Продължавам да пиша - бавно, но пиша. В момента се пише вторият разказ от тази вселена, пряко свързан с този. (третият също е измислен и с написан план - просто си чака реда).
Когато започнах да пиша този - нямах почти никакъв опит. Започнах да чета различни книги и съответно трупах такъв.(не идеи - идеи имах - опит нямам) Сега, когато го чета, виждам къде може да се промени. И ще се промени.
Главната идея ми беше да получа критика от хора имащи опит.(Пък и не само критика - просто коментари. Всичко е добре дошло - дори и да не е аргументирано) Разбрах, че във форума админите далеч не са единствените хора с опит. За това го поствам и тук. Ще си следя(и чакам) коментарите на уважаваното жури в съответната тема, но очаквам и вашите тук.
Единствената ми молбата е да поставяте мнението си в "скобите" spoiler както разказът долу. ( За да няма повлияни)
п.п. .... никакво постване в други форуми/блогове и тн нали
- Spoiler: show
- Истинските герои на Империята.
По записките на Императорски миротворец
Когато семейството е далеч, идва самотата... Започнах да пиша това, защото нямах друга алтернатива... Всеки имаше някой до себе си - човек, предмет... нещо... Някой, който да го изслушва. Всеки беше намерил приятел - начин да загърби страха и ужаса... Страх. Ужас. Те идват, когато се сприятелиш със самотата. А тя е навсякъде около нас, живеe с нас, в нас... Аз намерих своя приятел тук – тази стара хартия. Кой съм аз? Не знам... за някой бях ходещ мъртвец в снега; за други стихията, сееща разрушения, a за трети - досаден императорски войник... Преди атаките бях син, бях обичан, бях някой. Сега - просто войник... Войник в Севера.
Бях там, на площадката, за да променя историята... а и депресията вече не беше част от живота ми. Не и след като опознах моя Генерал. Тогава не знаех какво точно се случваше, не знаех и какво предстои да се случи... Знаех само едно - аз не съществувам просто, за да умра! Вярвайки в това, аз направих крачката...
Ден първи.
Крачката
Това не се бе случвало много отдавна. Цялата дивизия строена на едно място. Обикновено ни събираха по роти. Минавахме инструктажа само на хартия и излизахме навън – отвъд стените. Излизахме да загреем малко оръжията. Всеки ден избивахме дузина от враговете, а с всеки следващ идваха нови. Ние пазихме стените на единственото населено място в дълбокия Север. Войниците знаеха, че в онзи ден ще се случи нещо ново.
- 87-а Императорска Дивизия е строена и готова за инструктаж, сър! – докладва отговорният за целта. Дъхът му се разсея в студения въздух. След това се разнесе звук от потъпкването на пресения сняг. Генералът застана пред Императорските миротворци. И тогава дойде тя – тишината. Всичко притихна... гласовете, вятърът, дъхът ни... и генерал Кович заговори:
- Империята! Сигурността, обединяваща свободните народи... Преди няколко столетия човечеството осъмна с нов враг, жаден за нашите души и взе много от тях. Враг, който не познава милост... Мразещ разума, по-хитър от най-умните измежду нас. Намира празнината в душата ни и я запълва с отрова. Враг, който не дели хората. Затрива живота ни... Използва телата ни... Мрази Създателя ни... Желае смъртта на Императора. Коварен и жесток - Демоните. И всички вие, всеки ден се срещате с отрочетата им. Те поробиха много народи с внезапната си атака. Но имаше такива, които останаха свободни. Те имат право на избор. Избор да приемат помощта на Империята или да се стопят в хаоса и оставят телата си да бъдат използвани от врага. Северът направи своя избор. Сега е част от Империята. И всеки ден успешно се опълчваме срещу обезумелите. Ние... вие сте тук да защитите тази земя. Заклели сме се в Императора да удържим на думата си – дори това да струва живота ни. Да! Тук сме да защитим името Му... Но днес нещата са малко по-различни. Предстоящата мисия не е упълномощена от Императора. Не е подпечатана от отговорните за целта органи и няма как това да стане в близките дни... В тези минути вие не сте зависими от клетвата си и трябва да знаете това. Днес имате право на избор. Вие да, те - не. Вече имам събран екип, северняците. След този инструктаж аз поемам прякото командване над взвод Алфа. Времето ни притиска. Получих съобщение от мините. Семействата ни там се нуждаят от помощ, нуждаят се от нас... Аз знам - мисията ще е тежка. Огневата ни мощ е ограничена. Но някой трябва да свърши това. Крайно време е! Нашите приятели, братя и сестри, нашите майки и бащи – те са там, отвъд стените, притиснати във влажните дупки и Алфа е тук, за да ги изкара и върне обратно! Всеки, който иска да се бие редом с тези момчета, нека направи крачка напред... Утре на зазоряване ние скачаме в термо-костюмите. Знам, че имате много въпроси, аз също, но нека първо върнем хората... след това ще питаме. Да се отзовем на помощ! Всеки, който не желае, остава тук да брани твърдината... Тези дни очакваме атака. Надявам се да се върнем преди нея. Свободно...
Кович е странна птица. Той е израснал в Севера, както и всички от споменатата Алфа. Това са хората, бранили тези земи още преди появата на Империята... Аз, заедно с още пет хиляди войници, бях изпратен в тази северна провинция веднага щом тя прие Императорското име. Двете обединени армии - Императорската и тази на Севера, образувахме 87-а Императорска Дивизия. Парадоксът бе, че в последно време, вместо ние да пазим тях, те пазеха нас...
Аз бях един от петдесетте, осмелили се да направят крачката. И животът ми се промени. Завинаги.
Ден втори.
В пустошта
- Напред!
Бързахме. Всеки ден бе от значение. Облаци ситен снежец се вдигаха зад транспортьора пред мен. Едва започвахме мисията и вече се чувствахме изтощени. Поне ние – петдесетте, които образувахме втория взвод, наречен Бета. Командващите бяха от Севера. Зад мен, в каютата, сержантът се представяше на хората:
- Кович ми каза това-онова. За тези, които не знаят, аз съм сержант Рулав. Господа, слушайте ме внимателно! Не ме интересува какво си мислите точно в момента. Не ме интересува от коя дупка на Империята сте дошли. Не ме интересува какъв опит имате, нито колко от онези отрепки сте избили до сега. В този момент вие сте в замръзналия Север и тук правилата са различни. Забравете миналото, забравете бъдещето! Сега е сега и нищо друго няма значение! Вие сте тук, защото го избрахте. Знаете, че тази мисия не е поощрена от Императора, сами сме. В мините ще намерим свои хора. Прибираме ги и се връщаме. Това е всичко. Някакви въпроси?
- Да, сър! Защо бързаме толкова? И защо не се подготвяхме за тази мисия?
- Войнико, подиграваш ли ми се? Семействата ни са там. Подготвям се за тази мисия цяла шибана година! Още един глупав въпрос и ще бягате голи след транспортьора!
