Buffy the Vampire Slayer & Angel - SPOILERS

[Mother]

Мерси за отговора.
Интересно е какво открих за американската версия:
This item has been repackaged and customer images you see may no longer apply to what is received. Buffy: The Complete Series no longer includes the bonus 40th disc.

Това допълнително улеснява избора ако реша да си го купя да взема британската версия, нищо че дизайна на другата кефи повече
100 паунда за двете общо пак си е дебело но ще поседим малко на хляб и вода, колко му е

[JohanVladimir]

Кратка версия - за маняци:
Изгледах "Бъфи"-то. Веднъж и веднага пак още веднъж.
I Spike.

Дълга версия - еспесиално за шадоудансери:

Spoiler: show

Един от популярните стереотипи, свързани с популярната култура, гласи колко са щастливи тия, които я изучават. Изучаването на популярната култура е невъзможно без познаването на най-популярните й текстове, това е вярно и затова без значение какви точно нейни аспекти занимават изследователите й, факт е, че към професионалните им задължения често спадат неща, които други хора правят за забавление. Стереотипът, за който говоря, е стереотип, защото е редуцирал до една-единствена характерна черта сложната динамика на цял познавателен процес. Но пък хубавото на стереотипите е, че поради максималната им опростеност лесно се възприемат и разбират, затова ще продължа в логиката на техните парадигми, за да кажа това, което е пропуснато, пак така опростено. Първо, по задължение не е като за забавление. Второ, от един момент нататък става трудно да се забавляваш, навикът да осмисляш и анализираш се превръща в рефлекс и дори когато гледаш порно, мозъкът ти си води бележки.

„Бъфи” е сред немногото всъщност текстове на телевизионната западна попкултура, признавани за канон. Планираното му изглеждане задръстваше графика ми от две години, по епизод-два на тримесечие, и то когато ама наистина времето е за убиване. Така до средата на втория сезон, после не спах един месец, за да изгледам всичките седем до края, а като свършиха, започнах веднага отначало. Въпросът сега е фен ли съм аз, или да? Мога ли да бъда фен като хората, ако всеки път имам по едно готово „Аха!” за разпознаване на христоматийни истини по всичко, което се случва с мен, за всяко преживяване, за всяка реакция или интерпретация? И после – способна ли съм да изразя фенството си, или езикът ще ме предаде? Този мой образован, рационален език, така добре шлифован в моделите на аргументативната реторика.

В специализираните академични среди си знаем, така с намигане си знаем, че всеки път, когато на някой фен зададеш въпроса „Защо харесваш именно този текст?”, ще получиш една много дълга и подробна реч за обективните качества на текста, придружена с прецизен логичен анализ, маниакално подробен при това. Някои изследователи направо се гаврят с тази склонност на феновете да анализират, рационализират и аргументират фенщината си. Смятам тази насмешка за връх на лицемерието, първо, защото точно от академичните среди е наложено така да се обяснява човек, второ, точно те от векове са тия, които казват какво е правилно да хареса човек и какво не е, кое е добър вкус и кои са простаци. А фенството е предимно афект. Някак си неетично е да хванеш някой човек, да го притиснеш до стената с въпроса „Ти защо си толкова влюбен в тази пълничка, късогледа и с малки цици жена?”, след което да се забавляваш на защитната му пледоария.

Съм ли способна значи да изразя фенството си като афект? Защото да го аргументирам, е ясно че мога, такъв анализ на „Бъфи” ще спретна, че накрая ще се чудите как е възможно безвкусица като „Война и мир” да се пробутва на децата в училище. Между другото, спорът дали началните или късните сезони на „Бъфи” са яките, респективно слабите, по някаква непонятна причина ми напомня за спора дали главите с войната или главите с мира са излишните в романа и има ли смисъл да го четем изобщо, след като умря княз Болконски. Бях влюбена в тоя княз навремето и сега се опитвам да преценя дали е било повече или по-малко отколкото в Спайк. Определено нямам задръжки да го правя сравнението, обаче малко не си спомням.

Та да се пробвам като фенгърла: „Бъфи”-то е мега, гига, тера хладен. Спайк е побъркано хладен. Всичко е толкова хладно и епично. Аз просто обичам онази гледка. (Моля да се чете като написано със заключени главни и двайсет и една чуденки.) Успях ли, не знам. По-културен начин да се изразява афект открай време е била поезията. Мога да излея в поезия деликатните си чувства, като внезапен дъжд над мен паднали. Тя обаче трябва обезателно да бъде не каква да е там поезия, а кърваво ужасна поезия, за да се въплъти и субтекстово обожание към Спайк:
Началото
Учителка снесе яйца,
Хиени гризнаха добрия чичко,
Бъфи малко умря,
така се започна всичко.

