Пооздравях от гадния грип и започвам пак пътеписа. Бях написал преди малко един хубав дълъг пост, но компютърът заби и постът ми умря. Сега съм зъл и недоволен.
Амелия, кон има всеки уикенд някъде в САЩ или Канада. В Калгари виж When Words Collide (на което не сме ходили). Догодина ще представят наградите Аврора там.
JohanVladimir, на български кон не съм ходил, но бих се радвал да отида и да сравня. А митологията на фендъмите има покритие, в което се уверих на собствен гръб. Преди няколко месеца бях на вечеря с колеги, когато споменах, че чета научна фантастика, при което един психолог измърмори "I knew you would come out of the closet with something like that." Аз, естествено, веднага се поинтересувах какво има предвид. Той пита какви книги чета, аз казах "1984, Brave New World, The Dispossessed, etc." И той излезе с великото проникновение "Ама това не е научна фантастика, това са ИСТИНСКИ книги", след което разумно млъкна и не се обади повече, защото шефът му (който ми е колега) избра в този момент да разпита за Лари Нивън.
Сега вярно е, че въпросният има един куп причини да ми завижда и освен това принципно е сърдит на света. Но е също така вярно, че коментарът му беше искрен, ако и да си търсеше повод да се заяде.
SFContario
Moderator: Moridin
-
JohanVladimir
- Sorcerer
- Posts: 381
- Joined: Fri Mar 19, 2004 1:40 pm
Много съжалявам за хубавия дълъг пост, ама наистина колко съжалявам 
Част от форумното население тука е идвало на "Аквалония" във Варна и се чудех дали нямаш впечатления, които да сравниш.
А що се отнася до митологиите на фендъма за жанровото гето - те се основават на културни нагласи от началото на 20 век, но в началото на 21-ви, смятам, че те са именно митологии, които се включват в поддържането на чувството за солидарност и общностна идентичност. Възпроизвеждането на този мит помага на фендъма да се отграничава и консолидира като обособена група.
Как мислиш, дали съм на прав път?
Не познавам ситуацията в Северна Америка по друг начин, освен през изследвания за фендъмите. Обаче периодично попадам и на разни класации, които по никой начин не потвърждават мита за жанровото гето или за медийната "ниша", нека да го наречем. Например топ 5 на франчайзите по абсолютни приходи в глобален мащаб спрямо 2006 г. изглежда така:
Star Wars
James Bond
The Lord of the Rings
Batman
Harry Potter
По-надолу в списъка са неща като "Стар Трек", "Матрицата" и мн. др. заглавия от нашата група жанрове. Трилионите приходи не са генерирани само от фендъмите, подозирам. По-скоро ми се струва, че тези "ниши" отдавна вече са мейнстрийм.
А опитите на един конкретен човек да те обиди на основата на това какви книги четеш са съвсем друго нещо. Във всяко общество съществуват десетки подобни утаени предразсъдъци, които са точно това - утайка и нищо повече. Не е можел да те обиди на раса, предполагам, нито на пол
Затова те е обидил на литературен вкус. В българското общество се обиждаме даже на цвят на косата 
Част от форумното население тука е идвало на "Аквалония" във Варна и се чудех дали нямаш впечатления, които да сравниш.
А що се отнася до митологиите на фендъма за жанровото гето - те се основават на културни нагласи от началото на 20 век, но в началото на 21-ви, смятам, че те са именно митологии, които се включват в поддържането на чувството за солидарност и общностна идентичност. Възпроизвеждането на този мит помага на фендъма да се отграничава и консолидира като обособена група.
Как мислиш, дали съм на прав път?
Не познавам ситуацията в Северна Америка по друг начин, освен през изследвания за фендъмите. Обаче периодично попадам и на разни класации, които по никой начин не потвърждават мита за жанровото гето или за медийната "ниша", нека да го наречем. Например топ 5 на франчайзите по абсолютни приходи в глобален мащаб спрямо 2006 г. изглежда така:
Star Wars
James Bond
The Lord of the Rings
Batman
Harry Potter
По-надолу в списъка са неща като "Стар Трек", "Матрицата" и мн. др. заглавия от нашата група жанрове. Трилионите приходи не са генерирани само от фендъмите, подозирам. По-скоро ми се струва, че тези "ниши" отдавна вече са мейнстрийм.
А опитите на един конкретен човек да те обиди на основата на това какви книги четеш са съвсем друго нещо. Във всяко общество съществуват десетки подобни утаени предразсъдъци, които са точно това - утайка и нищо повече. Не е можел да те обиди на раса, предполагам, нито на пол
Затова те е обидил на литературен вкус. В българското общество се обиждаме даже на цвят на косата -
Zeiss_optik
- Arcanist
- Posts: 771
- Joined: Fri Feb 18, 2011 7:20 pm
А, не - не са нито митологии, нито „жанрово гето”. Нито пък са останали в началото на миналия век.
