Предварително се извинявам за неграмотността - мързи ме да го проверявам и да му оправям пълните членове и пунктуацията.
Така. Значи, преди да започна, искам да кажа, че това беше ПЕРФЕКТНОТО пътешествие и вероятно никога повече няма да преживея нещо такова. Комбинацията правилни хора, правилни места, правилно време от годината и псулютната свобода, която собствената кола предлага, биха всичките ми досегашни преживявания в странство. Жалко само, че Сашко не можа да дойде…
Та по същество. Пътешествието беше организирано от супер бохемски настроения ми вуйчо, който е все още едва на 39 (имат 12 години разлика с майка ми) и не е обременен от собствена жена и деца, които да му цоцат парите. Т.е., неговото семейство сме ние четиримата с брат ми, майка ми и баща ми и откакто влязохме в ЕС, това е третата екскурзия в чужбина, която ни подарява. Този път надмина себе си и просто ни разби с 11-те най-прекрасни дни от живота ми в някои от най-прекрасните места на Земята. За целта беше наел 9-местно микробусче и беше направил съвсем сам целия план за пътуването. Пък и си знае работата човекът – обиколил е почти целия свят.
Заедно с него дойде и шефът му, Яник, французин, понастоящем съветник на бащата на Валката. Двамата с вуйчо ми са като гърненцето и похлупачето – нема такива пичове! Идеята беше да идем за два дни на гости на жената на Яник в Дижон, като на отиване и връщане опукаме половин Европа. Така и направихме. Ето какво ми се случи през тези 11 дена. Предварително се извинявам за липсата на имена на сгради и улици – явно имам няква повреда в мозъка, щото изобщо не мога да помня такива неща, дори за места, по които съм живяла 27 години...
1 ден - Белград:
Потеглихме в 3 часа следобед на 26-ти, събота, от България към Сърбия, като преди това натъпкахме колата с козунак и шарени яйца, щото, нали, Великден... Бяхме помъкнали и една хладилна чанта с кашкавали, луканки и прочее шитз, които да набиваме по пътя. Отидохме да вземем Яник и вуйчо ми, които, бидейки Яник и вуйчо ми, натресоха в колата 5-6 бутилки вино и още една хладилна чанта, тоя път с бира. От тоя момент нататък, консумацията на алкохол в тази кола не секна, а запасите бяха периодично подновявани от разни магазини, през които минавахме. Беше много весело, следователно, особено на бохемското дуо. Освен алкохола, Яник помъкна и един огромен сак с дискове, за да слушаме музика по пътя. Бях се подготвила за 11 дни психически тормоз, щото го знам, че слуша класическа музика, като всеки изтънчен ерудит, така че като видях някви неща като Soulfly, Megadeth, Robbie Williams, Black Eyed Peas, Depeche Mode и т.н. в чувалчето, направо ми увисна ченето. НЯМАМ никакви оплаквания от озвучаването през тези седмица и нещо. Просто евалата му на този човек!
Привечер бяхме в Белград. Виждам го за пръв път и съм възхитена – има бая лебец да ручаме, докато стигнем братята сърби. Чисто, европейско, хубави улици, красиви и огромни сгради, паркче, което съперничи на тези в най-богатите части на Европа по красота и чистота, инфраструктура, за която можем само да си мечтаем... Това е град, преживял ен на брой войни, все още носещ ужасните белези на американските бомбардировки (видях някои от бомбардираните сгради – войната е ужасно страшно нещо) и ВЪПРЕКИ това ФУНКЦИОНИРАЩ повече от добре. Накара ме да се срамувам от София и България – все едно не у тях, а у нас са се вихрили тия войни. Жалка работа...
Минахме по местния еквивалент на Витошка, където на три места се бяха разположили цели духови оркестри от улични музиканти – все едно сме във филм на Костурица. Много бяха яки
Качихме се по едно възвишение, на което има някаква много красива крепост и от което се вижда срещата между реките Сава и Дунав. По това време вече изпитвах доста сериозни съмнения дали наистина съм в Сърбия, щото не очаквах да видя такава цивилизация у тези уж бесни балканци, но те бяха бързо разсеяни от едно звучно „пичка ти материна”, което се чу откъм една тълпа младежи, седнали на крепостната стена.
Като се здрачи съвсем и вече не можехме да се кефим на пейзажа, слязохме към централната им улица, на която са разположени по-важните административни сгради. Крайната ни цел беше църквата Св. Сава, която се оказа гигантска храм-катедрала, все още в строеж. Някой ми беше разказвал, че белградчани ги дръстели комплекси заради нашия Невски и затова се хванали да подобряват рекорда. Еми, подобрен е. Това нещо ще стане много красиво като го завършат някой ден и ако съм все още жива, ще ида пак да го видя. Храмът е ослепително бял, облицован е отвън с полиран мрамор. Колоните отвътре също са мраморни. Отвън на фасадата таман закачаха огромен протестен плакат за Косово...
Странното е, че никъде в града нямаше хора. Църквите бяха съвсем празни. За сърбите съм чувала, че са доста по-набожни от нас, така че така и не можах да си обясня този феномен.
Преди да продължим с пътя, седнахме да ядем сръбска плескавица. Поради вегетарианство, аз, майка ми и вуйчо ми обаче, се задоволихме с някви не особено традиционни манджи. После се върнахме в колата, защото беше ударило полунощ, Христос беше воскресъл и беше крайно време да се побием с шарените яйца. Като приключихме с тези дейности, запрашихме с мръсна газ към следващата ни цел – Хърватия.