- Защо Империята не подкрепя мисията... сър?
- Добър въпрос! Кович знае какво прави. Не говори много, но аз му се доверявам. Империята не е до нас в този час, но Императорът е с нас - винаги!
- А Севернякът защо не говори? Имам предвид... странен е.
- Защото е от Севера! Това проблем ли е за теб, императорски войнико? На някой друг да му се бяга? Добре... нека ви кажа още нещо. Няма да позволя никакво делене... Сега сме едно, сега всички сме от Севера! Може би си отскоро и не знаеш, че тези думи могат да се тълкуват като обидни и в друга ситуация би получил заслуженото си. Така, че обърнете внимание на мисията, а не на това кой от къде е! А тя е различна. Може да срещнем враг с разум и интелект. Не просто малоумните обладани.
- С разум? С-сър... Като нас и вас?
- Да, с истински разум и истински пушки - еретици. Виновниците за ситуацията, в която се намираме. Знаем, че са окупирали една от мините. Знаем и че ще бъдат убити в името на Императора. Друго?
- От къде прииждат толкова много обладани... всеки ден избиваме много от тях, а те не свършват... В дълбоката Империя, от където идвам, дори не бях чувал за тях.
- Всички сте новаци, нали? Защо не четеш докладите преди всяка мисия? Ще ти кажа... в котловината, крепостта не е единственото селище. Преди инвазията имаше много населени места, но само това се запази. Аз не съм родом от града, а от Севера - в малко селце, близо до южните планини. Месец след нападението на Севера, аз лично избих съгражданите си... или поне тези, които загубиха разсъдъка си... Много от тях ми бяха познати, а повечето - приятели. Но само телата напомняха за тях. Това не бяха хора, които вярват в някакво убеждение. Не бяха и поклонници на врага - просто тела, използвани от демоните. Как се е случило всичко това - не знам. Сега селцето е под снега и всичко е в миналото. Отговорих ли на въпроса ти?
- Да, сър!
Колоната напредваше бързо през силно заснежената местност. Генерал Кович не жалеше техниката, изстискваше всичко от старите тенекии: пет транспортьора Т46, два от които оборудвани с лопати за сняг и един стар танк Волзов. Истинско чудо е, че имахме дори това. Времената бяха тежки и Империята пазеше силите си за защита на населените места. А и тук в Севера не всичко върви. Астрономическите условия не позволяват друг транспорт. Постоянните снежни бури налагат да се избягва летенето. В момента на писането на тези записки, 65 процента от обитаваните територии на планетата са Императорски. И сега сме тук с Волзов, устремени към граничните мини.
Какво се случи в деня преди заминаването.
Волзов
- Генерал Кович, позволете ми да ви се представя и ъ-ъ, искам да говоря с Вас.
- Говори старче, говори.
- Благодаря Ви, господарю. Аз съм Одна, Одна Вермовжски, местен селянин. Обработвам малко парче земя в близост до града, в изоставените парници. Сина ми замина за границата в мините преди девет месеца като доброволец. Преди около две седмици спря да пише. Положението там, както предполагам знаете, е безизходно. Аз и жена ми всеки ден се молим за тях. Изправен съм тук пред Вас... сър... от името на всички семейства от предградията – благодарим Ви, че се съгласихте да подпомогнете децата ни. От днес непрестанно ще се молим за здравето и успеха Ви... И нека Императорът бъде с вас!
Сухото лице на стареца излъчваше огромна надежда и благодарност. Насълзените му, пълни с вяра очи, гледаха Кович с уважение и почит. Самият той не издържа и направи нещо непривично за един генерал - козирува на Вермовжски. После коленичи и целуна ръката му.
Прегърбеният старец остана така вцепенен известно време, след което целуна генерала по бузите и му върна прегръдката.
- Цяла година чакаме това, скъпи ми Кович! Знаехме, че ще отидете в мините... Това е за вас и вашите момчета, сър! – продължи старецът. – Храната, която успяхме да заделим, въпреки тежката зима. Не е много, но днес разбрахме за заминаването ви...
Изотзад се появиха петнайсетина селянина, всеки дърпащ по една шейна с храна - сушени ябълки, хляб, сирене, месо. Това беше всичко, което те имаха.
Генералът не прие тяхната жертва. Знаеше, че стори ли го, те ще умрат от глад.
- Моля Ви, сър! Моля Ви от името на всички! - настояваше Одна. - Моля Ви! Вземете ги. Това е най-доброто, което имаме!
В този момент дойде Петров, механикът от трето отделение.
- Кович! – обърна се той към генерала – Сър, още един от транспортьорите е готов и тестван. С този стават три. В момента разглобяваме два Т45 и мисля, че до довечера ще имаме още една шестица. Чакаме да докарат други единадесет - всички в неизправност, но ще вземем от тях каквото можем...
- Добре, Петров, продължавайте! Добре ще е да ги докараме поне до четири броя... Утре заминаване. Вярвам в теб! Свободно.
- Тъй вярно!
- Дядо! Дядо!
Едно малко русо момченце дърпаше нервно стареца за скъсаната дрипа. Това малко детенце бе виновно за завръщането на надеждата във взвода. Малкото човече вля нова, жива кръв в сърцата ни.
- Дядо! Тракторът! Дай им тракторът!
- Одна’а! - смъмри го тихо стареца - Не може да идваш тук при великите войни на Империята! Ще ги обидиш. Върви си сега.
- Но, дядо!
- Бягай при баба си! Веднага!... Генерале... Сър! Простете своеволието на малкия Одна’а, той не разбира... Сър! Т45? О, свети Императоре! Благодаря ти! Искате ли части за вашите машини?!
Друг селянин се провикна отзад: – Да, да! Елате в селото! Вземете, каквото ви е нужно!
- Петров! Чакай! - Извика Кович.
-Сър?
- Петров, чу ли какво казват нашите герои! Господине! – генералът се приближи до стареца, прегърна го и му каза: – Приятелю, аз виждам твоята вярност и жертвоготовност. Ти си по-голям от всеки над мен, от всяка власт или титла - и Императора вижда това. Заради хора като теб Северът ще съществува още много години! Добри хора, вие в този момент спасявате много животи. Всяка помощ е добре дошла! - Генералът се обърна към Петров: – Там не бяхте проверявали, нали?
Генерал Кович, сержантите от всички отделения и селяните се запътиха към предградията.
***
Малка дървена къща с голям хангар до нея. В него бе туй що дари живот, надежда и кураж – тракторът! Стар Императорски танк Возлов, преустроен за селскостопанска дейност! Това не бе просто радост. Това бе взрив от емоции, целувки, благословии, прегръдки и викове „Ура”.
- Петров! Ще гърми ли?
- Сър..., тези хора знаят как да се грижат за своето! Ще гърми Кович!
Всичко се повтори при запалването на машината. Потрети се и при потеглянето ѝ.