„Би трябвало да не гледаме сериозно на жанра научна фантастика, въпреки очевидната му популярност: както и преди – считаме за много по-вълнуващи тайните на човешката душа, отколкото на механичните роботи.”
Това е единственото споменаване на научната фантастика от цялото литературно-критично наследство на Джакомо Дебенедети.
Кой е Джакомо Дебенедети? Ами... това е най-голямото име на италианската литературна критика. Най. И не само това – Джакомо Дебенедети е един пророците на европейската литературна критика. На него дължим например разкриването на гения на един Марсел Пруст. Именно Дебенедети вади това име от прахта и именно той го обявява за родоначалник на модерния роман. На Джакомо Дебенедети дължим и Алберто Моравия – защото той е тъкмо негово откритие. Ако не знаете кой е Джакомо Дебенедети – не мога по никакъв начин да дам за пример някое по-достъпно българско име от същия ранг. Защото у нас литературоведи от такава величина няма и никога не е имало.
Та горното изречение е единстеното споменаване на научната фантастика от Джакомо Дебенедети. Явно според него повече време, отделено за нея, би било изгубено. Критическата монография се нарича „Интерменцо” и е издадена в Милано през 1963 г.
А през 1963 г. можем да не се съгласим с него. Все още няма никаква „нова вълна”, никакво комерсиализиране на фантастиката и никаква фантастика заради самата фантастика.
Затова пък има други интересни неща: „Марсиански хроники” (1950 г.), „451 градуса по Фаренхайт” (1953 г.) и „Вино от глухарчета” (1957 г.) – Рей Бредбъри; „Звездните рейнджъри” (1959 г.) „Странник в странна страна” (1961 г.) – Робърт Хайнлайн; да не пропускаме и авторите от родината на Дебенедети: „Несъществуващият рицар” (1959 г.) – Итало Калвино; „Големият портрет” (1960 г.) – Дино Будзати.
Никъде в горните творби не става дума за „тайните на механичните роботи”, за които говори Дебенедети.
Може би има предвид „Аз, роботът” (1950 г.) от Айзък Азимов? Не знам – но даже там централни персонажи са хората, а не роботите и основната проблематика са човешките отношения. А роботите са „другите”, „различните” – не вярвам това да е убягнало на Дебенедети.
Недейте да си мислите, че виждате ли, маститият литературен критик гледал отвисоко и не следял или не четял достатъчно сериозно фантастика. Още следващата 1964 г. излиза сборникът разкази „Четвъртото измерение” от Лино Алдани, в който са включени някои превърнали се в знакови не само за италианската, но и за европейската фантастика разкази като „Луната на двадесетте ръце” и „Лека нощ, Софи” (по-популярен у нас като „Онирофилм”). Книгата попада на Дебенедети и той намира начин лично да поздрави Алдани за нея, но и да му каже, че за него тя е изключение – а научната фантастика все едно е второразрядна итература.
Затова пък пан Лем е много по-конкретен в началото на ХХІ век: „Аз ще бъда честен: Не мога да понасям научната фантастика, считам я за второстепенен жанр, инфантилен и лишен от всякаква интелектуална стойност. Особено в САЩ, в чисто комерсиален вариант (за моята критична статия, озаглавена „Научна фантастика: случай почти безнадежден“, аз бях дори лишен от почетното членство в Обществото на научните фантасти в Америка).
За мен, дори и най-слабото криминале е по-добро от галактическите празнодумства.
Вярвам, че някои части на моята „Кибериада“ или „Приказки за роботи“ са по-близо до философската притча на Просвещението, отколкото до научната фантастика.
Този камък трябва да се изхвърли веднъж завинаги от градината ми, защото той се е озовал там по погрешка.
В младостта си написах няколко „научно- фантастични“ наивни съчинения, и, за съжаление, този етикет започнаха да ми лепят постоянно.” (Интервю за в. „Известия”)
Както виждате – мнението му не се различава особено от това на Дебенедети. С тази разлика, че италианецът го прозрял 40 години по-рано. Във времената, в които научната фантастика все още не е била прекъснала прекъснала връзката си с литературата, пичът се е сетил, че тя все едно ще се превърне в ескейпизъм. Което пък Станислав Лем си казва в прав текст. Между другото – и споменатият по-горе Рей Бредбъри (често определян като най-мощният талант на Америка) никога не е считал себе си за фантаст.
