Meh.
Мижавка им беше Червената сватба в сериала. Хората, които се запознават с тая сцена чрез екранизацията, може и да я харесат, но за мен като читател е толкова под нивото на свръхкултовата сцена в книгата, че мога само да се радвам, че първият ми досег с нея беше от страхотното описание на Мартин.
Най-яката сцена в цялата поредица до момента, а в сериала как само мина ей тъй между другото бързо-бързо... За спирането на музиката пък направо не ми се коментира, читателите ще ме разберат.
Изложиха се тук.
За който се интересува - ето оригиналната сцена за сравнение:
- Spoiler: show
- Големия Джон беше надпил още един от котилото на лорд Уолдър и го беше пратил под масата, този път Петир Пъпката. „Младежът е една трета от неговия обем, какво е очаквал?“ Лорд Ъмбър изтри уста, стана и запя: „Имало нявга мечок, мечок, МЕЧОК! Грозен, кафяв и космат!“ Гласът му никак не беше лош, макар и малко попрегракнал от пиенето. За нещастие цигуларите, тъпанарите и флейтистите горе свиреха „Пролетни цветя“, което подхождаше на думите от „Мечок и девица красива“ толкова, колкото охлюви на паница с каша. Дори горният Звънчо си запуши ушите при тази какофония.
Рууз Болтън измърмори тихо някакво извинение и излезе да търси нужник. Претъпканата зала кипеше от непрекъснато влизащи и излизащи гости и слуги. Второ пиршество, за рицари и лордове от по-нисък ранг, се вихреше в другия замък — лорд Уолдър беше напъдил незаконните си деца и техните издънки от другата страна на реката, така че северняците на Роб бяха започнали да говорят за него като за „пира на копелетата“. Някои от гостите явно се измъкваха, за да видят дали копелетата не си прекарват по-весело, отколкото тук. Други сигурно щяха да прескочат чак до лагерите. Фрей бяха осигурили фургони с вино, ейл и медовина, за да могат простите войници да пият на воля за брачния съюз между Речен пад и Близнаците. Роб приседна на освободеното от Болтън място.
— Още няколко часа и този фарс ще свърши, мамо — каза той тихо, докато Големия Джон пееше за девицата с мед в косата. — Уолдър Черния за пръв път е кротък като агънце. А вуйчо Едмур изглежда напълно доволен от невястата си. — Наведе се пред нея. — Сир Риман?
Сир Риман примига и каза:
— В-ваша светлост. Да?
— Надявах се да помоля Оливар да приеме отново службата на скуайър при мен, когато тръгнем на север — каза Роб, — но не го виждам тук. Дали не е на другия пир?
— Оливар ли? — Сир Риман поклати глава. — Не. Оливар не. Замина… не е в замъка. Дълг.
— Разбирам. — Тонът на Роб намекваше друго. След като сир Риман не добави нищо повече, кралят стана. — Ще благоволите ли един танц, мамо?
— Благодаря, но не. — Само това й оставаше, да танцува, след като главата й не спираше да тътне. — Несъмнено някоя от дъщерите на лорд Уолдър ще се радва да потанцува с теб.
— О, несъмнено. — Той се усмихна примирено.
Междувременно музикантите свиреха „Железните пики“, а Големия Джон пееше „Момък здравеняк“. „Някой трябва да ги запознае, току-виж се получила хармония.“ Кейтлин се обърна към сир Риман.
— Чух, че един от братовчедите ви е певец.
— Ализандър. Синът на Саймън. Аликс му е сестра. — Посочи с чашата към момичето, което танцуваше с Робин Флинт.
— Ализандър ще ни посвири ли тази нощ? Сир Риман примижа към нея.
— Той не. Няма го. — Отри потта от челото си, изправи се и залитна. — Прощавайте, милейди. Прощавайте. — Кейтлин го загледа как тръгна с олюляване към вратата.
Едмур целуваше Рослин и стискаше ръката й. Сир Марк Пайпър и сир Дануел Фрей седяха един срещу друг и се надпиваха, Лотар Хромия разправяше нещо смешно на сир Хостин, един от по-младите Фрей жонглираше с три ками, обкръжен от група кикотещи се момичета, а Звънчо седеше на пода и смучеше вино от пръстите си. Слугите внасяха огромни сребърни тави, отрупани с парчета сочно розово агнешко, най-апетитното блюдо, което изглежда, щяха да им предложат за цялата вечер. А Роб водеше Дейси Мормон за танц.