2 ден – Загреб (Хърватия), Любляна (Словения) и Триест (Италия)
Спряхме с колата на някаква бензиностанция преди Загреб и подремнахме 3 часа. В 6 сутринта разбудих народа и влязохме в града. Това, което ми се наби най-напред в очите, освен абсолютно излизаните и чисти улици, бяха огромните градини с лалета и други пролетни цветя. Също и трамваите. В ранно утро в неделя. На всеки 5 минути. Явно в някои градове си го могат...
Разходихме се отново по местната Витошка, която мен лично не ме впечатли особено – сградите сивееха и бяха доста счухлени. Вуйчо ми и брат ми бяха във възторг обаче – вкусове секви. Интересното почна в Стария град, до който се стига или пеша по баирчето, или с т.нар. „фуникюлер” – нещо средно между влак и асансьор, с което по-кашкавалените туристи могат да достигнат висотите, по които обикновено се намират баш ценните места за разглеждане. Понеже беше още рано, се качихме пеша. Градчето е прекрасно. Разполага с красива катедралка, спретнати къщички и дворчета и адски готино малко открито пазарче за зарзавати и плодове. Има и една по-малка църква с покрив, на който с мозайка е изобразена емблемата на града. Така църквата прилича на свърталището на местния футболен отбор... Мен малко ме озадачи това смесване на църковните със светските работи – и в Белград го видях (плаката за Косово).
После се насочихме към новата част на града, която съдържа административните палати – огромни и красиви по европейски маниер, със задължителните прекрасни поддържани паркчета пред тях. Всичко зелено, всичко в цветя. Пролетта е точния сезон за разхождане по Европа – ако някой ден решите да пътувате, пътувайте през Май.
В Любляна пристигнахме без проблеми. Това беше последната граница, която минахме за един доста дълъг период от време – вече бяхме в ЕС, а там граници и проверки на паспортите няма. Туризмът наистина се улеснява значително по този начин. Любляна е доста... фентъзи град. Неговият символ са 4-те змея (дракони т.е.) на Змейския мост. Може да ги видите и по други места из града. Друг известен мост, който видяхме, е Тройният мост – както можете да предположите от името му, той представлява три моста що годе успоредни един на друг и разположени много близо един до друг. Там вече беше голямата навалица. Градчето беше много слънчево. В тоя момент нацелихме традиционния неделен пазар на антики покрай река Любляница – същото усещане като вехтошарницата покрай Сена пред катедралата Нотр Дам в Париж. Пихме по едно кафе (в случаите на Яник и вуйчо ми - бира) в едно котешко кафененце до реката и след това поехме нагоре към крепостта на града. Пътьом минахме покрай някаква катедрала с доста зловещи метални врати – на едната беше отлят (евентуално) Страшния съд, а на другата стърчаха островърхите глави на някакви кардинали и папи. Бррр... За да се изкачим на възвишението тоя път ползвахме фуникюлера, защото иначе бая щяхме да се озорим – денивелацията е сериозна. Самата крепост не е нищо особено, но отгоре се открива прекрасна гледка към Любляна и Алпите. След като я посъзерцавахме се спуснахме надолу с фуникюлера, точно в мига, в който часовникът на кулата на кукления театър до нас би 2 часа, като при това от едни прозорчета под циферблата се показаха фигурите на куче и човече. Това беше приятен бонус и ние доста му се зарадвахме. После се върнахме в колата, защото ни чакаше бая път до следващата цел – Триест.
В Триест пристигнахме привечер и първото, което сторихме, след като се удивихме на мащабния крайморски площад с огромните му отрупани с форми сгради, беше да си потърсим хотел. В туристическия център ни намериха такъв в едно малко курортно селце до Триест, Градо. Сега е моментът да отбележа, че в Италия е ОМГ цифроманията – хотели, магистрали, паркинги, всичко е някви зловещи цифри. За тази вечер взехме три двойни стаи за по 30 евро на човек и то щото уцелихме все още ниския сезон за района. За следващия хотел край Флоренция си платихме по 40 евро на калпак за доста по-скапан хотел. Така че, ако решите да ходите по Италия и сте под 30-годишни, ви съветвам да си търсите хостели.
Та, Триест. Повъртяхме се да го разгледаме, изкатерихме поредния хълм, за да видим поредната крепост, като пътьом минахме покрай останките на стар римски театър. Всъщност, изкачването беше доста хубаво преживяване – стълбите и уличките нагоре оформят лабиринти между затворени дворчета и малки къщички, сляти с крепостната стена. Да, хората си живеят в античните къщи от онова време – адски яко! Това го видях и в един друг италиански град, Сиена, и ми беше разказано, че тези къщи са всъщност адски скъпи и в тях живеят или потомствени аристократи, или много богати гъзари. Крепостта беше затворена, така че не можахме да я видим отвътре и трябваше да се задоволим с каквото имаше пред нея. Не се оплаквам – още римски останки, а аз си мра за такива. Имаше и някаква базилика. По пътя надолу към стария град (който е доста запуснат и мръсен между другото), минахме през невероятно красиви градини на етажи, отново с цял лабиринт от улички и стълби. Всичко беше лилаво и миришеше от нацъфтялата глициния – изобщо, покой и идилия. По някое време краката ни умряха и тръгнахме към хотела ни в селцето Градо, което е разположено на една голяма и красива лагуна. Там най-сетне се уредихме с душ и легло и заспахме като убити. На сутринта закусихме по италиански с малко сицилиански плодове и брутално як италиански кашкавал и се понесохме нататък.
3 ден – Венеция
Това е едно от най-известните места в света и има защо. Дворецът на доджите, каналите, катедралите, къщите, гондолите, романтиката, цветовата оргия, миризмата на море, тълпите туристи, атмосферата... Магия, истинска магия! Няма да влизам в подробности, щото съм сигурна, че всеки знае това онова за Венеция. Само ще кажа, че не се возих на гондола, но се возих на корабче, което е част от тамошния градски транспорт и видях таксита-лодки. Ебати!