Differentia specifica на фенкултурите е осъществяването им в комуникация. Първо на първо, феновете са винаги най-първо аудитория. Второ на второ, комуникация означава, че имаме поне двама, които участват в произвеждането на смисъл. Мрежата от значения в „Бъфи” я плетеме заедно с Джос. Е, да, той задава плетката и модела. Обаче ние сме тези, които възприемаме, разбираме, а каквото не разберем или не ни изнася – допълваме както ни изнася. И ако Джос държи властта над първичния текст и всичките му потенциални значения, то ние сме свободни да жонглираме с вторичните текстове и такива добавени смисли да изпраскаме, че на Джос направо да му се дореве.
Ангеле мой
Да бях те боднала със кола
наместо да ме видиш гола
от срам по цяла нощ ревах
мой Ангеле, мой грях (2).
При толкоз пичове с души
все някой ще ме утеши
недей да лъжеш, че ти пука
мой Ангеле и моя мъка (2).
Припев:
Дай ми меч, дай ми два
нежно да те пробода
чака рака опса айк
после ше си бодна Спайк.

Иманентна същност на кърваво ужасната поезия е, че успява да изрази предимно низовите регистри на афекта, а особено възвишените ги пропуска и си остават неартикулирани. В културните коловози на езика жанрът сам по себе си е носител на значения, следователно горната гама я търсим в елитарните форми. Като например:
Спайку
Пейка и Тя. Болка…
Демон на хаоса. Болчище…
Изрусил съм се като цъфнала вишна.

Смятам, обходих целия спектър.
Навярно прави впечатление, че лирическите ми герои де факто заемат субективната гледна точка на някой и друг персонаж от сериала, а не собствено мойта. Тва е умишлено. Понеже според несъмнено непогрешими психолози, с които съм имала челен сблъсък, фенството е категорично идентификация с обожаемия обект, процес с категорично компенсаторна функция, характерен за деца, подрастващи, инфантили и други категорично непълноценни индивиди. Категорично не ща въпросните психолози да излязат погрешими.
Езикът обаче, освен да ни предава мръснишки в неподходящия момент, е предназначен да изразява съвсем вярно дори неща, които отказваме да възприемем. Казваме: „Гледах вчера Сам в мрака 2 и много ми хареса”. „Обичам романите на Джоана Линдзи”, казваме също така, но най-вече твърдим „Обожавам Спайк”. А какво казваме например с: „Изгледах го и много го оцених”, „По цял ден анализирам текстуално нейните романи” и особено „Извличам ексклузивно естетическо удоволствие на неговия пърформънс”? Ами в първия случай говорим за нещата така, както са си, а във втория – маскираме си чувствата и изживяванията с дефанзивната аргументативна реторика, предназначена да убеди другите, че не сме чак такива селяни. В първия случай изразяваме пряко отношение към творец или творба, във втория случай се мъчим да изманипулираме отношението на хората към нас самите. В първия случай просто споделяме, във втория се доказваме и се защитаваме като непрости. А като докажем, че изобщо не сме прости, ами напротив – сложни сме, конституираме себе си като властови субект, присвояваме си правото да налагаме на другите своите културни предпочитания. Защо, мислите, се изразявам тука толкова сложно? Защото като се изразявам по тоя начин, мога да гледам и харесвам квот си искам и никой копче няма да посмее. Моят език е моята индулгенция.

Дракула беше готин. Малката пикла ме дразни. Райли направо ми иде да го схрускам. Тооолкова ми е мъчно за Джойс. Е нема такива изродски монаси! Начи, ако Бъфи още веднъж почне да удря Спайк само щото я обича, направо ше я фрасна по тъпата тиква през телевизора. Някой нещо да иска да ми каже?
Окей. Интертекстуалната интерпретация на каноничния Брам-Стокъров текст е структурирана в диалога между знаковата идентичност и реалните, демистифицирани образи – от една страна е тотализираният с натрупване на характерни черти персонаж, от друга, всмукваните в клишето, но преживявани като действителни реакции на главните герои… Образът на Доун е огледална рефлексия на протагониста, тя е истинският типаж на съзряването, правдоподобен и тъкмо затова изкривен, като анти-Бъфи същност и поведение… Райли е въплътен идеал, иконична представа за маскулинност, която обаче е ирелевантна именно като привнесена от друга реалност, тази на аудиторията, включително като мадиатор-носител на проекции и скрити желания…
Елате ми поече!

Разбира се, тука някак си изниква и заблестява с неонов кич въпросът „защо”. Сложният аргументативен език прави вкуса ми вкус. Защо? Езикът е белег за образованост, а щом съм образован, вкусът ми е правилен пък, ня, ня! Ама защо? Защото от Просвещението насам образованост е равна на символна власт. Защо така, бе? Защото още отпреди това устойчива митологема е, че знаещият е посветен и има достъп до боговете. Мога да се аргументирам, ерго съм бог, а които не можете, сте простаци, смотаняци и абсолютни задници. Това е то, всичко на всичко, власт, власт, власт и стремеж към още повече власт.
Фактът, че имам обяснение обаче, означава ли, че съм съгласна? Във фойерверки избухва въпросът „откъде накъде”. Откъде накъде ще се потя аз значи с кървава пот да се аргументирам защо гледам нещо и защо му се кефя толкова на Спайк? Откъде накъде ще се налага да защитавам нещо толкова приватно и дори интимно като афекта? Откъде накъде ше хабя ценно време да пиша три метра постинг, вместо да фърля око-две на някои слашови комикси с Ейнджъл и Спайк? Аз съм свободен човек, бе. Айде, hush.
Всъщност всичко важно бе казано в кратката версия.

