Музата биде изюркана в крайна сметка :Р
======
Ирисите
Лъч светлина се промъква и осветява кристалното дъно, а то грейва в милион цветове и умът ти залита из фигурите, които сякаш те поглъщат – това съвършенство от малки цветни неща, слели се, за да претворят красотата. Да, помните ли калейдоскопите? Бяха толкова вълшебни – аз много им се радвах като малък, ала после погледнах в едни очи. И забравих за калейдоскопите, и гледах, и гледах... не се нагледах. Кой може да се нагледа? Та всеки следващ поглед открива по нещо ново, още една шарка, още една нишка, още един цвят... най-прекрасното нещо на света – това е то ирисът!
* * *
Очите ти са толкова сини днес, и толкова зелени. Те са абсолютното съвършенство, тази мозайка от малки късчета синя душа, те са най-прекрасното нещо на света, единственото прекрасно. Гледам само твоите очи и няма нищо друго, аз не обичам теб, а обичам очите ти, защото теб те няма – ти си само в тях – обичам очите ти, както цветята обичат слънцето, обичам светлината в тях, която се промъква, прозира зад синьозеленото море, обичам ги – обичам те! Няма нищо, нищо друго. Топли езера от спокойствие, от нежен бриз и зелени корали, небе от мързеливи млечносини облаци, от малки късчета зелена сивота, нежност и тишина.
Очите ти са толкова сини днес, и толкова зелени. Студени, като стена на вихрушка, увлякла в себе си цветовете. Вихрушка далеч от мен, някъде там, където мен ме няма. Замръзнали езера от зелена празнота. Синьозелен мъх върху студен камък, върху кладенец, затворен завинаги. Бяла светлина, която не топли и никога повече няма да топли, тиха, безмълвна, самотна и неуютна. Черни петна от вечен мрак. Плаха усмивка сред частиците от синя прокоба, усмивка, която не може да ме докосне. Очите ти не гледат мен. Тъмните ивици по края се разширяват навътре и бавно покриват всичко, което някога съм познавал, а аз стоя и гледам, столетия наред, и изчезвам заедно с очите, които толкова много обичах…
Никога не вярвайте на светлите очи... Те са коварни, потайни, те заблуждават. Заблуждават – със своята привидна откритост, със сърдечната си покана... Тъмните очи са дълбоки, те нищо не обещават, те нищо не казват – тъмните очи не лъжат, защото нищичко не казват. А пък тихата приветлива синева... като воал за всичко онова, в което забравяме да се уверим, унесени от желанието да повярваме.. не, никога, никога не вярвайте на светлите очи...
* * *
Аз винаги исках да имам тъмни очи. Светлите очи... те са светли. Исках да са дълбоки. Просто това исках. Ами ако твоите са тъмни?
* * *
Когато се вгледам в теб, забравям всичко. Забравям за себе си, защото мен вече ме няма – само съм малка тъмна точка сред искрите из тази тъмна топлота. Днес съм в шоколадово море от усмивки, от малки кокетни ивици махагон, днес съм се загубил в този приветлив лабиринт от тъмно дърво и вървя напред и напред, та дано открия това любимо сърце!
Спирам се, за да погледам – то е толкова красиво, тези нишки от преплетени цветове, които са се слели в най-прекрасните очи... и тичам напред, и плувам из лешниково вълшебство с тихи зелени лилии и острови от тъмнокафяв мрамор... Плувам навътре, там напред, на дълбоко, където звездите вече не се виждат, където е топлият влажен черен мрак на беззвездната нощ... само около най-тъмната зеница тихо проблясва... ти си нощ в лунно затъмнение, моя любов, срамежливо прикрила собствената си светлина, за да ме посветиш в горещата тайна на черните си очи...
Но зная, утре те ще изсветлят пак... малко... мъничко... до онзи мой любим шоколад... до боровата гора с аромата на уютна свежест, с аромата на смола – да, като ясна прозрачна смола са тези твои красиви, красиви очи, когато слънцето ги докосне, а после грейват в тихата топла усмивка от матово кафяво великолепие, докато пак потъмнеят и изпеят своята звънка покана, изтъкана от тъмни нишки и светли петна – да, и аз пак се гмуркам надълбоко в безкрая от мраморнокафява тайнственост, сред игривите искри от вълшебния звезден прах – навътре из твоите прекрасни мили очи – че да намеря твоето самотно тихо сърце и да го завия в топло щастие...
* * *
Очите – кажете, има ли нещо по-прекрасно на света? Та в тях сякаш са събрани всички цветове, всички чувства... всичката музика, всичкото съвършенство... В очите – там е всичката красота! Вгледайте се в ирисите, гмурнете се там, във вълшебното море от нежна светлина, в тези съвършени и неповторими форми – вгледайте се там и се запитайте – нима ирисите не са доказателството, че Бог съществува? Та те са толкова излишни за еволюцията, те не помагат на човека, не пазят, не хранят, не поят... Можеше да са сиви, да са бледи, можеше да са тъмни... можеше дори да са еднакви... ала не са. Нима шансът е толкова съвършен, нима случайните комбинации от гени могат да създадат това? Не, нали? Не могат... То е нечие струящо чувство, то е нечие творение, то е тихо преклонение пред красотата... ирисите – те са частица от божията душа...
* * *
А дали всъщност ирисите не са самата идея за красота? Дали не са точно тази малка, незначителна частица съвършенство, което придава смисъл на целия живот... Когато погледнете нечии очи, не се ли замисляте за това – красотата не се нуждае от смисъл. Самата тя е смисълът. Тя – сама по себе си – е това, към което всяка душа се стреми... тя е хармонията, тя е единението с вселената.. тя е полетът към звездите, където е пак тя... красотата е цялата идея на съществуването и как всичко това е претворено в едно единствено око, в това единствено малко, мъничко късче вълшебство, което сякаш е целият свят на човек, пътеката към неговата душа...
* * *
Даже казват – красотата е само в очите на наблюдаващия. Ами да разбира се – та нали там са ирисите!