Когато облечеше рокля вместо ризница, най-голямата дъщеря на лейди Мейг изглеждаше доста хубава: висока и жилава, със свенлива усмивка, от която дългото й лице засияваше. Беше приятно да види човек, че може да бъде също толкова изящна на дансинга, колкото на площадката за тренировки с меч. Кейтлин се зачуди дали лейди Мейг е стигнала вече Шийката. Беше взела другите си дъщери със себе си, но като една от бойните спътници на Роб, Дейси предпочете да остане до него. „Той притежава дарбата на Нед да внушава доверие.“ Оливар Фрей също бе предан на сина й. Роб не беше ли казал на Оливар, че иска да остане с него дори след като се ожени за Джейни?
Седнал между своите две кули от черен дъб, владетелят на Брода плесна двете си петнисти ръце. Плясъкът беше толкова слаб, че дори седящите на подиума едва го чуха, но сир Енис и сир Хостин го видяха и започнаха да тропат с чашите си по масата. Лотар Хромия се присъедини, а после Марк Пайпър, сир Дануел и сир Раймънд. Скоро вече половината от гостите тропаха. Накрая дори музикантите в галерията забелязаха какво става и воят на гайдите, думкането на барабаните и писъкът на флейтите спря и се възцари тишина.
— Ваша милост — подвикна лорд Уолдър към Роб, — септоните си изредиха молитвите, казаха се някои думи и лорд Едмур загърна миличкото ми в рибения плащ, но те още не са мъж и жена. На меча му трябва ножница, ха, а на брака му трябва ложе. Какво ще каже суверенът мой? Не е ли редно да ги отведем в ложето?
Десетина или повече от синовете и внуците на Уолдър Фрей започнаха отново да блъскат с чашите по масата и завикаха:
— Към ложето! Към ложето! Към ложето с тях!
Рослин беше пребледняла, Кейтлин се зачуди дали я плаши това, че й предстои да загуби девствеността си, или самото отвеждане в брачното ложе. При толкова роднини обичаят едва ли й беше непознат, но все пак беше различно, когато тъкмо теб те отвеждат в ложето. В брачната нощ на Кейтлин Джори Касел беше съдрал булчинската й рокля в нетърпението си да я измъкне от нея, а пияният Дезмънд Грел непрекъснато се извиняваше за всяка своя по-солена шега, след което изтърсваше още по-солена. Когато лорд Дъстин я видя гола, каза на Нед, че гърдите й могат да го накарат да съжали, че изобщо са го отбили. „Горкият човек“ — помисли тя. Беше тръгнал на юг с Нед, за да не се зърне повече. Кейтлин се зачуди колко ли от мъжете тук тази нощ ще умрат до края на тази тежка година. „Боя се, че ще бъдат много.“ Роб вдигна ръка.
— Ако смятате, че моментът е подходящ, лорд Уолдър, несъмнено трябва да ги заведем до ложето.
Посрещнаха думите му с одобрителен рев. Горе в галерията музикантите отново подхванаха гайдите, роговете и цигулките си и засвириха „Кралицата свали сандала си, кралят си свали короната“. Звънчо заподскача от крак на крак и короната му задрънча.
— Чух, че мъжете на Тъли имат пъстърви между краката вместо шатки — извика дръзко Аликс Фрей. — Трябва ли им червей, за да подскочат?
В отговор на което сир Марк Пайпър ревна:
— Аз пък чух, че жените на Фрей имат две порти вместо една! А Аликс каза:
— Да, ама и двете са затворени и залостени за дребосъци като вас! Гръмна бурен смях, докато Патрек Малистър не се качи на една от масите и не предложи тост за еднооката риба на Едмур.
— И каква дълга щука е само! — обяви той.
— Не, ще се обзаложа, че е цяла моруна — извика Дебелата Валда по Кейтлин.
И всички отново подхванаха:
— В ложето! В ложето! Да ги отведем в ложето!
