинил целия си визуален език. За произведение с такъв фокус върху добре изиграни разговори и пищни костюми, той съдържа учудващо малко близки планове и дори по-малобройни shot/reverse shot прийоми. Обикновено изглежда далеч по-заинтригуван от това да рамкира сценографията и да остави актьорите да взаимодействат свободно в кадъра.
Интеракциите им приоритизират движение пред статична размяна на реплики, и макар да са силно хореографирани, успяват да го крият добре и всъщност изглеждат пределно естествено. Сърша Ронан демонстрира особено пластична и непринудена игра като прохождащата писателка Джо, но сестрите ѝ не изостават драстично – може би с изключение на няколко залитания в преиграване от страна на Флорънс Пю, – а и винаги могат да се опрат на железния поддържащ състав. Структурно и актьорски, Малки жени е именно ансамблов филм и умело експлоатира това си свойство при поставянето на сцени.
Когато все пак сюжетът не му позволи да разположи героите си във висока концентрация, определени странности започват да изпъкват. Лентата открива с чуден симетричен кадър на Джо пред неприканваща двукрила врата. Необременени от контекст, получаваме продължителен момент за наблюдение на бавното поемане на дъх; събирането на самообладание. Скоро ще разберем какво я е довело тук, а то е дефиниращо за характера ѝ и в този смисъл отлична начална сцена. Не е обаче представително, като визуално повествование, за нищо от предстоящото и спокойно би могло да идва от друг филм. Характерното за филма снимане нахълтва с разтварянето на дверите – то отхвърля Джо като център на кадъра и започва да се носи през кипящата активност на залата. Хубаво е, но поради спецификата си изначално непригодно за продължително следване на герой в линейно пътешествие. Началното странстване на Джо през Ню Йорк e единият такъв сегмент в Малки жени.
Лъсват повтаряеми опити за странични планове на ходене по улиците и компресирането му с едни каданси, които очевидно не са заснети в достатъчно висок фреймрейт, за да изглеждат гладко при 24 кадъра в секунда. По-камерните диалози, от своя страна, понякога все пак налагат близки планове, които са твърде резки и не се съотнасят добре с останалото. Дори извън Ню Йорк, един масов танц видимо затруднява оператора. Подобни проблеми изскачат само спорадично и не уронват сериозно филма, но са интересни за дискусия именно защото показват ограниченията на изградения визуален език, към какво е насочен той и, в крайна сметка, как Малки жени избира да разкаже историята си.
Разказва я с постоянни скокове във времевата линия и цялостен отказ да излиза от рамките на тясно ситуирани сцени. Това е подход с висок потенциал, но и особена трудност за добра реализация, защото изисква откриването на огромно количество емоционално и/или тематично смислени преходи – заложени още в сценария и изкарани с прецизен асоциативен монтаж. Малки жени се справя с това в солидна, но не чак преобладаваща, част от времето. При добро желание могат да се изведат дълги списъци както на лошо прескачане и неравномерно движение на сюжетните нишки, така и на чудесни преходи и вадене на обогатяващи паралели. В защита на филма, второто се манифестира по-често именно където е най-важно – към края – и съвпада с разнородните емоционални кулминации.
Зад повествователните решения стои доста дълбока и всъщност метатекстуална връзка с изходния материал. Тъй че не се стъписвайте, че тук критическият ми глас ненадейно ви казва сбогом и ви оставя на по-начетен такъв, който да ви разкаже какво е…
Спечелено в превода: Малки жени като адаптация
Любопитен факт за романа Малки жени на Луиза Мей Олкът е, че неговите европейски издания се различават от американските. Американската версия съдържа две части, които по нашите ширини са издадени като отделни книги – Малки жени и Добри съпруги (заглавието на втория том е идея на британския издател, не на Олкът). Филмът на Грета Гъруиг адаптира целия роман, тоест покрива и двете части.
Едно от най-интересните и обсъждани решения на Гъруиг е да разкаже историята в нехронологична последователност. Смятам това за изключително удачно, защото то позволява едновременно предаване на двата сюжета и дава възможност на лентата да наблегне между паралелите и контрастите в историята: двете заболявания на една от сестрите, двете обяснения в любов и т.н. Освен това първата част на книгата се състои от по-скоро самостоятелни истории от живота на семейството, които биха изглеждали твърде накъсано. Когато тези истории се вплетат в сюжета като частици спомени на фона на по-цялостната история от втория том, нещата изглеждат много по-плавни и хармонични.
Друго интересно решение, което е взела Гъруиг, е да опита да вплете елементи от живота на Олкът във филма. В края на романа Добри съпруги една от сестрите – млада писателка – се омъжва и се отказва от писането. Това е решение, за което Олкът е съжалявала – тя е била притисната от издателите и читателите, които са искали щастлив край, а за онази епоха щастливият край на една девойка може да бъде единствено брак. Самата Олкът никога не се е омъжила, а е известно, че доста от случките в романа са автобиографични и разказват за семейството на писателката и нейните трудностите на младини. Чак в по-късните продължения на книгата Олкът решава да се отметне от част от решенията си и „разкрива“, че въпросната сестра никога не е спирала да пише и дори е написала Малки жени. Филмът адаптира това – показва героинята като писателка, показва написването и издаването на Малки жени, показва разговорите между младата авторка и издателят, който ѝ казва, че героинята трябва да се омъжи. Дори показва как издателят отхвърля романа, но жените в дома му прочитат изпратените начални глави, влюбват се в историята и искат още – това не е част от сюжета на романа, а съвсем реалната история на публикуването му. Филмът дори показва как въпросната сестра се омъжва. Но нещата са предадени на екран така, че са отворени за интерпретация – не е ясно има ли истински брак, границата между реалност и фантазия се размива. Така филмът адаптира едновременно както романа във вида, в който го познаваме, така и романа във вида, в който Олкът е искала да го публикува, а дори и живота на самата Олкът. За мен това решение е просто гениално!
Разбира се, когато става дума за адаптация, няма как някои неща да не бъдат пропуснати. Раждането на децата на една от сестрите е пропуснато, други малки и лични моменти са пропуснати. Но все пак филмът успява да запази духа на книгата и да предаде историята по завладяващ и интригуващ начин. Лентата се отличава от множеството адаптации на романа преди нея, защото си позволява да добави допълнителни неща – една от големите речи на Джо за това какво може да бъде една жена (частично показана и в трейлърите) не е от романа Малки жени, но почти дословно цитира други текстове на Олкът.
Чувствам, че при адаптацията на тази известна и обичана книга Грета Гъруиг е направила множество активни избори, взела е множество интересни решения. За мен всички те са изключително успешни, всички творчески рискове се отплащат страхотно. Радвам се, че филмът е направен именно по този начин, вместо да е обикновена буквална адаптация.
Оценка: Заслужаваше минимум Оскар за адаптиран сценарий/10