- Одна, взвод Алфа е благодарен за щедростта ви. Ако синът ти е жив, аз ще го върна обратно... Ако не, ще отмъстя за всяка капка кръв.
Танкът хвърли топли щрихи върху картината – сега мисията не изглеждаше толкова самоубийствена!
Ден трети.
В пустошта. Първият контакт
Три дни извън крепостта. Единствения ни враг за сега бе времето, а и как иначе – при тези обстоятелства. Онази нощ се разяри невероятна буря. Нямахме търпение да стигнем подножието на планината. Карахме в пустошта с максималната скорост, която условията ни позволяваха. Малкото зелено прозорче беше единственият ни шанс да се справим. Радарът ни помагаше да виждаме своите, да спазваме някаква дистанция, да държим посоката и в крайна сметка да излезем от чудовищната буря. Без холограми, без топлинни сензори, без компютърен интелект – просто старият зелен радар, типичен за Т46. Танкът водеше конвоя. Машината бе изключително запазена и се държеше достойно, имайки предвид годините си. При тези обстоятелства никой не успяваше да спи нормално. Всеки гледаше замислено в бялата пустош. Петров влезе в кабината и пое волана.
- Хайде приятелю, време е за почивка! – каза той и това беше всичко изречено в онези тежки часове. Въпреки постоянното тракане, свистенето на вятъра, задушното помещение и постоянните неравности, аз поспах. Надеждата за приятния завет, който ни е приготвила планината, стопли душата ми и ме дари с час сън... Сънувах топли спомени, свързани с един велик човек.
Споменът Петров
Петров е родом от Градът на севера или просто Северът. Това е най-северното, обитавано от хора и все още годно за живеене място. Малко градче от около 600 000 души. Никъде другаде в северната част на Империята не живееха разумни хора. Тук сред вечните снегове в хармония и мир живеят заедно военни и цивилни, работници и интелектуалци - северняците и всички останали. И ако Кович не беше направил своя избор, хармонията щеше да се разруши. Самият град се намира в котловина. В най-ниската част – южната, може да се премине отвъд планините и това е връзката на провинцията с Империята. В северните планини са мините. Северът е и крепостта, в която ме изпратиха. Това е и домът, който ме даряваше с топлина в тези тежки времена. Твърдината е проектирана на 5 нива. Първото е на повърхността, другите, разположени едно под друго, са в земята. В онези времена започваха строежа и на шестото ниво – една от грешките на Империята.
Колкото до Петров – не го познавах лично. Преди войната съм идвал в Севера и съм го виждал няколко пъти. Още щом го зърнах, видях нещо специално в него. Въпреки че носеше толкова голяма отговорност на плещите си, той винаги беше усмихнат. Работеше в част от живото-поддържащата система на града. По-точно в основното отделение в ниво едно. Целта на отделението бе да изследва и събира лед и сняг от райони в близост до града с минимално ниво на замърсявания. След откриването им следваше транспортиране във фабрики, разположени около и в града. Транспортирането се извършваше от специализираните за целта машини – снегоходи второ поколение (огромни верижни съоръжения с екип от 9 души и почти сто процентова автоматизация). Тези модели не се нуждаят от ескорти, защото притежават сензорни автоматизирани оръжия. Във фабриките замръзналата течност се пречиства и обогатява, след което водата поема към останалата част на системата посредством тръби. В другите отдели на живото-поддържащата система водата се разгражда на съставните ѝ елементи, които се използват за енергия, отопление, кислород и какво ли още не. Грижата за фабриките и огромните снегоходи се падаше на главен механик Петров. Целият град живееше на неговия гръб. Той даряваше топлина на семействата, решили да живеят там - в студения, но красив Север.
След намесата на Империята, Петров влезе в армията.
Досадното пискане на радара ме събуди. Секунди след мен станаха и другите.
- Какво става, сър? Врагове?
- Не, сигналът е наш. Но кой и какво може да е това? – Втренчен в радара отговори сержанта. – Тук посред нищото...
- Засада?
- Може би...
В моментната пауза се чуваше само тежкото дишане на войниците. От радиоприемника прозвуча гласа на Кович:
- Имаме си компания, братя...
В такъв момент всеки предразсъдък се изпарява... Изведнъж станахме по-сплотени. Забравихме кой от къде е. Забравихме личните си проблеми.
***
Градът.
Шест дни по-рано (три преди заминаването.)
Кабинета на Кович
- О-о-о да-а Димитрий,... преди две години, спомняш ли си това?
Промълви генералът. Беше седнал в креслото си в сивия кабинет. Разглеждаше стара кутия, взета от прашното чекмедже. След дълго мълчание я отвори. Вътре в нея имаше аудио запис и подпечатана хартия.
”Генерал Кович, със силата дадена ни от Бога-Император и предвид клетвата, която сте положили, Ви връщаме отново в Севера със задача: Поддържайте сигурността в Миньорския град с всички възможни средства за славата на Императора и сигурността на Империята.
Причината: Генерал Броузес се проваля със защитата. Той и армията му не могат да понесат условията. Вие не ще сте сам!
Там ще Ви посрещне Генерал Ломонов, също върнат в Севера. Нека благословията на Императора е върху Вас и всяко Ваше начинание.
П.п. Отказът (ако има такъв) няма да бъде приет!”
Какъв блян, а Димитрий? Аз, ти и Ломонов. И двамата го искахме тогава. Искахме го повече от всичко! О, хайде Димитрий, не се прави, изгаряше за тази мисия. Тримата отново заедно... И две години по-късно какво? Проклятие! Какви времена бяха, а? Славни, динамични… А сега?! Забити в тая проклета дупка... Сами. Цяла година нищо! Никакви вести: ни добри, ни лоши... По-добре да бях умрял, Димитрий, по-добре да бях отказал!
Той бавно отпи от шишето и продължи монолога си:
Преди две години приятелю …спомняш си, нали?! Аз, ти, Ломонов… нямаше сила във вселената, с която да сме се сблъскали и да не сме победили…, а сега? Сега ни оставиха тук да пием и да чакаме...
Генералът се изправи на крака, погледна през прозореца и продължи:
Да чакаме „поредната покана за бал”. Поредният празник!Да чакаме елита на града да се реши да се събере в някоя от онези помпозни зали, да се изпонапият, да ни извикат да ги пазим… от самите тях. Винаги ми е било мечта... ха! Е, прав си до някъде: По-забавно е от това да пазим онези алчни, зажаднели за богатства империалисти. Димитрий, мисля, че трябва да си поговориш с тях! Другият месец ще дойдат да вземат новата суровина от мините. Ти знаеш това... – последва глътка.