Гостите се втурнаха към подиума, най-пияните — най-отпред, както винаги. Мъжете и момчетата обкръжиха Рослин и я вдигнаха във въздуха, докато девиците и майките в залата задърпаха Едмур да стане и започнаха да му дърпат дрехите. Той се смееше и им отвръщаше с гръмки и груби шеги, макар че музиката беше много силна и Кейтлин не можеше да чуе. Чу обаче Големия Джон.
— Малката булка я дайте на мен — изрева той над останалите мъже и метна Рослин на едното си рамо. — Виж го ти, какво ми е дребно! Че то мръвка месо няма по него!
Кейтлин изпита жал към момичето. Повечето младоженки се стараеха да отвръщат на закачките, или поне да се преструват, че им е весело, но Рослин се беше вкочанила от ужас, впила се беше в Големия Джон, сякаш се боеше, че може да я изпусне. „И плаче — забеляза Кейтлин, докато гледаше как сир Марк Пайпър дърпа обувката на младоженката. — Дано Едмур да е мил с горкото дете.“ А музиката, весела и мръсна, се лееше от галерията горе. Кралицата вече си сваляше фустата, кралят — долната риза.
Знаеше, че е редно да се включи в тълпата жени около брат си, но не искаше да развали веселбата им. Последното, което изпитваше сега, бе дръзкият цинизъм, съпътстващ сватбения обичай. Едмур щеше да прости отсъствието й, не се съмняваше в това; много по-весело бе за него да го разсъблекат и отнесат в ложето ято похотливи, смеещи се Фрей вместо киселата му и изплашена сестра.
Докато изнасяха от залата младоженеца и булката, оставяйки след тях пътека от дрехи, Кейтлин забеляза, че Роб също е останал на мястото си. Уолдър Фрей беше толкова докачлив, че лесно можеше да съзре в това оскърбление към дъщеря си. „Трябва да се включи в отвеждането на Рослин, но дали е редно аз да му го напомням?“ Напрегна се, но после забеляза, че и други са останали около сватбената трапеза. Петир Пъпката и сир Уейлън Фрей продължаваха да спят с глави на масата. Мерет Фрей си наливаше нова чаша вино, а Звънчо обикаляше и си отмъкваше по някое парче месо от блюдата на напусналите пира. Сир Вендел Мандърли ръфаше лакомо агнешки бут. И лорд Уолдър, разбира се, който беше твърде немощен, за да стане от стола си без чужда помощ. „Но ще очаква Роб да отиде.“ Всеки момент беше готова да чуе как старецът ще запита защо Негова милост не иска да види дъщеря му гола. А барабаните тътнеха, тътнеха, тътнеха.
Дейси Мормон, която май беше единствената жена, останала в залата на пиршеството освен Кейтлин, пристъпи зад Едвин Фрей, докосна го леко по рамото и прошепна нещо в ухото му. Едвин се дръпна от нея с необяснима ярост.
— Не — каза той много високо. — Вече ми писна от танци. — Дейси пребледня и отстъпи.
Кейтлин бавно стана от мястото си. „Какво става там?“ Съмнение сви сърцето й на мястото на доскорошната умора. „Няма нищо — помъчи се да се успокои, — привиждат ти се гръмкини в купчината дърва, ти просто си се превърнала в една стара глупава жена, покрусена от скръб и страхове.“ Но нещо сигурно се бе изписало на лицето й. Дори сир Вендел Мандърли го забеляза.
— Нещо не е наред ли? — попита той, без да пуска агнешкия бут.
Вместо да му отговори, Кейтлин тръгна след Едвин Фрей. Музикантите в галерията вече бяха докарали и крал, и кралица както майка ги е родила. И почти веднага започнаха да свирят съвсем друга песен. Никой не запя думите, но Кейтлин веднага я позна: „Дъждовете на Кастамир“. Едвин бързаше през някаква врата. Тя закрачи още по-бързо, подкарвана от музиката. Шест бързи крачки и го настигна. „И кой си ти, рече гордият лорд, че аз да ти се кланям ничком?“ Посегна и хвана Едвин за ръката да го обърне, и изстина, усетила железните пръстени под копринения ръкав.
