Outlander, сезон 2

Докато, затаили дъх, чакаме да видим какво са сътворили Starz в Американски богове, можем да убием времето с една от по-добрите им продукции – Outlander (на български Друговремец). За хората без домашно – първо прочетете ревюто на Рандъм и едва тогава се върнете тук, вече подготвени за срещата с новия сезон. Предупреждавам любезно още в началото, че в настоящото ревю има няколко спойлера.

Outlander се завърна, и то как! Сезонът започва доста внезапно, като отново ни хвърля заедно с Клер през магическия портал, обратно в XX век. Още в първите минути разбираме, че битката при Кълоден е загубена, а Клер носи детето на Джейми в утробата си. Как се е стигнало дотам, зрителят научава постепенно в рамките на сезона.

Пoследно оставихме Клер и Джейми на борда на кораб за Франция, с мисия да осуетят плановете на Хубавия Принц Чарли за вдигане на въстание, така че действието през първата половина на новия сезон се развива отвъд Ламанша. Промяната на локацията води до значителна промяна в цялостния тон на сериала и ако любовта ви към Outlander се дължи на очарованието на шотландските хълмове, ще се разочаровате от дългото им отсъствие. Като започнем със засиленото присъствие на друг език (дори част от закотвящия се в съзнанието оупънинг вече се изпълнява и на френски), минем през пищните костюми, сами по себе си причина да дадете шанс на сезона, спрем се на атмосферата на декадентство и разврат сред френската аристокрация и стигнем до дворцовите интриги – все едно гледаме един друг Outlander, в който главната роля на чуждоземец се изпълнява от шотландския хайлендър Джейми Фрейзър и неговата съпруга, попаднали в една чужда страна с чужда култура.

Героите живеят в мъжки свят и докато протагонистът се среща с принцове и крале, плете интриги в публични домове в отчаян опит да спре едно въстание още в зародиш, организира нападения и участва в битки, жена му е бременна, върти дома и прекарва голяма част от времето си в грижа за болни или в компанията на аристократични клюкарки. Разбира се, тази инертност, освен че е свързана с оковите на дворцовия живот за жените, играе своята роля и за придвижване на сюжета – тя е една от причините за неразбирателството между съпрузите. Не искам да омаловажавам всички пъти, в които Клер е била двигател на събитията, но твърде често ме спохождаше усещането, че е ограничена в ролята си на Мисис Фрейзър.

Вероятно по тази причина създателите на сериала добавят сцени, в които фокусът да е върху Клер – например когато ѝ хрумва да се престори на английска пленничка, за да изтръгне информация от млад английски офицер (в романа е по идея и инициатива на Джейми). Не съм чела книгите и докато гледах сериала нямах представа кое е излязло изпод перото на сценаристите, но конкретно протяжният епизод с посттравматичния стрес на Клер още на пръв поглед ми се стори като лоша кръпка.

Катрина Балф обаче отлично се справя с ролята, като понякога влага и от себе си. Това важи в голяма степен за любимата ми сцена от епизод 7 – сякаш по-въздействаща, отколкото ако наблюдавахме истинска жена в подобна ситуация. Друг пример е моментът, в който Клер, на излизане от покоите на френския крал, се спира и взима подарения в началото на аудиенцията портокал. Този на пръв поглед прост жест е по идея на Катрина, и символиката му променя до голяма степен усещането от сцената. Актрисата има изключително излъчване и дори само с присъствието си ни облива с равни дози аристократичност, грация, красота и власт. Уви, завръщането в Шотландия логично изисква и смяна на тоалетите, и автентично мръсната и раздърпана, облечена в грубо дебело рокле Клер беше в огромен контраст със зашеметяващата Бяла жена във Франция.

Благодарение на по-минорното присъствие на Клер, Джейми изпъква повече  спрямо предния сезон и в моите очи най-сетне заслужи почетната титла „главен герой“. Липсата на ясно изразен антагонист също помага да не се разпилява зрителското внимание. Въпреки че „Блек“ Рандал участва и в този сезон, появите му са съвсем спорадични и по-голямо влияние върху развитието на героите и фабулата има неговият призрак от миналото, отколкото самият той от плът и кръв.

Може би Роланд Мур се е съобразил с оплакванията на феновете, според които героят на Мензис в предния сезон е прекалено централен (за разлика от романите на Габълдън) и в неговата изключителна аура образът на Джейми избледнява. Не е рядко срещано явлението силен актьор толкова добре да взаимодейства с героя си, че да доведе до пренаписване на сценария, за да получи повече екранно време. Образът на Джейми може и да е бил облагодетелстван от липсата на Джак Рандал в този сезон, но злобничкият, лигав Сен Жермен, с когото ни занимаваха в твърде много епизоди, в никакъв случай не беше достоен заместител, така че съжалявам, драги Starz, но ви засипвам с поредна доза мрън.