В какво се превърнахме? А, Димитрий, няма ли да кажеш нещо? Не смея и да предполагам какво ни очаква още... Кажи ми! Не ти ли е мъчно за Ломонов? Замина за... Замина си. Кого заблуждавам... Просто си тръгна. Проклетник... - Генерал Кович пресуши шишето – От къде можех да знам, че ще седя в задушния кабинет! Една година нищо, разбираш ли Димитрий, РАЗБИРАШ ЛИ? – съвсем плавно, спокойното говорене се измени в крещене, нетипично за него. - Една година няма развитие! Няма нови заповеди! Няма го Ломонов... Проклятие! Хората по границата измират! Всеки ден някой се разделя с живота си, докато ние тук си седим и пием! Искам да покажа славата на Императора, искам да се бия! Искам да отмъстя за Ломонов! О-о, Ломонов... - Тишината отново покори кабинета. - Димитрий, кажи нещо! Ела и говори… време е и ти да се изкажеш. От толкова много години мълчиш… застани лице в лице с мен и кажи каквото има да казваш!
Кович насочи оръжието към главата си. Той вдигна старият Димитрий и го опря в челото си: Кажи! ДАВАЙ Димитрий! ИЗРЕЧИ ГО! ИЗНЕНАДАЙ МЕ!
- СЪР! – Секунди преди края на един велик живот, той заговори. Беше обикновен пешак от градските защитници. Никога не го видях повече. Нито научих името му. Но той изигра най-важната роля в живота си. Беше на правилното място и на правилното време.
- А-ах, друг път ще си поговорим, Димитрий - тихо каза генерала.
- Сър?
- Да? Влизай.
- Сър, добре ли сте? – Кович кимна и го подкани да говори - Имате съобщение.
- Сега какво е? Бал с маски!? – с насмешка подхвърли генералът.
- Сър, от граничните мини е.
- К-к’во? От границата?
- Да, сър. Първото директно аудио съобщение за Вас! Дойде по семейните пощи.
А те не бяха под контрола на Императорския съвет...
***
В моментната пауза се чуваше само тежкото дишане на войниците. От радиоприемника прозвуча гласа на Кович.
- Имаме си компания, братя! Чуйте посланието: ”Генерал Ломонов – готов за служба”.
Радост, викове „ура” и надеждата се надигна! Беше скъпият за Кович Генерал Ломонов - цял целеничък, жив и здрав. Той и цял взвод се присъединиха към нас. Придвижваха се с три транспортьора Т46 и един Г52. Кович излезе от танка, за да посрещне приятеля си. Всички го сторихме. Северняците тогава видяха много познати лица.
- Една година! Не мога да повярвам! Една година вярвахме в тези заблуди - каза генерал Кович.
- Кович, скъпи ми Кович, никак не си се променил. Същото мрънкало си! – Ломонов гледаше строго стария си приятел. Двамата спряха и се погледнаха подозрително. След кратко мълчание избухнаха в смях... Последва дълга топла прегръдка... Ломонов заговори:
- Хайде, хайде влизай в машината и започвай да разказваш! И какво по дяволите прави този трактор тук!?
- Това е Волзов! Модел от преди шест лета. Истински красавец, а? - Кович се обърна към мен: Хей ти, с тефтера, влизай във Волзов и следвай колоната на генерал Ломонов!
- Кович! Ама никак не си се променил – троснато го прекъсна Ломонов.
- Той е Императорски войник – каза Кович.
- Знам... именно за това говоря. Между другото, хайде да се качим в танка, искам да си припомня миналото.
Тримата тръгнахме към танка.
- Хей, приятел, трябва да се гордееш със своя генерал. Той ти дарява нещо, което от другаде няма как да получиш. Да караш такъв танк не е обида, а привилегия.
Ломонов ме научи да се радвам на малките неща. Кимнах и влязох в кабината. Това определено бе брилянтна бойна машина. Но вниманието ми се спря на радара. На него имаше снимка на семейството, дарило танка. Мъжът бе старецът Одна, жената - неговата съпруга, а момчето... момчето вероятно вече е мъртво.
Аз имах приятел в Императорския съвет. Преди заминаването се бе провело събрание, след което се срещнахме. Каза ми, че Кович щял да оправи положението, но сега не можел да говори. В танка слушах разговора между двамата Генерали и си обясних много неща.
Пет дни по-рано.
Градът. Някой говори по високите етажи
Денят беше един от малкото хубави в Севера. Слънцето тепърва тръгваше по своят път. Лъчите му галеха снежната пелена. Малък екип от гвардейци почистваха нощните навявания на централния площад, когато крепостната стена се разтвори и през нея влезе снегоход. Доставката от сто и двадесет тона сняг бавно премина стената. Кович гледаше всичко това през прозореца на кабинета си. Чакаше да дойде третият час за събранието на съвета, а моят приятел закъсняваше.
***
Какво ми разказа моят приятел:
Часът настанал и съвещанието започнало.
- Извинете за закъснението! – никой не отговорил на приятеля ми.
В заседателната зала се водела разпалена дискусия. Говорещият бил Старецът. Най-възрастният от съветниците, отговарящ за реда.
- Моля, спазвайте кодекса! Не се наскърбявайте. Господа, седнете по местата си! Когато се успокоите, ще разгледаме ситуацията. Тук сме тридесет разумни души, нали? Нека чуем първо позицията на едната страна! – заговорил стар мъж, средно висок, бледолик, с благородно изражение. Наричали го Мисионерът. Той представял едната страна.
- Нека се подкрепя с малко предистория... Северът! Мястото, в което работим. Преди няколко години той прие помощта ни, познаваше Императорът и винаги е бил отворен към Империята. Поради този факт тук често са идвали мисионери. Аз бях един от тях преди да стана част от съвета. Северът не е територия, която трябва да се третира като нова провинция... Ето, дори населението има изградени ценности, които не са в разрез с кодекса, напротив! И тук не разбирам защо Империята не проявява милост? Защо насърчава тези самоубийствени мисии в мините...?
Бързия отговор от опозицията дошъл от човек на средна възраст със сухо лукаво изражение, нисък, дебел, който започнал с бавно, провлачено говорене.
- Защото има нужда от суровините. Провинцията е част от Империята и като такава трябва да я подпомага. Битки не се водят само тук, a навсякъде - дори и във вашите родни места. Децата ни се нуждаят от тези суровини, господа!
- Щом се нуждаят, отивай да копаеш в мините! – остро отвърнал Мисионерът. - Ти не си идвал в Севера преди да стане част от Империята, нали? Тук също има деца, които се нуждаят от родителите си. С тази заповед Империята злепоставя хората като мен. Къде е милостта? Къде е разбирането? Къде е Империята? Излиза, че съм им пълнил главата с глупости. Ние трябва да защитим хората в мините... или да ги изтеглим.
Член от съвета подкрепил Мисионера:
- Така е, така е! Трябва да върнем тези хора обратно! Империята прати Генерал Броузес, който се провали по въпроса с мините, както и със защитата на града. Империята върна обратно северняците, които за момента удържат фронта, но това не трябва да ни успокоява. Много от тях измряха в мините. Съвестта ми не ми дава мира. Не може това да продължава така. Трябва да ги върнем. Съгласен съм с Мисионера.