Кейтлин го зашлеви през лицето с такава сила, че разцепи устната му. „Оливар — помисли тя — и Первин, Ализандър, всички ги няма. И Рослин плачеше…“ Едвин Фрей я отхвърли настрана. Музиката заглуши всички други звуци, отекваше от стените, сякаш самите камъни свиреха. Роб изгледа Едвин с гняв и пристъпи да прегради пътя му… и изведнъж се олюля, когато желязната стрела се заби отстрани, малко под рамото му. И да беше изкрещял, звукът бе погълнат от гайдите, роговете и флейтите. Кейтлин видя как втора стрела разкъса крака му, видя го как пада. Горе в галерията половината музиканти държаха в ръцете си арбалети вместо барабани и лютни. Тя се затича към сина си, но нещо л удари отзад между плешките и коравият каменен под се надигна да я зашлеви.
— Роб! — изпищя тя.
Видя как Малкия Джон Ъмбър вдигна една от масите от дървеното й магаре, хвърли я върху своя крал и стрели от арбалети заудряха по дървото — една, две, три. Робин Флинт беше обкръжен от няколко Фрей и камите им се вдигаха и падаха. Сир Вендел Мандърли се надигна тежко с агнешкия бут в ръка. Една стрела влетя в отворената му уста и излезе от тила му. Сир Вендел се срина напред, събори масата и до пода се разпиляха чаши, кани, половници, ряпа, цвекло и вино.
Гърбът на Кейтлин гореше. „Трябва да го стигна.“ Малкия Джон пердашеше сир Раймънд Фрей през лицето с един бут. Но когато посегна за колана с меча зад себе си, една стрела го събори на колене. „В палто от злато и в палто от пурпур, лъвът си има нокти.“ Видя как Лукас от Черен лес бе посечен от сир Хостин Фрей. Един от двамата Ванс бе пронизан от Уолдър Черния, докато се бореше със сир Харис Хайг. „А моите са дълги и остри, милорд, като вашите дълги и остри.“ Арбалетите поразиха Донел Локи, Оуен Нори и още половин дузина. Младият сир Бенфри беше стиснал Дейси Мормон за ръката, но Кейтлин видя как тя награби една кана с вино с другата си ръка, разби я в лицето му и побягна към вратата. Преди да я стигне, тя се разтвори широко и сир Риман Фрей нахлу в залата, облечен в стомана от глава до пети. Дузина ратници на Фрей зад него запушиха вратата. Бяха въоръжени с дълги бойни брадви.
— Милост! — извика Кейтлин, но рогове и барабани, и грохот на стомана заглушиха вика й. Сир Риман удари с брадвата си Дейси в корема. През други врати вече нахлуваха мъже, мъже в ризници и в космати кожени наметала, с оголена стомана в ръцете. „Северняци!“ За половин миг тя ги взе за спасители, докато един от тях не отсече главата на Малкия Джон с два безмилостни удара на брадвата. Надеждата угасна като свещ в буря.
Сред цялата тази касапница владетелят на Брода седеше на дъбовия си трон и очите му блестяха.
На пода, на няколко стъпки от нея, имаше кама. Сигурно се беше изтъркаляла там, когато Малкия Джон бе вдигнал масата, или беше изпаднала от ръката на някой от умиращите. Кейтлин запълзя към нея. Крайниците й бяха натежали като олово, устата й се бе напълнила с кръв. „Ще убия Уолдър Фрей“ — каза си тя. Звънчо, скрит под масата беше по-близо до ножа, но той само се дръпна страхливо, когато тя посегна към оръжието. „Ще убия стареца, това поне мога да направя.“ После масата, която Малкия Джон бе запокитил върху Роб, се отмести и синът й се изправи на колене. От ребрата му отстрани стърчеше стрела, друга — от крака му, трета — от гърдите. Лорд Уолдър вдигна ръка и музиката спря, остана да бие само барабанът. Кейтлин чу трясък от битка някъде отдалече, а от по-близо — вълчи вой. „Сив вятър. Много късно.“ — Ха! — изграчи към Роб лорд Уолдър. — Кралят на Севера се надига. Каква стана тя, ваша милост? Май убихме някои от хората ви? О, но аз ще ви се извиня, и това ще ги оправи всички, ха!