Видях и Моста на въздишките, който е топла връзка между двореца на доджите и затворническите килии до него и който се нарича така, защото осъдените са въздъхвали, виждайки за последен път света, докато минават по него. Много съжалявам, че никога няма да видя някой от едновремешните балове с маски – разгледах някои магазини и рокли – всичко е било толкова богато и главозамайващо пищно, че чак изглежда нереално. Сигурно е била приказна гледка. И от целия град, освен на море, лъха и на забранена, обречена любов. Влюбена съм...
Когато най-сетне си тръгнахме, убити от жега и умора (там направих тен бтв), бяха минали 5-6 часа. Запътихме се към Флоренция, в чиито околности решихме да търсим хотел. Въпросното търсене се превърна в кошмар – Италия може да е в ЕС от началото му, но си остава Италия – южна, страстна, разхвърляна, объркана, недисциплинирана страна. Отношението към пътните знаци е особено креативно. Когато ИЗОБЩО ги има, те са поставени на такива места, че не се виждат. Губихме се ненам колко пъти, а местното население, разбира се, НЕ говори друг език освен италиански. Вуйчо ми, който знае перфектно френски, зле английски и има понятие от всички останали езици толкова, колкото аз от японски, се опитваше да води диалог с разни минувачи на някакво много смешно негово си есперанто, което добиваше различни оттенъци, в зависимост от страната, в която се намираме. Та сега си беше бало майката... Черна нощ, няма знаци, ние подминаваме Флоренция в търсене на хотел, декстера, синистра, си, грациа... абе колорит! В крайна сметка в 1 през нощта открихме някаква уж тризвездна дупка в едно село до Флоренция и спахме там за много пари. След това приключение решихме да сгъстим програмата така, че следващата нощ вече да сме във Франция, която и вуйчо ми и Яник знаят наизуст и която е доста по юзър френдли за туристите, както се оказа.
4 ден – Флоренция, Сиена, Пиза
Дигнахме се в тъмни зори, защото ни чакаше дълъг ден. Когато стигнахме във Флоренция, валеше, всички бяхме зли и недоспали, фотоапаратът ми се измокри, батериите ми свършиха, човек не можеше да види нищо от чадъри и качулки, изобщо гадост. Слава богу, това продължи едва около час, час и половина. После времето се оправи, а оттам и нашето настроение.
Флоренция е прекрасна! Сигурно не ви казвам нищо ново, защото и тя като Венеция е доста известна, но наистина, прекрасна е!
Там видях огромната, фантастично-шарено-красива катедрала на Медичите (Santa Maria del Fiore – цялата в бял, розов и зелен мрамор; ок, това Е най-красивата катедрала от тоя тип, която съм виждала, а аз съм виждала бая) и тяхната капела, в която са някои от статуите на любимия ми Микеланджело (Ден, Нощ, Вечер, Утро). Пред катедралата пък, имаше постройка със златна врата, излята от Донатело. Толкова детайлна, толкова красива! Не можахме да видим оригиналния Давид на Микеланджело, защото пред Академията за изящни изкуства, в която се намира, се беше извила някаква километрична опашка, пък тоя път не бях сама, че да се предреждам по най-селяндурския начин, както правих в Рим и Париж. Вместо това се задоволихме с негово копие на един от многобройните, осеяни със статуи внушителни площади (Piazza della Signoria). Видяхме и закрития мост над река Арно. Всъщност, както се оказа, нищо не видяхме, защото най-големите съкровища са вътре по палатите и музеите, а ние нямахме време да влизаме по тях. Този град е направо тъпкан с творби на най-великите творци, които човечеството е раждало и очевидно ще трябват поне 3 дни, за да се види както трябва. Някой ден ще се върна там, за да си го догледам. Защото успях да се влюбя и в него – въпреки лошото време и настроение.
Като напуснахме Флоренция, бяхме много уморени и мрънкахме, че не щем да ходим в Сиена и Пиза. Добре, че вуйчо ми настоя да отидем – иначе щяхме да пропуснем едно от най-яките места по трасето. Самото пътуване беше вълшебно. Тоскана е ужасно красива, навсякъде беше зелено, със спретнати селца, с крепостни стени или замъци, кацнали на почти всеки хълм.
В Сиена, интересното е (сега с това сигурно ще ви учудя много) старата част. Тя се намира зад ПЕРФЕКТНО запазените крепостни стени на (нова изненада) най-високата точка в града. Зад стените, всичко е както е било едно време – къщите, улиците. Градът продължава да е обитаем и всъщност е фрашкано с народ, навсякъде на приземните етажи са набоцкали луксозни магазинчета и сладкарници, а атмосферата няма равна! Да видиш такава перфектна сплав между минало и настояще е доста приятно, макар и неподлежащо на описание усещане. Целеустремихме се към централния площад на града, за който, както вуйчо ми каза, се носели хвалебствени слова и бил ужасно интересен. И наистина, минахме под една сграда и попаднахме... в най-гигантската паница, която съм виждала в живота си!!! С което искам да кажа, че площадът е под наклон и прилича точно на някаква чиния, в средата на която се мъдри симпатично църкве и по ръбовете на която са накацали гъзарски стари сгради, ресторанти, шадравани и т.н. ЕБАТИ якото! Хора, ако имате път към Италия, НЕ пропускайте Сиена за нищо на света!
