Black Mirror S05

Мине се не мине половин година и отново идва време за Black Mirror*. Тъй като в дълбока древност гледах първите четири сезона накуп, впечатлението ми за сериала беше монолитно до този момент, но последните две допълнения към франчайза на Чарли Брукър са различни от досегашните по свой си уникален начин. И ако при Bandersnatch е очевидно къде е разликата, в новия сезон тя е по-трудна за дефиниране.

Много хора не харесаха трите епизода от новия пети сезон. Ревютата са масово негативни, а в разговори с приятели, които го бяха гледали преди мен, коментарите най-често включваха думи като „незадоволителен“, „разочароващ“ или направо „тъп“. Може би по тази причина очакванията ми бяха по-ниски (макар че ако сте чели предишните ми материали за Black Mirror, знаете, че връзката ми с този сериал поначало не е идеална), но истината е, че не останах толкова разочарован от новия сезон, колкото очаквах да бъда. Не ме разбирайте погрешно – разлика има, и част от нея Е качествена. Но не изцяло. Нека разгледаме епизодите поотделно.

Episode 1: Striking Vipers

Дани (Антъни Маки, познат ни от като Сокола от филмовата вселена на Марвел) и Карл (Яхия Абдул-Матийн II) са приятели от много години, но сега животът ги е разделил. Дани живее в уютен, но не непременно вдъхновяващ брак в предградията, докато Карл все още го раздава ерген, който се опитва (успешно, бих добавил) да спи с млади жени, които среща онлайн. Но когато той се появява на рождения ден на Дани и му подарява новата версия на файтинг играта, която някога са играли като съквартиранти, това отключва нещо скрито и у двамата, което променя посоката на живота им завинаги.

Striking Vipers е режисиран от Оуен Харис, отговорен за епизодите San Junipero от трети сезон и Be Right Back от втори. Подходът му си личи и тук, защото това е интимна история, фокусирана едновременно върху нуждата от контакт с други човешки същества и неспособността тя да се осъществи по здравословен начин. Но докато San Junipero е един от двата откровено оптимистични и щастливи епизода в сериала, а Be Right Back носи типичния за Буукър неприветлив нихилизъм и изолационизъм, Striking Vipers пада някъде по средата, разказвайки за две различни прояви на неудовлетвореност, водещи до странен контакт, който поне на пръв поглед изглежда обречен.

Проблемът на епизода е, че е твърде дълъг за все пак доста постната история , която разказва. Вината не е в актьорите. Двамата главни герои са изиграни чудесно, а Ники Бехари (съпругата на Дани – Тео) е страхотна в ролята на жена, която не се свени да говори за проблемите, които мъжът ѝ отказва да комуникира адекватно. Не, проблемът е, че сценарият така и не стига достатъчно надълбоко в последиците от изборите, които персонажите правят, и при все че финалът е изненадващ в зрялостта си, той по-скоро замазва поставените от епизода проблеми, вместо да ги развие.

Оценка: 6/10

Episode 2: Smithereens

Ако изключим измислената социална мрежа, носеща името му, това е един от малкото епизоди в Black Mirror без фантастичен елемент. Smithereens е и един от най-поляризиращите епизоди в сериала, съдейки по множеството ревюта, които го считат за провал, контрирани от факта, че той има най-висока зрителска оценка в сеозна според IMDb. Истината е, че нямам представа кой е прав в случая и дали въобще някой Е прав, но с развитието на историята аз поне абсолютно се влюбих в този епизод.

Главният герой в Smithereens (Андрю Скот) започва без име, но не е трудно да видим, че това е човек, изгубил нещо важно, който се чувства отделен от света, едновременно отблъснат от хората около себе си и отчаяно нуждаещ се да изрази нещо пред тях. Скоро след началото на епизода той хваща за заложник млад стажант (Дамсън Идрис) от лондонския клон на социалната мрежа „Smithereens“* и след кратко преследване се оказва хванат в капан от полицията насред оголено поле някъде извън Лондон. Заплашвайки, че ще убие младежа, той настоява да бъде свързан с шефа на компанията.

Smithereens може да бъде разглеждан по два начина. Единият от тях е грубо, очевидно и недодялано предупреждение за злините от постоянната употреба на телефони и социални мрежи. Погледнат от такъв ъгъл, епизодът се дъни мигновено. Другата интерпретация обаче е картина на човешка трагедия през фокуса на героя, вместо на историята. В контекста на Black Mirror, не съм изненадан, че повечето ревюиращи виждат епизода като тласкан от първата идея, но за мен тук целта не е типичното за сериала предупреждение за злото от технологиите. Вместо това Smithereens ни представя една човешка трагедия, която няма за цел да научи някого на нещо, да предупреди или дори да накаже… а просто да бъде изслушана.

