Упражнения 1
Moderators: Trip, Random, Marfa
Упражнения 1
Last edited by Roland on Fri Apr 18, 2008 12:04 pm, edited 1 time in total.
And you can't dance with a devil on your back...
viewtopic.php?t=3300
Макар че според мен не е лошо и в самия топик да има резюме на упражнението
Макар че според мен не е лошо и в самия топик да има резюме на упражнението
"Напишете един до три параграфа, които ще дойдат непосредствено преди момента, когато героят открива труп."
Други ограничения няма. Може да описвате обстановката/мислите на героя/каквото ви хрумне.
Цел: Да се научим да пишем параграфи, които да загатват за шокиращото разкритие по-напред в историята и да карат читателя да иска да ги прескочи, но които въпреки това да задържат интереса ни сами по себе си посредством каквото му хрумне на автора.
Срок: до понеделник включително.
I don't wanna die
But I ain't keen on living either
But I ain't keen on living either
Да, обаче, аз изключително талантливо точно това направих . Сега ще наваксам!
Малко е импровизирано и не е три параграфа, но два от параграфите ми са по един ред, а и останалите са съвсем кратки, така че се надявам да няма проблем.
"Стълбите изглеждаха по-мрачно, отколкото мога да понеса. Заизкачвах се бавно, придържайки се за парапета. Спрях в края на първата редица стъпала. Сега наляво, после по коридора, а някъде в края му щеше да е целта ми.
Нещо не беше както трябва.
Тишината, да, тишината. Защо не се чуваха никакви шумове?
Продължих напред, опипвайки стената с ръце. Първа врата. Още една. Ето я третата - тази, която ми трябва.
Бутнах я с ръка. Както и очаквах, не беше заключена. Въпреки това, обаче, потъна само на няколко сантиметра навътре и после опря в нещо. Направих опит да се вмъкна, докато в същото време търсех ключа за електричеството.
В първите няколко секунди дори не забелязах, че съм стъпил върху тялото."
Малко е импровизирано и не е три параграфа, но два от параграфите ми са по един ред, а и останалите са съвсем кратки, така че се надявам да няма проблем.
"Стълбите изглеждаха по-мрачно, отколкото мога да понеса. Заизкачвах се бавно, придържайки се за парапета. Спрях в края на първата редица стъпала. Сега наляво, после по коридора, а някъде в края му щеше да е целта ми.
Нещо не беше както трябва.
Тишината, да, тишината. Защо не се чуваха никакви шумове?
Продължих напред, опипвайки стената с ръце. Първа врата. Още една. Ето я третата - тази, която ми трябва.
Бутнах я с ръка. Както и очаквах, не беше заключена. Въпреки това, обаче, потъна само на няколко сантиметра навътре и после опря в нещо. Направих опит да се вмъкна, докато в същото време търсех ключа за електричеството.
В първите няколко секунди дори не забелязах, че съм стъпил върху тялото."
Моят опит:
Първа беше миризмата… Никога преди не я беше усещал, но знаеше, какво вещае. Учебниците често подвеждаха, но този път явно бяха прави. Тежката миризма на гнило и разложено сякаш преряза носа му и се заби директно в мозъка му. Пригади му се.
Теорията не го беше подготвила за това, а когато по-опитните го предупреждаваха, той винаги се хвалеше със здравия си стомах. Сега обаче едва успя да се наведе преди обядът му да се върне по обратния път.
Трябваха му няколко минути, за да свикне с новата още по-гадна комбинация от миризмите на смърт и повърнато. Вкусът в устата му го накара отчаяно да се разрови из дрехите си в търсене на ментови бонбони или дъвки. Уви, единствената му находка бяха 2 смачкани обвивки, които явно по инерция беше напъхал обратно в джобовете си, вместо да ги метне в най-близкото кошче. Накрая реши, че просто ще диша с отворена уста, така и другата миризма не се усещаше чак толкова силно.