Докато щъкахме насам-натам по въпросната великанска посуда, Яник ни разказа за ежегодните доста опасни конни състезания, които се организират в градчето. Имайки предвид тесните улички и наклона на площада, направо не ми се мисли по колко човека годишно си отиват заради тая простотия и какъв бесен колатеръл демидж се случва на града. Но ненормалници в Италия дал Господ. Както и да е. Останахме в града 2 часа вместо предвидените 40 минути и изобщо не ни се тръгваше (някой ден ще се върна и там). След това се натоварихме в колата и потеглихме към Пиза, от която пък щяхме да тръгнем към Франция.
В Пиза стигнахме почти в полунощ. В 23:43 часа на 29 април 2008-а се изпълни една от детските ми мечти – видях прочутата наклонена кула. Тя всъщност е част от някакъв прекрасен много бял и чист катедрален комплекс и наживо е МНОГО по-готина, отколкото на картинките в детските енциклопедии, особено по начина, по който беше осветена. Направих й клипче с фотоапарата на Яник (нали ми се изхабиха батериите, деееба), но за съжаление на него не се вижда кой знае какво заради тъмницата. Връщайки се към колата, можахме да понаблюдаваме нощния живот в Италия. Пиза е малко градче и с цялото количество весели и млади хора по тесните улички, ми напомняше нашите крайморски градове във висок сезон. Въпреки късния час, беше топло и приятно. Не можехме да останем повече, обаче, защото ни чакаше дълъг път. Така че – айде пак юруш с колата. Самото пътуване и този път не можа да мине без страсти. Пътьом спряхме на някаква бензиностанция да заредим. Интересното за бензиностанциите по италианските магистрали е, че след 22:00 часа в тях няма никакъв персонал и човек може да се самообслужи (ако провидението му помага) посредством кредитната си карта. Да, ама не. По някаква причина платежното устройство не разпознаваше нито една от кредитните карти, които носехме, освен една на Яник, но пък при нея взимаше парите и отказваше да пусне бензин. Беше критично. Отнякъде спряха още 3 коли и намиращите се в тях се заеха да помагат с диалога с изкуствения интелект. Беше сюрреалистично - 8 човека сновяха из колонките и ръкомахаха и крещяха на 4 различни езика. Един от шофьорите италианци, беше видимо поркан (поркан италианец на магистрала, просто холи шит) и особено гласовит. След половин час мъки и бесуване, онзи робот най-сетне се смили и пусна гориво е резервоара. Е тогава ВЕЧЕ тръгнахме към Франция, всичките напълно събудени от суматохата. В 4 сутринта бяхме в Ница, пред едно от хотелчетата ETAP, които са пръснати из цялата страна и са доста изгодни като цени (стая за двама или трима, в която има голямо двойно легло и едно малко, над голямото, струва 55 евро, дори в най-гъзарската част на Франция). Имахме резервация, направена по телефона преди няколко часа, но отново трябваше да се оправяме с терминали и изкуствени интелекти, понеже и там след полунощ няма жив човек. Е, както щастливо отбеляза вуйчо ми, френските машини не са като италианските такива. Влязохме безпроблемно и минути по-късно бяхме вече в трупна форма в креватите. За следващия ден се бяхме разбрали да го даваме по-полека.
5 ден – Монако (ъъъ, Монако), Ница и Кан (Франция)
Тоя път си поспахме докъм 10 и след закуската в хотела хукнахме към Монако. Еми кво да ви кажа – личи му колко много пари се изливат там. УЖАСНО красиво място! Паркингът ни беше на едно от многобройните яхтени пристанища, точно под хълма, на който са разположени двореца и фантастичния парк към него. Изкатерихме се нагоре, пошляхме се из градинките, в които е събрана растителност от най-различни части на света (подозирам, че с поддържането им се занимава цяла войска от градинари), погледахме града и морето отвисоко (вече сме на Средиземноморието бтв) и после бавно тръгнахме да слизаме по малките улички с малките палатчета... Не ходихме до казиното в Монте Карло, щото никой от нас не го влекат такива неща, а и в града беше една малка лудница, така че предпочетохме вместо да се задръстваме, да тръгваме директно към Ница. Всичко хубаво, но между Монако и Ница все пак се задръстихме заради някакви ремонтни работи по шосето и това ни дръпна с близо час назад от плана. Може би за пръв път през живота ми се случва да нямам нищо против – на връщане от Монако минахме по панорамния път, а не по магистралата, както на идване, и през цялото време се движехме покрай морето с малките, кокетни, адски скъпи къщички. Така че задръстването ни позволи да се порадваме на разкошния пейзаж и май никой от нас не беше особено нервен.
В Ница разгледахме крайбрежната част и слязохме на каменистата плажна ивица, където моя милост успя да се подхлъзне и да наджапа и с двата крака в морето. Скъсаха ме от подигравки, а и това ми бяха единствените обувки, така че беше особено глупаво от моя страна да ги мокря, ама шанс... Минах половината град, издавайки джвакащи звуци и оставяйки локвички след себе си. Ма не ми пукаше много – беше топло, приятно и гледката взимаше дъха. Лазурният бряг, братя, е много лазурен! Самото море и бреговата ивица са фантастични, а по улицата, която ги следва са разположени едни от най-гъзарските сгради и хотели на планетата. Аз принципно хич не се трогвам от лъскавиня и лукс, но тук самите сгради, освен лъскави и луксозни, са и много красиви сами по себе си, с типичния френски стил, с парапетчетата от ковано желязо на прозорците и огромните количества саксии с цветя. И навсякъде кипи живот. Бтв, бърза справка с някакво списание за недвижимо имущество показа, че в Ница можеш да си купиш апартамент на същата или по-ниска цена от тази за 2-3-стайните жилища в Лозенец. Викам да факаме София групово и да се изнасяме нататък. Ако трябва с пасър-бай ще ви превеждаме от френски. Преди Кан спряхме в някакъв супермаркет да си купим манджа, вода и кецове (за мен), след което продължихме.