Та, мисля, че именно тук трябва да се търси значението на термина „истински книги”.
„Би трябвало да не гледаме сериозно на жанра научна фантастика, въпреки очевидната му популярност: както и преди – считаме за много по-вълнуващи тайните на човешката душа, отколкото на механичните роботи.”
Това е единственото споменаване на научната фантастика от цялото литературно-критично наследство на Джакомо Дебенедети.
Кой е Джакомо Дебенедети? Ами... това е най-голямото име на италианската литературна критика. Най. И не само това – Джакомо Дебенедети е един пророците на европейската литературна критика. На него дължим например разкриването на гения на един Марсел Пруст. Именно Дебенедети вади това име от прахта и именно той го обявява за родоначалник на модерния роман. На Джакомо Дебенедети дължим и Алберто Моравия – защото той е тъкмо негово откритие. Ако не знаете кой е Джакомо Дебенедети – не мога по никакъв начин да дам за пример някое по-достъпно българско име от същия ранг. Защото у нас литературоведи от такава величина няма и никога не е имало.
Та горното изречение е единстеното споменаване на научната фантастика от Джакомо Дебенедети. Явно според него повече време, отделено за нея, би било изгубено. Критическата монография се нарича „Интерменцо” и е издадена в Милано през 1963 г.
А през 1963 г. можем да не се съгласим с него. Все още няма никаква „нова вълна”, никакво комерсиализиране на фантастиката и никаква фантастика заради самата фантастика.
Затова пък има други интересни неща: „Марсиански хроники” (1950 г.), „451 градуса по Фаренхайт” (1953 г.) и „Вино от глухарчета” (1957 г.) – Рей Бредбъри; „Звездните рейнджъри” (1959 г.) „Странник в странна страна” (1961 г.) – Робърт Хайнлайн; да не пропускаме и авторите от родината на Дебенедети: „Несъществуващият рицар” (1959 г.) – Итало Калвино; „Големият портрет” (1960 г.) – Дино Будзати.
Никъде в горните творби не става дума за „тайните на механичните роботи”, за които говори Дебенедети.
Може би има предвид „Аз, роботът” (1950 г.) от Айзък Азимов? Не знам – но даже там централни персонажи са хората, а не роботите и основната проблематика са човешките отношения. А роботите са „другите”, „различните” – не вярвам това да е убягнало на Дебенедети.
Недейте да си мислите, че виждате ли, маститият литературен критик гледал отвисоко и не следял или не четял достатъчно сериозно фантастика. Още следващата 1964 г. излиза сборникът разкази „Четвъртото измерение” от Лино Алдани, в който са включени някои превърнали се в знакови не само за италианската, но и за европейската фантастика разкази като „Луната на двадесетте ръце” и „Лека нощ, Софи” (по-популярен у нас като „Онирофилм”). Книгата попада на Дебенедети и той намира начин лично да поздрави Алдани за нея, но и да му каже, че за него тя е изключение – а научната фантастика все едно е второразрядна итература.
Затова пък пан Лем е много по-конкретен в началото на ХХІ век: „Аз ще бъда честен: Не мога да понасям научната фантастика, считам я за второстепенен жанр, инфантилен и лишен от всякаква интелектуална стойност. Особено в САЩ, в чисто комерсиален вариант (за моята критична статия, озаглавена „Научна фантастика: случай почти безнадежден“, аз бях дори лишен от почетното членство в Обществото на научните фантасти в Америка).
За мен, дори и най-слабото криминале е по-добро от галактическите празнодумства.
Вярвам, че някои части на моята „Кибериада“ или „Приказки за роботи“ са по-близо до философската притча на Просвещението, отколкото до научната фантастика.
Този камък трябва да се изхвърли веднъж завинаги от градината ми, защото той се е озовал там по погрешка.
В младостта си написах няколко „научно- фантастични“ наивни съчинения, и, за съжаление, този етикет започнаха да ми лепят постоянно.” (Интервю за в. „Известия”)
Както виждате – мнението му не се различава особено от това на Дебенедети. С тази разлика, че италианецът го прозрял 40 години по-рано. Във времената, в които научната фантастика все още не е била прекъснала прекъснала връзката си с литературата, пичът се е сетил, че тя все едно ще се превърне в ескейпизъм. Което пък Станислав Лем си казва в прав текст. Между другото – и споменатият по-горе Рей Бредбъри (често определян като най-мощният талант на Америка) никога не е считал себе си за фантаст.
Та, мисля, че именно тук трябва да се търси значението на термина „истински книги”.
Hemos pasado!
Who is online
Users browsing this forum: Semrush [Bot] and 1 guest