Кейтлин сграбчи Звънчо за косата и го издърпа от скривалището му.
— Лорд Уолдър! — изкрещя тя. — Лорд Уолдър! — Барабанът биеше бавно. Тътнеше. — Стига! — извика Кейтлин. — Стига, казах! Върнахте на измяната с измяна, нека свърши. — Опря камата в гърлото на Звънчо — споменът за болничната стая на Бран се върна, с допира на стоманата на гърлото й. А барабанът тътнеше. — Моля ви — каза тя. — Той е мой син. Моят първи син, и последният. Пуснете го. Пуснете го и се заклевам, че ще забравим това… ще забравим всичко, което сторихте тук. Кълна се в боговете, стари и нови, ще… няма да търсим възмездие…
Лорд Уолдър присви очи към нея с неверие.
— Само глупак би повярвал на такъв брътвеж. За глупак ли ме смятате, Милейди?
— Смятам ви за баща. Задръжте ме заложница, мен или Едмур, ако не сте го убили. Но Роб пуснете.
— Не. — Гласът на Роб бе тих като шепот. — Майко, не…
— Да, Роб, стани. Стани и излез, моля те, моля те! Спаси се… ако не заради мен, то заради Джейни.
— Джейни? — Роб стисна ръба на масата и стана с усилие. — Майко. Сив вятър…
— При него иди. Веднага. Роб, излез оттук! Лорд Уолдър изсумтя.
— И защо трябва да разреша това?
Тя притисна още по-силно острието на камата в гърлото на Звънчо. Малоумният завъртя очи към нея в безмълвна молба. В носа й лъхна гнусна миризма, но тя й обърна толкова внимание, колкото на непрестанния глух тътен на барабана. Сир Риман и Уолдър Черния пристъпваха предпазливо зад гърба й, но на Кейтлин й беше все едно. Каквото искат можеха да й направят вече: да я оковат, да я насилят, да я убият, все едно. Твърде дълго бе живяла, а Нед чакаше. За Роб се боеше сега.
— Кълна се в честта си на Тъли — каза тя на лорд Уолдър. — Кълна се в честта на Старк, ще разменя живота на момчето ви срещу живота на Роб. Син за син. — Ръката й се разтресе толкова силно, че главата на Звънчо подскочи.
Барабанът тътнеше като съдба. Устните на стареца се размърдаха. Ножът в ръката на Кейтлин трепереше.
— Син за син, ха! — повтори той. — Но това е внук… Пък и полза от него — никаква.
Един мъж в тъмна броня и розов плащ, опръскан с кръв, пристъпи към Роб.
— Джайм Ланистър ти праща поздравите си. — Заби меча си в сърцето на сина й и завъртя.
Роб бе нарушил думата си, но Кейтлин удържа на своята. Стисна здраво косата на Егон Фрей и заби ножа дълбоко в шията му, докато не удари на кост. Кръвта потече гореща по пръстите й. Звънчетата му звъняха, звъняха, звъняха, звъняха — а барабанът тътнеше.
Накрая някой взе ножа от ръката й. Като оцет пареха сълзите, стичащи се по бузите й. Десет яростни гарвана деряха лицето й с остри нокти и късаха ивици плът, и оставяха дълбоки бразди, червени от кръв. Усещаше я на устните си.
„Колко боли — помисли тя. — Децата ни, Нед, милите ни дечица, Рикон, Бран, Аря, Санса, Роб… Роб… моля те, Нед, нека да спре, нека да спре да боли…“ Белите сълзи и червените потекоха заедно, докато от лицето й не остана само разкъсана дрипа, лицето, което Нед обичаше. Кейтлин Старк вдигна ръцете си и загледа как кръвта се стича надолу по дългите й пръсти, по китките, под ръкавите на роклята. Лениви червени червеи пълзяха по ръцете и под дрехите й. „Гъдел ме е.“ Това я разсмя и тя запищя.
— Луда е — каза някой.
— Загуби ума си.
И друг:
— Довърши я.
Една ръка я стисна за косата точно както тя бе направила със Звънчо, и Кейтлин помисли: „Не, недей, не отрязвай косата ми, Нед обича косата ми.“ А после стоманата опря в гърлото й, червена като огън и студена като лед.