В Кан пак ни заваля дъжд, така че не можахме да се разходим из града, но все пак минахме покрай брега и мястото, където се състои филмовия фестивал и се разхождат кино-величията. Конклужън – Ница е по-готина като град, но Кан – като природа. Точно в този миг, с надвисналите облаци, пробилото ги залязващо слънце, планините и морето се заформяше такава гледка, с такава игра на светлината, че приревах да спрат колата на аварийки и хукнах да я снимам под дъжда. Вълшебно, хора! Едно от най-красивите неща в живота ми! След това си продължихме по пътя. Имахме резервация за ЕТАП в Марсилия.
6 ден – Марсилия, Авиньон, Лион
Искам да споделя, че банята и кенефа в хотелската ни стая в Марсилия бяха 9-тото чудо на Света (след като номер 8 очевидно е запазено за кечистката Чайна). Във всеки ЕТАП е различно и в конкретния случай банята се състоеше от душ-кабина, бодната НАПРАВО В СТАЯТА, а кенефът беше с размерите на малък гардероб, в който, като седнеш на чинията, коленете ти влизат в спалнята. Просто ВТФ?! С микробуса имахме сходни проблеми – нямаше място за кола от този калибър в паркинга и се наложи да го паркираме в средата на улицата отпред (имаше някакво островче от маркировка). Как да е – свърши ни работа за няколкото часа спане и сутринта рано, росни-росни се понесохме по пристанището на Марсилия, на път към поредната крепост. Яник каза, че в центъра на града нямало кво толкова да се гледа, така че се ограничихме само с това. Направихме една бърза фотообиколка, а на връщане се подивихме на рибния пазар, който се беше заформил за времето докато се шляехме, и представляваше сбор от сгъваеми маси, върху които местните рибари бяха разстлали улова си. Имаше някои доста интересни риби, включая една дълга змиорка, навита като макара и няколко октопода. На тръгване от града успехме да мернем замъка Иф, в който е бил затворен граф Монте Кристо. За съжаление, бяхме вече на магистралата и нямаше как да спрем за снимка. Мислех, че е по-далече от континенталната суша – описват го като някакво много сложно за бягство място, ама ето на, чиляка успя да избяга...
Минахме през Прованса, където се нагледахме на разнообразни големи красоти и на типичните вилички-хасиенди на френските богаташи. Вуйчо ми каза, че френското гъзе обичало да си купи вила в Прованса и да идва за по някой-друг ден като времето се стопли. Магистралите бяха необичайно спокойни и след кратки разсъждения се сетихме, че това се дължи на 1 май. Оказа се, че хората масово са си взели почивка от четвъртък до понеделник покрай празника и са заминали по родните си места, оставяйки една много по-пуста и лесно-проходима Франция. Иначе, според Яник, щяхме да висим по задръстените магистрали цифра време. 1 май е и ден на момината сълза – цветето се продаваше просто навсякъде. Според обичая, хората си подаряват момини сълзи на този ден за късмет. Ние купихме една за Одил, жената на Яник, защото вечерта вече щяхме да сме при нея. Но преди това трябваше да минем през Авиньон и Лион.
Не знам дали сте чували за Авиньон, но на мен той ми е известен от една френска песничка за моста на Авиньон и от разните исторически романи на Дюма – баща и Морис Дрюон, в които се разказва за междуособиците, които са докарали папите в него, за да търсят убежище. Точно тези неща бяха и прицел на нашето пътешествие – изоставеният (вече) дворец на папите и въпросният мост. Мостът го видяхме веднага. Беше почти обикрачил величествената и прекрасна Рона. Почти казвам, защото са го заебали насред строежа и той така и не стига до другия бряг. Според песента, на този мост хората танцували и се въртели в кръг. Не знам обаче къде точно са намерили пространство за тая цел – доста тесничък беше. Дворецът беше доста опоскан. Нищо общо с Ватикана. Напуснали са го още в средновековието и оттогава не е останало кой знае какво. Вътре имаше експозиция на различни дървени макети, показващи кой папа какво е допринесъл за сградата. Много е смешно – всеки е боднал по някоя друга куличка, някоя катедралка, някое крило. Иначе си е внушителна и много сива постройка, която представлява епитом на средновековието. Човек направо може да си представи рицарите и дамите им, които са щъкали вътре. Сега е времето да спомена за трите неочаквани екстри, на които станахме свидетели там:
Екстра 1 – натюрлих френска първомайска демонстрация. Французите се оказва, че празнуват първи май не с манифестация, а с демонстрация против правителството. Така, на площада пред входа изведнъж се появиха коли с тон-колони и взеха да се изсипват някакви множества хора със сигнални ракети, тромби, плакати и въобще всичко, което е нужно за едно такова събитие. Междувременно, таман бяха забили камбаните на катедралата и техният звън се смесваше с рок музиката от колоните. Доста странно усещане. Имаше хора от два синдиката – работнически и ученически. Всичките псуваха Саркози много мощно. Яник каза, че всяка година е така, само дето обектът на псувните се сменя периодично. Така като ги гледах, можех да си представя как са събаряли Бастилията с възторг. Не харесвам французите особено, ама тази им конкретно черта ми допада.
Екстра 2 – празник на местните винопроизводители. Беше разположен в едно от халетата на двореца и вътре бяха опънати шведски маси с местни специалитети и вина. Излишно е да казвам, че намазахме от тях, прецапвайки през залата. Виното от папските лозя е ммммммммм!!!
Екстра 3 – ежегодно изложение на феновете на розите. Бяха се свряли в една от малките вътрешни градинки на двореца, където бяха наплякали десетки саксии с десетки видове рози. От миризмата човек направо можеше да се дезодорира, а цветовете бяха просто всякакви размери и цветове.