Всъщност в рамките на сезона основен „злодей“ е съдбата и невъзможността да промениш предначертаното. За зрителя това е болезнено очевидно още в първия епизод, докато героите постепенно и неумолимо осъзнават колко безплодни са техните опити и колко малко значение има всяка тяхна намеса. Que sera, sera. И макар да ми беше интересно да наблюдавам как въпреки това двамата се борят със зъби и нокти за едно различно бъдеще, липсваше какъвто и да било елемент на напрегнато очакване или изненада.

Отношенията между Джейми и Клер са достатъчно разнообразни и подробно развити. Не се надявайте обаче на кой знае какви любовни сцени – особено във Франция, двамата имат по-малко екранно присъствие заедно, а и нали след определено време брак сексът ставал мираж… В началото, когато споменът за насилието над Джейми от Рандал е още твърде пресен, лед сковава брачното ложе, а усещането за изолираност на Клер и постоянното отсъствие на Джейми никак не помага той да се стопи. Към средата на сезона връзката им стига до дъното, докато един силен катарзис (и една твърде лесно дадена прошка) не предоставя нужния тласък за отърсване от миналото и проправяне на пътечка един към друг. А какъв по-подходящ фон за съживяване на Любовта от Войната?

Въпреки че Outlander почива до голяма степен на Клер и Джейми, второстепенните герои са тези, които придават плътност и живот на сериала. Втори сезон, освен любимите стари муцуни, предлага някои наистина интересни попълнения сред каста.

Фъргюс (Роман Берю) е невинен на пръв поглед хлапак, но всъщност ловък крадец, способен да се измъкне от всяка ситуация благодарение на бързия си език и още по-бързи крачета. Въпреки че му се случват големи ужасии през сезона, не забелязах промяна в героя. Това би могло да се припише на вечния му оптимизъм и положителен подход към живота, но на мен ми се стори неестествено.

Не знам каква е била идеята зад персонажа на Принц Чарлс Стюарт (Андрю Гауър), но ако е била да е лигав льольо с мания за величие и тежки комплекси спрямо татко си, се е получил отлично. Принцът е горд притежател на безхарактерно гласче, нула кралска аура и мазно-противна усмивчица, комбинирани с изненадваща безразсъдност, вяра в Господ/съдбата и егоцентрична склонност да жертва всички за своята кауза. Вероятно е доста точна скица на средностатистически амбициозен монарх и признавам умението на актьора да събуди искрена антипатия у зрителя.

Мастър Реймънд (Доминик Пинон)  е свръхквалифициран аптекар с магически познания, обвит в мистерия. До края зрителят не е съвсем сигурен кой е той и дали играе с белите или черните, но в крайна сметка съдбата му е свързана с тази на Клер – той има ключова роля за нейното оцеляване, както и тя за неговото. Стискам палци да го видим и по-нататък в сериала, защото определено има какво да предложи.

В тази връзка втори сезон може да се похвали с по-застъпено участие на фантастичното, за което допринася до голяма степен и наличието на герой като Мастър Реймънд. Първи сезон е преди всичко историческа романтична драма, с едното преминаване през вълшебни камъни. Малко по малко присъствието на магията и последствията от пътуването във времето стават все по-осезаеми (макар да не съм убедена, че пасват достатъчно добре с останалото) и вероятно тази тенденция ще продължи и занапред.

В крайна сметка, Outlander 2 може да се похвали с няколко изключителни сцени, невероятни костюми, добре изградена атмосфера и силна актьорска игра с хубава динамика на отношенията между героите. Сезонът обаче ми се стори малко неравен като качество и не особено интригуващ – можех да спра да го гледам във всеки един момент и да не се сетя за него със седмици. Макар епизодите във Франция да бяха интересни и атмосферични, на Шотландията от първи сезон дължим неустоимия чар на сериала. В Outlander 2, уви, шотландската земя се появява за малко, колкото да се напои обилно с кръв, сълзи, кал и смърт. Съкратеното екранно време на капитан Джак Рандал и липсата на вълнуващ злодей за мен също не е сред плюсовете на сезона. А финалът ме остави със смесени чувства – явно ще трябва да видя какво ще ни забъркат в трети сезон, за да преценя какъв знак да му сложа.