Представителят на опозицията продължавал:
- Във военно положение сме... приоритетите се сменят...
- Проклятие! Империята е създадена във време на война! От векове не сме излизали от военно положение! За какво, по дяволите, говориш? – отвърнал Мисионерът.
- Поставиха ни ясни условия, трябва да осигуряваме определено количество суровина всеки месец, знаеш това! – настоявал пълният.
- Но хората в мините измират! ИЗМИРАТ!... Излизал ли си извън стените! Нека ви попитам това: Излизали ли сте извън стените?! Знаете ли изобщо нещо за ужаса и страха, спотайващи се там! Излезте един ден със снегоходите!– ще се върнете живи. Но нещата, които ще видите господа... те ще променят мирогледа ви.
- Императорът се нуждае от суровината в мините...
- По дяволите! Слушате ли ме изобщо...
Мазното лице на дребният дебелак придобило лукава усмивка.
- Слушам те, всички те слушаме... Ти си един егоистичен стар проповедник. Мислиш само и единствено за собственото си име и авторитет. Ти си един продажник! Заради тази шепа досадници ще жертваш семействата на много повече истински хора! Това място умира, замръзва, трябва да извлечем каквото можем преди то да потъне под снега! За нашите деца... за Империята!
Подмазвачите му пригласяли.
- Така е, ние не сме от тук! Рано или късно ще се махнем и без друго не сме желани тук. Нека направим каквото е по силите ни и помогнем на Империята!
Мисионерът отчаяно отвърнал:
- За какво говорите? Всички ли сте обезумели? Използвате дума „семейство”, но в същото време подкрепяте мисия, разделяща семейства! Не сте желани, защото отношението ви е отвратително! Вие презирате тези хора! Северът е част от Империята! Те също са разумни хора... имаме общи врагове.
- Достатъчно! Не искам да слушам повече...
И тогава влязъл Димитрий, последван от Кович.
- Ломонов е жив, мисията се прекратява и семействата се връщат! А на Димитрий му трябваше само този аудио запис, за да запее отново. – Генералът подхвърлил записа на моя приятел.
След тези думи RZ57, на някои места наричан още Димитрий, сложил край на спора. Чистката не продължила дълго.
***
В танка.
Аз и Генералите
- Не мога да повярвам. Този хитрец манипулираше всички от съвета, дори мен накара да повярвам в лъжи. – каза Кович. От много време не бях разговарял с друг, освен с Димитрий.
-Моята история не е по-различна. Сега знам, че си жив и въздухът отново е приятен за дишане. – Отвърна приятелят му.
- Стратегията му бе толкова проста и почти бе успяла. Искаше депресията да ме погуби, а теб... гадните условия. И всичките му лъжи скрити зад Императорското име, заслужаваше по-мъчителна смърт.
- Нещастникът едва ли е очаквал да оцелея цяла година отвъд стените. – Ломонов сияеше. – Аз също не вярвах. Истинско чудо е, че попаднах на онзи сигнал докато прочиствах от обладани. Оказа се кутия със заповеди... около нея имаше останки от съветниците. Разбира се само дрехи. Копеленцето ги е убило преди година и се е представил за тях.
Кович развълнувано продължи:
- Цял живот ще помня аудио записа, върнал надеждата ми: „Относно мините. Проектът се замразява. Мисията се прекратява, повтарям мисията се прекратява. Империята няма нужда от суровините. Добивът е прекалено скъп и рискован. Върнете хората в града и укрепете позициите си. Градът остава със статус „миньорско селище”. Решението е взето след обстоен преглед на доклада на Генерал Броузес. Нека благословията на Императора бъде с вас и успех.”
- Да. Върнах се в мините и го пратих по пощите преди обсадата. Явно пипалата му не са стигнали до там... И все още имам много въпроси. Защо не го е унищожил?
- Може да са имали няколко. Има неща, които тепърва ще разберем. Има ли последователи и колко са всъщност? Каква е целта им? След като Империята е прекратила мисията преди около година, къде отиват суровините? И как, по-дяволите, е успял да контролира цялата система?
- За контролирането ти казах, представяше всяка своя дума като дума на Императора.
- Между другото, имаме ли свой в града... някой, на когото можем да се доверим?
- Имаме – кимна Кович.
В този момент конвоят спря. Ломонов взе радиостанцията.
- Какво става отпред? Защо спряхме?
- Сър, засякохме сигнал. Монотонен е.
- Пусни го!
- Eто го, Генерал Ломонов:” ...някой ме чува, нека се отзове! Аз съм последната оцеляла. Всички от екипажа са мъртви. Причината беше запушена дюза. Трябваше да излезем вън и ръчно да я почистим, където попаднахме на обладани. Всички са изядени... аз съм в товарното отделение, моля помогнете ми. Пиииииит. Говори Медикът от Имперски снегоход № Б 53 86 Курс 18. Бяхме атакувани, повтарям, бяхме атакувани. Моля помогнете, ако някой ме чува, нека се отзове! Аз съм последната оцеляла. Всички от екип...”...
Кович погледна Ломонов и каза:
- Това е изгубения снегоход. Преди два месеца излезе и не се върна.
- Възможно ли е да е оцеляла след цели два месеца?
- Теоретично да... - с поглед втренчен в земята и тежка въздишка добави - Нека проверим, тя е една от нас!
Ломонов кимна и поведе колоната към сигнала.
- Пехотинци, пълна мощност, към снегохода!
Кович се обърна към мен:
- Щом спрем, се връщаш при отделението на сержант Рулав!
По-късно, същия ден.
Коридорът
Стигнахме до планината от метал. Снегоходът беше леко наклонен и сякаш дясната му половина потъваше в снега. Видяхме, че веригите отдясно липсват. Навяванията, образували зловещи форми, застрашително се протягаха към колоната. Освен всичко останало и тишината ни преследваше като сянка.
Снегът тук не беше чист, излъчваше радиация. Според картата, преди близо деветдесет години в района е имало АЕЦ. Заобиколихме гиганта и спряхме до входа му. Кович даде няколко инструкции:
- Взвод Алфа влиза вътре! Първо и второ отделение - от дясно, а трето и четвърто - от ляво! Доброволците остават в транспортьорите, ако се наложи, се включват! Ломонов ще се погрижи за района вън! Сержант Рулав и Петров при мен! Край!
Минута по-късно всички бяхме строени пред транспортьорите, въоръжени с термо-костюмите и RZ57. Екипировката на Северняците включваше и хладни оръжия.
Тогава дойде Рулав.
- Къде е Петров? – попита един войник.
- Петров е при Кович, ще наставлява отрядите, тъй като има опит със снегоходите. Заповедите са ясни. Ние, заедно с второ отделение сме опашката на Алфа. Ако стане напечено влизаме!