Hic locus est ubi mors gaudet succurrere vitae
Обичам си аватара!!
Die, Fanboys <- a blog for random anime bashing and raving
Обичам си аватара!!
Die, Fanboys <- a blog for random anime bashing and raving
Той открехна бавно вратата обзет от лоши предчуствия. Предчуствия, които го измъчваха и си играеха със съзнанието му. Дървената врата изскърца шумно и звукът го скова. Миризма на гнило и леш се прокрадна до ноздрите му. Той продължи в тъмния коридор, който се беше открил пред него. И видя нещо пред себе си. Нещо, което е било живо същество някога. Някога- вече не беше. Беше така обезобразено, че трудно можеше да се познае какво е било. Може би човек. Може би не.
Стичащата се пот влизаше в очите на Клитъс и го караше да примигва. Шапката върху бръснатата му глава отдавна беше прогизнала, а обедното слънце не изглеждаше готово за залез. Надигнал коса в ръце Клитъс косеше полу-изсъхналата люцерна, която криво-ляво си беше проправила път между плевелите.След около час болката от изгорялата кожа подсказа на Клитъс, че трябва да си почине.
Подсвирквайки си, човекът се отправи към кладенецът под дебелия орех в края на полето.В съседното царевично поле цяло ято от гарвани се бореше с огромно плашило.Докато го разкъсат Клитъс беше преполовил пътя до кладенеца.Някакъв човек се беше излегнал на гърбом към жътваря.Когато острият, напукан ботуш го побутна, тялото му се извърна и се видя, че главата му е на попара.
Подсвирквайки си, човекът се отправи към кладенецът под дебелия орех в края на полето.В съседното царевично поле цяло ято от гарвани се бореше с огромно плашило.Докато го разкъсат Клитъс беше преполовил пътя до кладенеца.Някакъв човек се беше излегнал на гърбом към жътваря.Когато острият, напукан ботуш го побутна, тялото му се извърна и се видя, че главата му е на попара.
Slaughter the mutant, purge the unclean, burn the heretic!
Огнян Бойчев последва лъсналата под тънката луна трамвайна линия, както му бе казал старецът от нощната смяна. След няколко километра стигна до къщата на ръба на гората; от стъпалата на верандата човек можеше да стъпи право на релсите, a там, където на втория етаж навярно бе имало прозорци, сега зееха кръгли дупки, по-плътно черни от гората, която обгръщаше сданието от три страни. Огнян чувстваше, че би я видял от другата страна, можеше ли да погледне вътре през тях. Зад къщата се трупаха една върху друга, мътни като облаци, короните на първите дъбове; една от тях се разстилаше върху покрива на къщата, шумолеше и помръдваше леко на края на изкривения дънер. На няколко метра вдясно от него релсите завиваха, навътре в гората.
Странният старец отпреди час все наричаше мястото "гара" и не отговаряше на въпросите на Огнян кой и дали някой живее там сега и какво знае за хората, които някога бяха живели и загинали в къщата. На Огнян му се струваше, че той е единственият - и постоянен - обитател на депото; то бе празно, когато Огнян пристигна, а за половиният час, който той прекара в стаичката на стареца, - в която имаше легло и покрит със люспи загоряло котлон на земята, - там не спря нито един трамвай. До прозореца имаше масичка, а на нея бяха купища загубени лични карти и оръфани карти за транспорта; под нея старият бе пръснал още, незнайно защо. Докато разговаряха, Огнян разсеяно премяташе няколко от тях из ръцете си; лампата на масичката нямаше крушка и в бледата привечерна аура всичките хора на снимките си приличаха. Когато Огнян го попита къде са останалите изгубени вещи, той се смръщи. "Не знам. Дълго време съм тук. Хората губят вещи. И ние губим вещи. Минава време." И разтърка мястото между очите си с пръст, като че да изглади оттам бръчките на съмнението. После му каза да следва релсите и да се махне бързо оттам, ако види светлините на трамвая. Светлини не се появиха, докато той вървеше в падащата нощ; нямаше такива и когато пристъпи в къщата. Първият етаж беше обширен и празен, почти като чакалня на гара; на него нямаше прозорци. Огнян извади фенерчето си и се запъти към стълбището.