[Roland]

Хаха, време е за Angel, усещам

[Gallean]

Спайк! Не съм сигурен дали в униформата на СС или в пънкарското облекло в стил ранен Били Айдол изглежда по-добре

[Marfa]

Ани!!!!!
P.S.
!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Да ти кажа, и аз се чудя отколе що безвкусица като „Война и мир” се пробутва на децата в училище. На мен и досега не успяха да ми я пробутат, ама аз изгледах филма, оня там, с Вячеслав Тихонов май, и после установих, че нито той (филма де), нито първия том на книгата не успяха да ме привлекат на своя страна.

Но все едно. Аз съм блондинка по душа. Винаги съм била. Като малка все си мечтаех да приличам на нещо, излязло от аниме - с дълги златокъдри пирги и кръгли сини очи със звездичковчета в тях. Като не успях да го постигна наяве, го докарах по душа. Прочетох това:

Ангеле мой
Да бях те боднала със кола
наместо да ме видиш гола
от срам по цяла нощ ревах
мой Ангеле, мой грях (2).
При толкоз пичове с души
все някой ще ме утеши
недей да лъжеш, че ти пука
мой Ангеле и моя мъка (2).
Припев:
Дай ми меч, дай ми два
нежно да те пробода
чака рака опса айк
после ше си бодна Спайк.

ма не спирам да рева. Цяла нощ ще си рева. Аз Бъфи малко съм я гледала, но със Спайк съм запозната. Виж, той, изродът му с изрод, може да се прави на блондин, но тъмната му душа е съвсем друга работа. И той като мене работи под прикритие, сиреч имаме общи неща. Само дето не ща точно аз да пробождам него, нали... Ако може, обратното... Кхм, все едно, отплеснах се.

Ани, впечатлена съм. Сега още веднъж ще си изчета посланието ти, ма тоз път с речник в ръка!

[Amelia]

@Gallean - Спайк ВИНАГИ изглежда добре.

@Ани - гениално!
Умрех си от смех, а Спайкуто е просто краят, краят...

[JohanVladimir]

@ Gallean
Мен ако питаш, без ни едно от двете си е най-добре.

@ Marfa
Напълно споделям виждането за деятеля и посоката на пробождането. Просто лирическата героиня в конкретния случай се е идентифицирала с Бъфи, а пък там е малко наобратно. Размяна на джендерни роли, феминизъм и прочие: обикновено тя е активният, силният, доминиращият и пробождащ субект.

@ Amelia

[Corwin]

Брилянтно, да.

[JohanVladimir]

Едно феновско филмче открих и реших да споделя:

http://www.youtube.com/watch?v=RZwM3GvaTRM

[Dr. Horrible]

Днес прочетох финала на комиксовия осми сезон. И ми хареса адски много, определено ме трогна по начин, по който нито една от отделните арки не беше трогвала за цели 40 броя... Силен финал и още по-силна подготовка за девети сезон.

Spoiler: show

И адски много се радвам за това, че Ейнджъл остана под грижите на Фейт. Отношенията между тези два персонажа ми бяха сред най-любимите неща в цялата Бъфи вселена, а до този момент в комиксите бяха тотално пренебрегнати. Явно в девети сезон това ще бъде поправено.

[JohanVladimir]

Искам да ви се оплача и ви умолявам да ме вземете на сериозно, защото това е кардинален и екзистенциален мой проблем

"Ейнджъл" не успя да ме обсеби В началото ме грабна, но после ме изгуби и в крайна сметка съм безразлична към този сериал.

Казвам се Ани и съм бъфетист, но не съм ангелист. Гледам "Бъфи" 7-8 пъти седмично. Ейнджъл е смотан, косата му расте право нагоре и е кърваво глупав. Надявам се да ми помогнете.

[Amelia]

Понеже си също така и спайкист, да те питам - стигна ли до 5ти сезон на Ейнджъл? Един от най-яките епизоди за Спайк е там...

[JohanVladimir]

На прага на 5 сезон съм, та затова си споделям мъките. Някак си не е честно. Иначе съм сигурна, че ако нещо ми хареса в този сериал, то ще е спайкувидно Но много съм тъжна де, защо излезе толку смотан и му расте нагоре косата?

[Amelia]

Тъжно е това за косата, да...
Ама в 5ти сезон сериалът е някъв много различен и Ейнджъл е една идея по-малко смотан. Те до 4ти прекаляват яко със сапунестата мелодрамата - то не бяха бременности, деца, тинтири-минтири... Това дето следва е по-яко определено.

[JohanVladimir]

Благодаря ти
Пък аз четейки си едни скучни неща за социология на фендъмите, бях препратена на този сайт: Bloody Awful Poet Society.
И там какво открих, моля ти се? Спайку
Почуствах се някак банална...