Никой не каза нищо... Рулав продължи: Спокойно, тук всичко е замръзнало... Няма място за притеснения. Проверяваме дали има някой жив и тръгваме към мините, петнадесет минути, не повече.
Някой се опита да наруши тишината:
- Какво прави този снегоход толкова отдалечен от твърдината? И как се е стигнало до тук...?
- Идея си нямам.
Докато протичаше тази дискусия, Алфа вече бе проникнала. Всички чувахме разговорите им посредством шлемовете.
„Коридорът е чист. Шахтата за горните нива е замръзнала. Отряд 1, Край.”
„При нас положението е същото. Отряд 2, Край.”
„Не взривявайте шахтите, повтарям, не взривявайте! Над тях са водородните системи. Продължете напред – ще пробваме задните асансьори. Сега бавно отворете вратата в дъното на коридора. Пред вас ще се появи втори коридор. Петров, край.”
„Вратата е отворена. Изстрелваме светлинно тяло... коридорът е чист. Отряд 1, Край.”
„Отляво положението е същото. Край.”
„Отворете и следващата врата. Ще видите коридор, който има отклонение към депата за сняг. Подминете отклоненията и продължете направо към следващият коридор. Петров, край.”
„ Изстрелваме светлинно тяло. Коридорът – виждаме пет мъртви тела! Отряд 1, край.”
„Светлина! Коридорът е чист. Отряд 2, край.”
„След вратата е следващият коридор. Над и под вас има вентилационни шахти към другите нива. Внимавайте с тях – може да пропаднете.”
„КОНТАКТ!”
сигналът дойде от отряд 2
„ Враг долу ... трима ... седем ... десет ... много са – идват от депата. Накъде? ”
„КОНТАКТ! Шахтите! Шахтите! Пазете се от шахтите! За Императора!!!”
„И до двата отряда - продължете бързо напред, следва ъглов коридор. След завоя трябва да се срещнете. В средата са асансьорите. Укрепете се там, пращаме ви подкрепления! Петров, край.”
„Рулав влизай! Кович, край.”
Четиридесетте войници бяха в капан – пред тях множество обладани, зад тях - може би замръзналата врата на асансьора.
Докато ние влизахме, Ломонов крещеше:
- Сензорните оръжия. Пуснете сензорните оръжия! „Кович, имаме си компания!
Нападнаха ни и отвън!” Не знам какво се случваше там. Сега бях вътре в коридорите. Бях последен. Влязохме отдясно. Бързо стигнахме до петте трупа. Около десетина обладани ядяха от тях. Рулав с още двама ги посякоха преди да успея да махна предпазителя на оръжието.
Минахме през шахтите и преди завоя от тях излязоха още четирима обладани. Тичаха към нас. Бяха ужасяващо гнусни. В онзи момент не знаех какво да правя.
„Застреляй ги!”, не помня кой го извика, но го направих. Застрелях трима от тях, когато оръжието ми засече. Обладаният ми налетя и паднахме на земята. Чувах само: „Махни се от него! Разкарай се от него! Отдели се от Обладания!” Между мен и чудовището стоеше единствено оръжието ми. Оттласнах обладания с крака си, след което му счупих врата с няколко удара на приклада. Стигнахме до отрядите точно на време. Там беше истинска касапница. Имаше толкова много трупове... Помогнахме им и избихме всички.
„До командния център. Пред шахтата сме. Нямаме загуби и тежко ранени. Край.”
„Добра работа. Използвайте асансьорите. Качете се на осмо ниво. Петров, край.”
Асансьорите работеха и лесно се събрахме в тях, тъй като бяха предназначени за големи електрокари.
„На позицията сме. Край.”
„Сега товарното отделение за хора е над депата за сняг, преминете ъгловия коридор и шахтите! В следващият коридор ще видите отклонението към товарното. Петров, край.”
Бързо се придвижихме до там. Отряд едно продължи към контролния център в дъното на коридора. Попадна на дузина обладани, с които бързо се справи. Междувременно ние докладвахме: „Сър, секторът е чист и ... някой пее. Край”
„Аз не сам сама,
в този тежък час.
Знам, че ти си там,
в моя вътрешен храм.
и Ангелите пеят,
аз не съм сама,
не съм, не съм със бесовете!
И те не ще успеят,
не ще ме завладеят!
Със сила и със мощ,
ще дойде избавление.
И аз няма да остана в забвение.
О, милостиви, мой Създателю!
И ангелите пеят,
аз не съм сама...”
- Госпожице... Чувате ли ме?
- Аз... Чувам ви да! Кой е там? Ангели!?
- Не, Императорски миротворци от 87-а Дивизия. Отворете врата и елате при нас!
- Отвън сигурно ли е? Има ли обладани? Преди малко чух писъци!
- Не, лейди. Тук са 60 души, дошли специално за вас! Всички са с разсъдъка си.
- От къде сте сигурни, че няма обладани?
- Избихме ги. Знам, че сте уплашена. Доверете ни се и отворете вратата!
Вратата се отвори и от вътре се понесе ужасна миризма на изпражнения. Една консерва от храна се търкулна, след нея излезе и момичето. Беше мръсно, в тежко физическо състояние.
„Момичето е спасено, отряд 2, край”
„До всички - излизайте от там! Положението от вън е напечено. С хиляди! Кович, край!”
На връщане не видяхме повече врагове. Но вън... всички бяха влезнали в транспортьорите, а обладаните драскаха по стените на машините – бяха многобройни. Сензорните оръжия не спираха. Нашите возила дойдоха до входа на снегохода, качихме се и тръгнахме. Танкът проправяше път, а ние го следвахме. След минута драсканията по стените спряха да се чуват... след още една и сензорните оръжия. Рулав каза:
- Обещах ви – 15 минути!
Ден Четвърти.
Изумлението на Рулав
Пътувахме към мините. Момичето разказа част от своята история:
- Изведнъж от всички страни заприиждаха обладани. Идваха от нищото, устремени към нашия снегоход. Сензорните оръжия не спираха да стрелят. И телата им падаха. Писъци на излизащи демони огласяваха полето. И веригите пукаха кости. Картечния огън не спираше, ала и враговете нямаха край. Вълна след вълна. Докато не пречупиха машината. Не знам как, но успяха. След като всички загинаха, записах съобщението и се затворих в товарното. Не знам колко време бях там. Когато не спях, отправях молитви към Императора. И Той ме избави чрез вас. А сега, ако позволите бих поспала малко. Сега поне знам кога сънувам и кога не!
- Но как? Как не се предаде на демоните? Не влязоха ли в тялото ти?
- Никога не съм се съмнявала в Императора. Знаех, че Той ме пази и се съпротивлявах...
- Нима е възможно?!
- Господине, ако позволите – изтощена съм...
- О, да разбира се... Простете.
Господинът беше сержант Рулав. Той не можеше да повярва, че някой в тези условия ще запази разсъдъка си и то цели два месеца.