С това турихме край на посещението си в Авиньон. Бяхме доста спешени от обстоятелствата. Одил (жената на Яник) ни чакаше за вечеря, а ние бяхме на стотици километри от Дижон, а и трябваше да видим Лион преди това. Така че изхвърчахме от двореца и хукнахме към колата.
Стигнахме сравнително бързо до Лион – първомайска Франция е удобна за трафика. Това е още един от градовете, в които се влюбих и в които обезателно ще се върна, за още разглеждане, защото от блиц обиколчицата не видяхме почти нищо. Паркирахме се на върха на града, където се намира стария град и най-напред отидохме да разгледаме едни прекрасен комплекс от римски (или гало-римски както французите им викат, щото много им се иска да е вярно) останки, включващи два амфитеатъра със запазените им подови мозайки и още редица други помещения. От това местенце, човек можеше да хвърли поглед и на самия Лион в подножието – огромен, прекрасен, разцепен от двете красавици Рона и Сона и облян в слънчеви лъчи... Адски красиво! О да, бих живяла там!
После разгледахме и голямата лионска катедрала до останките. Тя бтв е на два етажа – за пръв път виждам нещо такова. На горния етаж таман вървеше някаква вечерна служба и свиреше орган. Наоколо беше пълно с миряни, потънали в богоугодните си дела, а Яник, който явно беше бая подгрял с винцето в колата, взе че се качи за потрес на всички ни на една от пейките, за да снима олтара по-добре... Някакво бясно отче се материализира веднага до нас, за да ни разкара от светата си обител – разбираемо някак. Бая се посмяхме, ама все пак ми беше малко гузно заради неуважението, което проявихме.
След това слязохме бързо към града, където отидохме да снимаме срещата на Рона със Сона, а после и централния площад със статуята на Луи 14 (мноо е готин на тая статуя между другото – още млад и красив, ненам дали прилича на него всъщност) и малко от крайбрежието на Рона. За повече, уви, нямаше време, защото Одил нервничеше по телефона. Така че се отправихме към Дижон, където най-сетне щяхме да си дадем 2 дни почивка.
7 и 8 ден – Дижон и околности.
Оказа се, че отиваме в къщата на Одил, която се намира в селцето Is sur Tille на 20-на километра от Дижон. Тя иначе живее с двете си дъщери в апартаментче в Дижон. Къщичката беше страшно приятна, с просторна градина, уютна веранда и няколко доста големшки стаи, които се превърнаха в наш дом за следващите два дни. Разполага с билярд на тавана и тенис маса в мазето и феновете от групата се разцепиха да джиткат.
Какво да ви кажа – големи зрелища не видях, но гостоприемството, с което ни посрещнаха и обгрижваха през цялото това време, просто НЯМА еквивалент. В продължение на два дни бяхме безмилостно тъпкани с местни деликатеси, които Одил готвеше, френски сирена, вина за по 20+ евро бутилката... Единия ден ни правиха на барбекю мадагаскарски скариди, за които ще си спомням с обич и нега до края на дните си. Имаше и миди и, разбира се, охлюви. Дори успяха да ме навият да изям един.
Сега ще споделя впечатленията си от френската кухня, щото за тия два дни, това беше основното, с което се занимавах. Закуската се състоеше от френски кроасани, които са една от причините да взема решение някой ден да заеба всичко и да се пренеса да живея в тази страна. Проклетите кифлички се топят в устата, просто е престъпно да са толкова вкусни! Французите ги режат на две и ги мажат с някви конфитюри или шоколад, но за мен това си е чисто светотатство! Обяда и вечерята са по 6 блюда (фор фъкс сейк!) – студен ордьовър, топъл ордьовър, манджа, салата, сирена, десерт. Ето на това бяхме подложени в продължение на два дни. Одил се разцепи да готви, Яник правеше някакви магически сосове, виното се лееше, а на мен ума не ми го побира откъде намериха посуда като за 40 семейства.
Не, наистина, тия хора пръснаха някакви зловещи суми по нас и за капак на всичко ни подариха тенджера под налягане и уред за задушаване на зеленчуци от Тефалската фабрика, която се намира в селото. Просто нямам думи. Ужасно мили хора, много ме кефят и много ги обичам! Накараха ме да се чувствам като у дома, което е много трудно с хора, които не познавам добре.
Ние оттук носехме на Одил чипровски килим, щото им е фенка и тя се разби от кеф като го видя. Аз пък се разбъбрих на френски. В общи линии – очаквах да съм много по-зле. Оказа се, че мога да водя диалог гладко, с доста грешки наистина, но се разбирахме безпроблемно и даже служех като преводач на нашите, когато вуйчо ми не беше наоколо. Яник и Одил разбират българския много добре, Яник дори го приказва с тежък френски акцент, но пък вече успява да сглоби доста сложни фрази и да се обясни. Одил е учила руски и от там успява да поприказва и на български. Абе какво да ви кажа – големи полиглоти се извъдихме всичките. На масата се говореше на френски, български, английски и руски – глобализация в действие.
На първия ден от престоя ни разгледахме Дижон, който се оказа много приятно малко градче с чудесни стари къщички, катедралки, гъзарски дворец на местните владетели, който сега май е кметство и една уличка, посветена на совата. Даже си имат една малка каменна сова на стената на една от катедралите, която вече е изтъркана от пипане, щото носела късмет като я пипнеш. Естествено, и ние я пребарахме набързо. Една от катедралите ми събра очите – на фасадата си имаше внушителна колекция от гаргойли. В смисъл, те бяха УКРАСАТА на фасадата – обикновено са забити някъде отстрани.