На втория етаж бяха спалните. Отляво на стената, между вратите слабата светлина от небето оформяше през кръглите дупки плоски бледи луни . Върху първата от плоските луни Огнян видя чифт черни отпечатъци от мънички длани, единия малко зад другия, тъй че приличаха на стъпки. Той доближи стената; дланите бяха отпечатани в кръв, обезцветена от бледата светлина, като върху лист хартия. Следите продължаваха по стената, над вратите и по другите светли кръгове; между тях стаите бяха празни – никой не живееше тук. Отвън нещо изтрещя и изскърца и луните блеснаха ярко преди да угаснат.
Странният старец отпреди час все наричаше мястото "гара" и не отговаряше на въпросите на Огнян кой и дали някой живее там сега и какво знае за хората, които някога бяха живели и загинали в къщата. На Огнян му се струваше, че той е единственият - и постоянен - обитател на депото; то бе празно, когато Огнян пристигна, а за половиният час, който той прекара в стаичката на стареца, - в която имаше легло и покрит със люспи загоряло котлон на земята, - там не спря нито един трамвай. До прозореца имаше масичка, а на нея бяха купища загубени лични карти и оръфани карти за транспорта; под нея старият бе пръснал още, незнайно защо. Докато разговаряха, Огнян разсеяно премяташе няколко от тях из ръцете си; лампата на масичката нямаше крушка и в бледата привечерна аура всичките хора на снимките си приличаха. Когато Огнян го попита къде са останалите изгубени вещи, той се смръщи. "Не знам. Дълго време съм тук. Хората губят вещи. И ние губим вещи. Минава време." И разтърка мястото между очите си с пръст, като че да изглади оттам бръчките на съмнението. После му каза да следва релсите и да се махне бързо оттам, ако види светлините на трамвая. Светлини не се появиха, докато той вървеше в падащата нощ; нямаше такива и когато пристъпи в къщата. Първият етаж беше обширен и празен, почти като чакалня на гара; на него нямаше прозорци. Огнян извади фенерчето си и се запъти към стълбището.
На втория етаж бяха спалните. Отляво на стената, между вратите слабата светлина от небето оформяше през кръглите дупки плоски бледи луни . Върху първата от плоските луни Огнян видя чифт черни отпечатъци от мънички длани, единия малко зад другия, тъй че приличаха на стъпки. Той доближи стената; дланите бяха отпечатани в кръв, обезцветена от бледата светлина, като върху лист хартия. Следите продължаваха по стената, над вратите и по другите светли кръгове; между тях стаите бяха празни – никой не живееше тук. Отвън нещо изтрещя и изскърца и луните блеснаха ярко преди да угаснат.
Last edited by Trip on Tue Apr 22, 2008 1:05 pm, edited 6 times in total.
Камен пъхна ключа в бравата и го завъртя. Мразеше посещенията по задължение при леля Мария всеки месец. Предпазливо отвори скърцащата врата и влезе в полутъмния коридор.
Коридорът изглеждаше почти като миналия месец - запуснат и мръсен. Леля Мария гледаше четири котки и малко пуделче, а беше трудноподвижна, така че в къщата винаги беше мръсно и миришеше на препикано. Днес като че ли миришеше по-зле и от преди.
Камен викна името й, но никой не се обади. Една котка се промуши през вратата вляво и се стрелна покрай него. Той бутна вратата и още една от котките панически побягна към коридора, като пътем се удари в краката му. На земята имаше преобърната чиния с натрошени твърди маслени бисквити.