Момичето спа дълго време...
Ден пети.
Пътят
Транспортьорите се движеха с максимална скорост през неравните терени и въпреки това, Генералът беше недоволен:
- Продължавайте! Ускорете повече!
Отзад в каютата войниците разговаряха:
- Генералът се е побъркал!
- Нали за това е Генерал.
- Хайде, нека бъдем реалисти, не можем да им помогнем! Не можем да стигнем навреме.
- Ха, та изобщо дали ще стигнем? Тръгнахме през октомври, а и тук е вечна зима... и машините...
- Прав си, с това темпо ще се разпаднат.
- И всичко това заради побъркания Генерал.
- Не говори така за Генерала или...
- Или какво? Ще ме удари гръм? Ти сериозно ли? Та той си говори с автомата!... Северняци, пфу!
- Много си устат когато сержанта спи!
- Успокойте се, братя! Сега не е време за кавги, скоро ще навлезем в по-спокойна местност и ще излезем от задушните транспортьори поне за глътка въздух.
Бяхме преминали успешно откритите местности и точно навлизахме в прохода, когато се чу дълбок тътен.
- Какво беше това и защо спираме?
- Гръм, сам го каза, Императорът ти го праща заради голямата ти уста! - каза Рулав и добави: Спираме, защото Генералът ви чу и идва да ви срита задниците... самозванци! Кович е особняк, но това не ви дава право да се държите по подобен начин. Ако времената бяха други, трябваше да ви разстрелям! Разбрано?
Сержантът удари с приклада си шлемът на устатия.
- Сър!
- Обличайте костюмите и да разберем какво става! – нервно заповяда Рулав, когато от радиостанцията се чу гласа на Кович. - „До всички: стройте се пред транспортьорите, имаме усложнение на ситуацията!”
Времето не беше толкова неприятно: студено, но поне нямаше виелици. Сега бяхме по пътя към мините, заобиколени от планини. А и можеше да се диша. Бяхме строени, Кович се качи на танка, откъдето заговори с мощния си глас:
- Огромно парче скала запуши прохода. Както знаете, времето ни притиска ужасно много, затова с генерал Ломонов решихме да не спираме. Операцията така или иначе ще се проведе. Зад скалата имаме около петнайсетина километра до мините. Алфа и доброволците тръгвате след мен! Армията на Ломонов остава да почиства прохода. Решихме, че с детонация може да стане по-лошо. За това почистването ще се извършва ръчно и с техниката, която имаме. Действайте! Всяка секунда е важна! Разбрано!?
- ТЪЙ ВЯРНО, СЪР!
- След седем километра трябва да има изоставена станция. Ще ви чакаме там след четири часа! Ако не дойдете до тогава, тръгваме, независимо с или без машините!
- СЪР! ДА, СЪР!
- Взвод Алфа и Бета след мен! Нека Императорът бъде с всички нас!
***
Изоставената станция
Изоставената станция беше важна стратегическа точка поради ключовото си място. Преди е служела за контрол на пътя. Свидетел на насилие и ужас в изобилие, сега бе необитавана развалина. Парче бетон, просмукано с толкова много омраза. А тя, омразата, се засилваше година след година... Тази местност мразеше хората.
До достигането на целта не се случи нищо. Криволичехме по пътеките. Физически никой не бе пострадал, освен трима поизмръзнали. Но съзнанието ни се бореше силно. Всички щяхме да запомним това пътуване. През цялото време ни се привиждаха силуети, причуваха ни се гласове, викове на отчаяни хора и нервите ни се изопваха. Очите на всички ни отразяваха страх… Всички, освен Генерала. Още един завой и напускахме ужаса... или поне така си мислихме тогава.
- Това ли е?
- Това трябва да е. Подсигурете района!
- Сър! Едно тяло, обезобразено до неузнаваемост!
Трудно се забравя подобна гледка, както и трудно се разказва. Това, което бе останало от тялото, висеше в клетка, одрано като животно.
След клетката, по-навътре в станцията, положението не беше по-различно. Мнозина простреляни и обезобразени тела… вътрешности, пръснати по земята, навсякъде кръв...
- Какво е станало тук, по дяволите? Медици, искам отговори! Разберете какво им се е случило! Бета, подсигурете района! Искам гнезда по двама на всеки двадесет метра! - нареди Кович.
- Императоре, защитавай ни! – изрече войник.
- Не позволявай на страха да проникне в теб. Не и сега! – му каза в отговор Генералът.
***
Кович и един от медиците се бяха навели над един труп.
- Телата са тотално смазани от безумна жестокост! Разбрахте ли какво точно се е случило?
- Сър! Сами са се избили! Всички огнестрелни рани са от техни оръжия. Ние нямаме намеса тук.
- Има ли наши тела?
- Няма, сър. Всичките са на еретиците...
- Какво е станало тук, по дяволите? Жертвоприношение? Предателство?
Докато разговаряха чухме изстрели от едно от гнездата.
- Огън! Огън!
- Смърт за теб, дяволско изчадие!
Бързо пристигнахме на мястото. Аз, Генерала, сержант Рулав, Петров и няколко войници.
- Какво става? Спрете огъня! СПРЕТЕ ОГЪНЯ! Каквото и да е било, вече е мъртво!
Двамата постови войника дишаха тежко. В погледа им се виждаше дълбока уплаха.
- Какво!? Скала!? Поздравления … вие успешно неутрализирахте парче скала! С всичкия ли сте!? – заядливо каза Рулав.
И наистина – от склона се бе отронила скала.
- Сър, ние...
- Хайде момчета, починете си, сержант Рулав ще поеме поста ви!- успокои ги Кович.
- Генерал Кович, наистина имаше нещо там! Нещото, което е избило тези проклетници!
Рулав на пост
- Проклета мисия! Ами ако всички в мините са мъртви като тези тук! Градът е без защита, по-уязвим е от всякога! Ако трябва да разчитаме на тези пикльовци Императорските войници! Транспортьорите са блокирани… все още. А и това ужасно място, всички се побъркваме... Въздухът е тежък… а и тази съчинена глупост ”еретиците се избили сами”. Аз не вярвам в това! Глупости! Тук има нещо могъщо! Два часа и тръгваме. Ритаме задниците на проклетите еретици, спасяваме своите и се прибираме вкъщи! Това е! Освен това, момичето ме плаши. Как така е успяла да се справи! Ако тя е можела, то и всичките ми съселяни биха могли... да бяха живи сега... да бяха живи! На всичкото от горе, Кович я взе с нас! - монологът на Рулав внезапно секна. В далечината видя приближаващи се силуети на хора. - Какво? Сигурно си въобразявам, това са привидения! Враг? ИДЕНТИФИЦИРАЙ СЕ! – викаше той – Ооо, гадни скали… тук няма врагове, много добре чух доктора! Самозалъгвам се! Тук няма живи врагове! Те са се избили! ИДЕНТИФИЦИРАЙ СЕ!