През следващия ден Одил ни закара до съседното село, което е по-старо от това, в което се намира къщата й и има разкошни старинни постройки. Има и карстов извор – отидохме да видим и него. Одил каза, че много често в района се въртяли спелеолози, явно си намират интересни пещери. Иначе природата е много красива – адски равно, адски зелено, освен когато е адски жълто от нацъфтялата рапица. Бургундия. Останаха ми очите в това място. А такъв покой и идилия не съм виждала никъде по света.
В неделя сутринта напълнихме колата с храна и вино и отново поехме по пътя. Яник се прибра в България с нас – само за него имаше цяло кашонче с вино, което човекът си беше поръчал преди това по нета.
9 ден – Базел (Швейцария), Фрайбург и Donaueschingen (Германия), Колмар, Пътя на виното и Страсбург (Франция)
Това беше един от най-зрелищните дни и за да ми е гадно, ТЪПИТЕ МИ БАТЕРИИ ПАК СЕ РАЗРЕДИХА още във Фрайбург. СМЪЪЪЪЪЪЪЪРРРРРТ!
Кхм. Иначе беше разкошно. В Базел кацнахме сутринта и успяхме да поразгледаме част от градчето и да се поразходим по един от мостовете над Рейн. Аз съм ходила в този град и преди, но тогава стигнах само до зоологическата градина. Сега видях и красивите църкви, катедрали и къщички. Гледката е доста по-различна от тази във Франция въпреки географската близост – къщите са бели с много характерни кафяви капаци на прозорците. За съжаление, не можах да оценя по достойнство видяното понеже през по-голямата част от времето умът ми беше ангажиран с пикочния ми мехур – установих, че е доста сложно да намериш кенеф в немскоговорящите страни. В Италия и Франция са навсякъде. Сигурно се дължи на по-големият брой туристи, знам ли...
След Базел, тръгнахме към Фрайбург. Пътьом вуйчо ми изпусна инфото, че изворът на Дунав бил наблизо, така че решихме да идем първо там и после на връщане да видим и Фрайбург. Благодарение на това си попътувахме из Шварцвалд, където се нагледахме на поредните дивни планински гледки. Малко неща на земята могат да се сравнят с немско планинско селце през пролетта. Навсякъде тревата беше окосена, подравнена, къщичките бяха като нарисувани. Изобщо – една малка приказчица!
Намерихме Донауешинген (или както там се произнася) сравнително лесно. То се оказа малко приятно градче с още по-приятни минувачи, които говореха чудесен английски. В момента течеше някакво изложение на Хонда и по централната улица бяха спряни сума коли и мотори.
Изворчето на Дунав беше заградено в двора на една хубавка църква. Като го гледах направо не можех да повярвам, че от това тръгва маститата река, която е емблематична за живота ми (нали съм половин ломчанка). Снимахме се, хвърлихме малко стотинки за късмет и запалихме към Фрайбург.
Фрайбург ме вкара в някакъв див възторг. Градът е ПРЕ-КРА-СЕН! Като се почне от красивите мозайки по тротоарите, и се мине през кукленското кметство и умопотресающата със стъклописите си катедрала срещу него, та се стигне до реката – просто неприлично хубаво място! И през него минахме някак транзит, но поне успях да му се израдвам пълноценно (добре е да се изпикае човек).
На връщане във Франция бяхме прегладнели като вълци и затова преди да влезем в Колмар спряхме да си направим пикник на френския бряг на Рейн. Германия беше от другата страна на реката. Веднъж напълнили стомасите в тази идилична обстановка, се понесохме към Колмар, за който мислех, че ще е черешката на таздневното пътешествие, защото го бях посещавала вече Октомври месец преди 3 години и бях тотално опиянена от стотиците саксии с цветя, които видях тогава. Беше наистина сякаш изваден от сънищата. За съжаление, сега обаче цветята ги нямаше. Много рано било, вика вуйчо ми. Градът без тях ми се видя доста обикновен и гол. Не че не е красив сам по себе си, с типичните елзаски бели къщи с кафява плетеница от греди по фасадите и с каналите и мостовете, но наистина без цветята губи по-голямата част от очарованието си. Жалко, искаше ми се родителите ми да го видят така, както го видях аз.
От Колмар хванахме за Страсбург по т.нар. Път на виното – живописно панорамно пътешествие през няколко селца, които са центрове на винопроизводителството в Елзас. Навсякъде, докъдето поглед стигаше се простираха лозови насаждения в перфектни редици, а селцата бяха много малки и много, много красиви!
Страсбург беше дори по-пленителен отколкото си го спомням, а това, вярвайте ми, е трудно. Още едно от любимите ми места, съчетало прекрасната атмосфера на малкото френско градче с удобствата и инфраструктурата на големия град. Вече се беше стъмнило, когато минахме през Малката Франция с кафяво-белите й къщи. Направихме вечерна обиколка на града с корабче – беше вълшебно! Бяхме съвсем сами в корабчето със 100+ места, минахме през шлюзовете, където ни качваха и сваляха на различни нива по реката, слушахме лекция за сградите, до които минавахме, видяхме европейския парламент и един куп мостове... Изобщо, не ми стига речника да изразя възторга си от този град!
На връщане към хотела минахме да видим и Катедралата – наред с Кьолнската, тя е най-голямата в Европа. Гигантска е! Изградена от типичния за областта червен камък, с толкова много детайли и остротички по фасадата си, че имаш чувството, че ще ти пусне кръв ако я докоснеш и само с една кула (другата така и не е била построена) – тази асиметрична красавица отново ме размаза с титаничността си, въпреки че не я виждам за пръв път. Тоя тип внушителни култови сгради наистина навяват разни философски мисли. Иска ми се пак да я видя. Беше твърде късно и не можахме да влезем в нея, така че си тръгнахме към хотела. Трябваше да се наспим добре, защото според плана, това беше последната ни спирка за хотел до България. Мисловно съжалявах брат ми и баща ми, които трябваше да изкарат близо 30-часовото шофиране до дома, но какво да се прави. Шанс за тях, дет се вика.