- Лельо Мария! - изкрещя Камен, усещайки как в него се надига вълна на паника. - Къде си?
В отговор чу само изквичаване на куче. Тръгна по посока на звука и влезе в спалнята.
Коридорът изглеждаше почти като миналия месец - запуснат и мръсен. Леля Мария гледаше четири котки и малко пуделче, а беше трудноподвижна, така че в къщата винаги беше мръсно и миришеше на препикано. Днес като че ли миришеше по-зле и от преди.
Камен викна името й, но никой не се обади. Една котка се промуши през вратата вляво и се стрелна покрай него. Той бутна вратата и още една от котките панически побягна към коридора, като пътем се удари в краката му. На земята имаше преобърната чиния с натрошени твърди маслени бисквити.
- Лельо Мария! - изкрещя Камен, усещайки как в него се надига вълна на паника. - Къде си?
В отговор чу само изквичаване на куче. Тръгна по посока на звука и влезе в спалнята.
Last edited by Morwen on Wed Apr 23, 2008 9:44 am, edited 2 times in total.
I don't wanna die
But I ain't keen on living either
But I ain't keen on living either
Лъч светлина се отрази в счупена бирена бутилка на асфалта и аз замижах, докато излизах от къщи. Следобедната жега бе напоила въздуха и в подобен ден самото време забавяше ход. Вървейки по тротоара, това смолисто време ме изпълваше със спокойствие, с мир, онази фалшива ин-ян увереност, че животът ти е точно такъв, какъвто трябва да бъде и че на този свят няма нищо по-съвършено от твоето персонално сега.
Разбира се, че нямах търпение да се видим, очаквах срещата с нея със смесица от копнеж и напрежение, които почти успяваха да нарушат покоя, който изпитвах в момента. Почти. Когато свърнех зад ъгъла, тя щеше да е там, насред малката детска площадка, вероятно седнала на катерушката или лениво люлееща се в люлката. Заспалата следобедна светлина щеше да блести като огън в червените й коси, а очите й - тези великолепни, чувствени злени очи - щяха да са затворени, сякаш следобедната горещина я зарежда с енергия така, както носеше спокойствие на мен.
Подритнах счупената бутилка и пъхнах ръце в джобовете си. Част от мен искаше да побързам, да измина тези сто метра до ъгъла покрай стената на блока тичешком, да се втурна към площадката, за да стана по-бързо едно цяло с всичко онова, което този бавен следобед обещаваше. Друга част обаче, по-силната, по-съзерцателната част, тя искаше да се насладя на тези няколко крачки очакване и на слънчевото безвремие, разделящо последните няколко секунди мен от вечността на нашето ние. Засвируках си лениво и завих зад ъгъла.
Разбира се, че нямах търпение да се видим, очаквах срещата с нея със смесица от копнеж и напрежение, които почти успяваха да нарушат покоя, който изпитвах в момента. Почти. Когато свърнех зад ъгъла, тя щеше да е там, насред малката детска площадка, вероятно седнала на катерушката или лениво люлееща се в люлката. Заспалата следобедна светлина щеше да блести като огън в червените й коси, а очите й - тези великолепни, чувствени злени очи - щяха да са затворени, сякаш следобедната горещина я зарежда с енергия така, както носеше спокойствие на мен.
Подритнах счупената бутилка и пъхнах ръце в джобовете си. Част от мен искаше да побързам, да измина тези сто метра до ъгъла покрай стената на блока тичешком, да се втурна към площадката, за да стана по-бързо едно цяло с всичко онова, което този бавен следобед обещаваше. Друга част обаче, по-силната, по-съзерцателната част, тя искаше да се насладя на тези няколко крачки очакване и на слънчевото безвремие, разделящо последните няколко секунди мен от вечността на нашето ние. Засвируках си лениво и завих зад ъгъла.
And you can't dance with a devil on your back...
Who is online
Users browsing this forum: No registered users and 2 guests