***
И тогава един куршум, отправен от „ходещите привидения” прелетя над главата му.
***
- Какво по… КОНТАКТ! Умри! Умри, каквото и да си! Смъъърт!
Обезумелият сержант изпразни пълнителят по силуетите. През това време всички тичахме към него.
- На нож! Ако ви е мил живота! – Рулав продължаваше да крещи в своето безумство.
- Сър! Отсреща не отговарят! Сигурен ли сте, че е имало някой?...
- Да, сигурен съм! Сигурно амунициите им свършиха! На нож! Вадете мечовете и се бийте за живота си!
- Сър!?
Сержант Рулав тръгна в яростен бяг по посока към „силуетите”. Всички го последвахме... Кович го настигна и хвана, а той продължаваше да крещи.
- Пуснете ме! Аз трябва да видя кой е избил еретиците, аз трябва да видя!
Докато се дърпаше, изпадна в шок от гледката, която видя! Една част от взвода на Ломонов, начело с него... лежеше полумъртва.
- О-о, моите братя! Моите момчета! Северняци, кой, кой ви стори това?...
- По-добре да не знаеш, не гледай , просто се успокой… ДОООК! - Кович предаде Рулав в ръцете на медика. След което се просна на колене. Изпразни пълнителя на Димитрий във въздуха, после го захвърли настрани. Седя дълго време така – без шлем. Плака силно, прегърнал раненият Ломонов... Любимият Ломонов.
- Кович, ти ли си това? При свлачището бяхме атакувани, приятелю, изгубихме един транспортьор и много наши войници.
- Не говори, не говори сега!
- Изгубихме ги, момчетата паднаха… атакуваха ни от засада.
- Не, не и ти Ломонов! Не и ти! – Кович не спираше да плаче. Обърна се към пристигащият медик – Док!? Има ли надежда за този велик човек!?
- Има! За всички има! Ако се реагира веднага! Трябва незабавно да стигнем до транспортьорите. Там да ги стабилизирам и после към града.
- Ломонов, чуй ме! Къде са транспортьорите? КЪДЕ?
- Останаха при свлачището... назад...
Кович трябваше да избира. Мините или Ломонов. Въпреки тежкото положение, в което се намираше, той прояви мъдрост... Избра нас, взвод Бета, да върнат Ломонов и другите ранени в града, а той да продължи напред. Кович и друг път беше губил добър приятел, но също така бе дал обещание на Одна... и на всички хора от предградията. А и нямаше какво да губи. И така, аз и всички доброволци се качихме в част от транспортьорите и тръгнахме обратно към града. Оставихме там Кович с Алфа и Волзов. Без надежда. Без подкрепа. Оставихме ги в тежко страдание. Дано Императорът ги закриля и смъртта им не е тежка.
Всъщност Рулав по погрешка бе приел куршумът за вражески. Един ранен войник се спънал в снега и по невнимание произвел изстрела. Куршумът му не уцели никой, но бе причина за голямата трагедия, която остави белег завинаги в сърцата на Генерал Кович, на сержант Рулав и на взвод Алфа.
Към дома
Медиците успяха да стабилизират състоянието на повечето от войниците, но не беше и никак малко броят на онези, които починаха.
***
Стигнахме безпрепятствено града, когато видях нещо неописуемо. Пред мен се разяряваше ожесточена битка за крепостта. Местата се бяха сменили. Врагът беше от вътре, а нашите - вън...
Безсилен съм. Словото ми не може да опише това, което видяха очите ми. И изведнъж в сред тази суматоха, ужас и объркване видях моят стар познайник - Одна Вермовжски!
Из записките на Одна Вермовжски.
Битката за града
- БИЙ!
…Въздухът бе тежък…
- ПРЕЗАРЕДИ!
…Облаците, гъсти и мрачни, обхващаха цялото небе…
- БИЙ!!
…Светкавица проряза дрезгавия небосвод. Гръм и после леден дъжд…
- ПРЕЗАРЕДИ!
…Но не от този дъжд се плашеше врагът…
- Артилерия …БИИЙ!!!
…Кавалеристът получи нови заповеди, несигурността бе обвила сърцата…
- Всеки по конете!
- ТЪЙ ВЯРНО!
... Без минути за подготовка, без окуражителни речи, без морална подкрепа или допълнителни насърчения, всичко изглеждаше напразно… кавалерията се понесе към твърдината.
Готови за смърт, пълни със страх, ние напуснахме възвишението. Тридесет галопиращи коне срещу планина от щитове и мечове, очакващи нашият удар...
Артилерията бучеше зад нас. Черни орди настъпваха пред нас. Контактът щеше да е бърз и кратък. Всяка надежда беше умряла.
Пред нас се разгърна неочаквана гледка, която парализира съзнанията ни крехки. Драконови люспи заблестяха в мрака. И тогаз, когато всичко в нас викаше „бягай”, ушите ни се вкопчиха в победоносен тон...
Песен зазвуча долу в полето, песен на неизброимо множество, песен за смърт и слава. Десетки очи се взираха и видяха случилото се. Те бяха тук. Митовете оживяха. Героите на Империята маршируваха в името на Императора. Случваше се невероятното!
Лъч разцепи мрака. Дъждът спря. Облаците се накъсаха пред мощта на небесна светлина. Сърцето ни крещеше „ура”, ала думите запъваха на устата. Изведнъж се изредиха изненада и уплаха, възторг и гордост, слава и безсилие. Редом с нас се движеше сила, по-стара от света, по-силна от страха! Божествени войни устремени към битката, напредваха редом с нас. Височината им три лакeтa над главите ни, огромни, масивни, с брони изхабени от безброй победи, с белези дълбоки. Стихията набираше пълна сила.
Огън от безброй дула, артилерията кънтеше.
Сблъсък.
Земята се разтресе...
Сила като неспирни води, викове, звън на метал. Шум от строшени кости, камък и дърво. Колена се прекланяха пред мощ незнаеща страх.
Врагът пред твърдината бе повален. Отнесен като суха трева. Стената, опасваща замъкът, бе разбита. Дракони и демони лежаха в калта. Силата на силите се устреми към сърцевината…
А младите не проумяваха.
- Кои? Кои сте вие? Ангели?
И един стар приятел от Тях се оглеждаше наоколо. Сякаш се опитваше с поглед да нареди пъзел от множество крака, ръце, тела, отломки, глави и прочее. И видя, че това е добре, и коленичи и каза:
- Някои и така ни наричат. Аз съм Димитриий – приятел на Севера.
Добави и още:
- Тук не сме нужни повече. Сега на вътре.
Устремиха се към дълбините на двореца. А аз, Одна Вермовжски, аз яздих с тях, с истинските Герои на Империята.
Автор: Иван Вълков
а.к.а Voklav
Оти бе?
) Сега ще коментирам "техническите грешки".
.