10 ден – Мюнхен (Германия), Залцбург (Австрия)
Мюнхен нещо не ме трогна. Самото пътуване към него беше неприятно – на магистралата имаше задръствания и една 40-километрова отсечка я минахме за час и нещо бахти! Още с влизането в града ни спряха полицаи и ни дръпнаха 10-минутна проверка на паспортите. Мюнхен е хубав, ама не е нищо особено. След всичките красоти, които видяхме по Италия и Франция, центъра му ми се видя доста безличен. Очаквах повече от столицата на най-богатата област в Германия, Бавария. Имаше едно готино площадче с някаква катедрала и други църкви, стигнахме до него по пешеходна голяма централна улица, на която беше баси навалицата, после тръгнахме по по-малка странична уличка, видяхме една ОМГ рококо църква, която ще ме преследва в кошмарите ми още дълго време, някакво паркче с някакъв травестит... Абе походихме насам-натам 3 часа, след което ни писна и се върнахме в колата. Поехме към Австрия. На магистралата таман отбихме, за да снимаме Алпийския болезнено-красив пейзаж и пак ни спряха полицаи. Имам чувството, че това са бившите митничари, на които държавата е създала нови работни места като магистрални минцифайки. Досада. Тоя път проверката продължи 20 минути, като даже ровиха по шасето на колата, за да видят серийния му номер. Зад нас спряха някакви френски негри. Нещо не видях да спират немци, защо ли? Как да е – докато се правеха на важни, отидох да щракна планините на кадро и преслушах кенефа, така че от цялата работа май всъщност спечелих. В тоя ред на мисли, кенефите по немските бензиностанции и обществени сгради се плащат и то солидно – по 1 евро на места, което е бахти безобразието. За сметка на това, не се плаща за магистралите. Но това дето казват, че по тях нямало скоростни ограничения, не е вярно.
В Залцбург стигнахме в късния следобед. Това е родното място на Моцарт и след като го видях почнах да разбирам защо човекът е прописал музика на 3 годишна възраст и защо произведенията му са толкова жизнерадостни. НЕВЕРОЯТНО градче! Оказа се ебати гранд-финалето на нашата екскурзия и съм ужасно щастлива, че минахме оттам. Успяхме да хванем крепостта на възвишението отворена и се качихме да видим пейзажа, за който няма да ви напиша нищо, защото не мога - речниковият фонд не ми стига. Имам го на клипче и на много снимки. Което също не стига. ТОВА ТРЯБВА ДА СЕ ВИДИ и аз ви ЗАПОВЯДВАМ да го направите в най-скоро време! Повярвайте ми, ще ми бъдете благодарни след това.
Освен безумно красивата гледка към Алпите, река Залцах и центъра си, Залцбург предлага на туристите и прекрасна градинка в центъра, която гледа към замъка на хълма. А и самият център е чудесен и много атмосферичен, ако и да понамирисва на конска тор. Минахме покрай къщата на Моцарт, но не можахме да я разгледаме, защото беше вече затворена. На един от площадите видяхме хора да играят шах на огромни квадрати, нарисувани на земята и с фигури високи до коленете. Много ми се искаше да се снимам като черната царица, ама щях да преча на шахматистите. Обиколихме градчето и седнахме в някаква кръчма, за да могат месоядните сред нас да ядат вурст с шукрут (това е кисело зеле). Австрия не е място за вегетарианци, така че тримата с вуйчо ми и майка ми се задоволихме с тестване на различни немски хлябове, които ни донесоха в едно панерче. Не се оплаквам – страшно вкусни бяха! Сервитьорът беше УНИКАЛЕН тип – ние му говорехме на 4 езика, той на нас – на 6-7, между които и перфектен сръбски. Даже мислехме, че е сърбин, пък той се оказа австриец... Туш!
Хич не ни се тръгваше, но нямаше как – чакаха ни часове път. А и заваля – таман като за изпроводяк, да не съжаляваме много, че всичко свърши. Пътуването обратно беше доста по-леко отколкото мислех, минахме през Алпите, но не можахме да видим нищо, защото вече се беше спуснала нощта. Това, което помня са някакви тунели от по 9-10 километра през планините, за които трябваше да се плати като за магистрала. Беше много смешно, защото бяхме надули Моцарт в колата и когато брат ми свали прозореца на колата, за да подаде парите, човекът в кабинката се изцъкли насреща му. Успях да проспя пътя до Сърбия и се събудих от последния албум на Depeche mode малко преди митническата проверка на границата на Хърватия. Можеше и по-зле да е, все пак. Бяхме си в къщи учудващо рано – към 13:30 и аз установих, че всъщност се радвам, че съм се прибрала, щото кочината и рутината в София беше почнала да ми липсва. Направихме една последна снимка на групата на Шаро пред микробуса и после се разделихме, макар и с известно съжаление – който откъдето е.
Останаха ми куп чудовищно яки спомени и 2 ДВДта със снимки и клипчета, които слагат Кловърфийлд в малкото си джобче по ужасност на операторското изпълнение. Европа е прекрасна, най-прекрасното място на планетата! Обожавам я и сега, като се върна в оная гадна пластмасова Канада, ужасно много ще ми липсва! Хора, вие оставате тук – не пропускайте шанса и ходете да я виждате колкото се може по-често!
. От местата, на които съм била, там ми остана желанието да живея (с бездънна торба пари, 'ф корш). Така де, зверски любимо ми е. 
