"127 часа" не само, че не е за никакъв топ, ами едва-едва успя да додрапа до гледаем филм. За съжаление. Франко е приличен, но цялата тая аудио-визуална какафония има нулева тежест, щото той просто тръгва да скитосва, заклещва се
- Spoiler: show
- и си отрязва ръката.
Точка. Всякакви претенции за дълбочина изветряват (а не е като да ги няма, все пак правиш 90 минутен филм от... това) - Франко е обикновено хлапе, което просто може да си контролира болката (като на филм) и толкова. Освен това, Бойл чийтва много кофти, като излиза от правилата на тоя тип филми, които всъщност ги правят предизвикателни и маргинално интересни: да останеш докрай с героя си в тая ситуация. Тука си имаме спомени, халюцинации, привидения... с мама, с тате, с гаджето, с проект-гаджета, с колега от работата... не мерси. На това отгоре, при всички приказки как филмът изглеждал зашеметяващо, какво се оказва? - сниман е с Canon 5D (фотоапарат за $2500), в резултат успява да изглежда почти толкова смотано, колкото филм на Майкъл Ман напоследък. Да не говорим за силното операторско присъствие, в смисъл на някой-опитва-да-не-клати-камерата, което просто скапва усещането за изолираност. По едно време я заливат и водата почва да се стича по защитното стъкло пред фотоапарата, и е почти на фокус... абе заеби. В крайна сметка, давам му 5/10 заради тая сцена с ТВ-предаването по средата, която практически е есенцията на целия филм, пък и е моментът, в който Франко осъзнава собствената си тъпота по доста забавен начин. Също музиката ми хареса на едно място, но вече забравих къде точно.
Жалко, очаквах много по-добър Buried, а то се оказа малко по-зле. За протокола, последният филм от рода, който се беше получил май е Cast Away, а ако Алфонсо не беше кастнал Сандра Бълок (господи, който си на небето, дано това да е само слух), Gravity можеше да ми е надеждата за следващия.