Режисьорът на епизода, Джеймс Хоус, стои зад финала на трети сезон, Hated in the Nation (известен още като „онзи с пчелите“). Това също не беше епизод, целящ прошка или разбиране, но все пак носеше същата нотка на напрегната ситуация със заложници, рамкирана от чувство за предопределеност и ярост. Но докато Hated in the Nation поне за мен не беше кой знае какво постижение на телевизионното изкуство, в Smithereens имаме нещо, което там липсваше, а именно – бруталното актьорско майсторство на Андрю Скот. Той изнася целия един час на гърба си по абсолютно невероятен начин, изграждайки едновременно нюансиран, но и екстремен герой, тласкан от ярост, но изпълнен с емпатия и тъга. Смело мога да заявя, че без неговата игра Smithereens нямаше да е и наполовина толкова великолепна драма.

Оценка: 9/10

Episode 3: Rachel, Jack and Ashley Too

Rachel, Jack and Ashley Too е най-близо до типичните теми на Black Mirror, което го прави и най-силната демонстрация на това колко различен е като тон пети сезон. След смъртта на майка си 15-годишната Рейчъл (Ангури Райс, която някои от нас наскоро гледаха като „гаджето на Нед от новия Спайдър-мен„) е обсебена от поп-певицата Ашли О (Майли Сайръс).  Посланието на песните на Ашли за сила, надежда и вяра в себе си е единственото, което я прави щастлива в състоянието ѝ на самоналожена изолация. Докато певицата не обявява нова играчка – интерактивен робот, носещ нейната личност, който може да бъде твой приятел!

Междувременно самата Ашли страда под деспотичния контрол на леля си Катрин (Сюзън Пурфар), която е и неин мениджър и движи кариерата ѝ, без да позволява и най-малкото отклонение от имиджа на позитивна поп-сензация. Ашли е готова да се откъсне от договора, който я държи в робство, но Катрин се е подсигурила и взима мерки да предотврати всякакъв бунт… завинаги. Внезапно куклата Ашли Туу на Рейчъл се оказва единственото нещо на света, което може да се опълчи на една огромна неправда.

Rachel, Jack and Ashley Too (Джак, изиграна от Медисън Давънпорт, е по-голямата сестра на Рейчъл, която има участие в сюжета, но няма кой знае каква собствена линия) е история, която резонира с предишни епизоди от ранни сезони, но също така и със съвременни тенденции на дигитализиране на реални човешки същества с цел забавление. Още в далечната древност на деветдесетте Джет Ли отказа ролята на Нео в Матрицата, защото участието му щеше да означава да даде на студиото правата върху бойните си движения. В наши дни обаче постоянно виждаме подмладени и дори мъртви актьори във филми, които продължават истории от миналото. Но Rachel, Jack and Ashley Too отива крачка напред, описвайки зловещите стъпки, които този тип технология може да позволи на алчни хора да направят, за да запазят статута си без да трябва да се занимават с капризите на изпълнители и творци.

Както казах, това е най-типичната за Black Mirror идея в този сезон. Поради което е и странно, че Буукър я е канализирал в лека, на моменти почти комична приключенска история. Епизодът е напълно лишен от традиционните за сериала мрачна депресия и дразнещ нихилизъм и това едновременно донякъде разваля впечатлението от него, но и го прави по-приятен за гледане. Освен това е разположен в магическа алтернативна реалност, в която Майли Сайръс композира песните на Nine Inch Nails, което не е лошо постижение…

Оценка: 7/10

Каква е присъдата? Трудно ми е да кажа. Истината е, че в качеството си на технологичната версия на Зоната на здрача, този сериал трябва да се придържа към тематизма и идеите си, за да поддържа идентичност. А пети сезон твърдо се проваля в тази задача. Същевременно обаче той ни дава три добре заснети, прекрасно изиграни и на моменти дълбоко емоционални истории, които абсолютно си заслужават гледането. Добавяйки факта, че лично за мен обречеността и липсата на вяра в човешката доброта, които бликат от 95% от Black Mirror, винаги са били леко елементарни и често изморяващи, а тук получих нещо напълно различно.

Така че не съм склонен да смятам сезона за лош, макар и да не мога да не се съглася, че идеите му са доста плитки и недоизведени. Но докато предишните години на сериала се облягат силно на идейния заряд, в новия сезон основната отговорност пада върху драмата и сюжета. Дали това е нова посока за Black Mirror, и ако да – добра ли е? Рано ми е да преценя. Но в настоящия момент съм доволен и ви препоръчвам да дадете шанс на сезона и да подходите към него, очаквайки нещо малко по-различно от това, което Чарли Брукър ни е давал досега. Мисля, че шансът да ви хареса не е никак малък.