Просто не знам откъде да започна. За повече прегледност ще бъде отзад напред.
Je suis Нягол.
Спомням си, че когато хиляди граждани на Париж, Франция и Европа се идентифицираха с "Шарли Ебдо", много хора у нас не разбираха този жест и имаха нужда от обяснение. Тъжно е, че толкова много българи имат нужда да им се обясни потребността на един гражданин да изрази позиция против насилието и терора, да го направи спонтанно и безусловно, без да разсъждава на какво са основани и от какво са провокирани. Нашият случай обаче е много по-прост и морално недвусмислен. Нягол е възрастен, беден и психично болен човек, който е бил зверски убит от трима служители на охраната на територията на Гранд Мол Варна. Ако Нягол беше млад, богат и пращящ от здраве, пак щях да бъда гневна, защото мен лично убийствата ме изпълват с гняв. В конкретния случай към гнева ми е добавено и задушаващо, давещо чувство за срам. Срамувам се от обществото, в което живея.
Защото за едно общество се съди именно по отношението му към старите, бедните или болните му членове, а Нягол е бил и трите. Мога да изнеса дълга и напоителна лекция за отношението към тези хора в обществата в западните и особено в северните краища на континента ни, за всичките държавни, неправителствени, религиозни и доброволчески организации, ангажирани в грижата за тях – всички те като функция на цялото общество, на неговата цивилизованост и хуманност. В моето общество такива хора ги убиваме, при това ги убиваме по много и най-разнообразни начини. В конкретния случай – като ги сгащим на тъмно и ги ритаме, докато се уморим и ни омръзне, около два часа. Питам се: как стана така, че аз и обществото, в което живея, дотолкова да нямаме общи ценности, че все по-често случките около мен да ме карат да се задушавам от срам, аз от Марс ли съм паднала, какво ли…
Je suis Нягол, защото се задушавам от гняв и от срам, а това не е всичко, към това е добавено и шокиращо, парализиращо възмущение. Защото Нягол не е убит от някакви надрусани отрепки в някоя тъмна уличка, той е убит от униформени служители на реда в изпълнение на служебните им задължения. Така, както те са разбирали реда и задълженията си. Според семейството на Нягол той е обичал да ходи в мола и да си купува кафе, т.е. той е бил клиент на въпросния търговски център. Семейството му е обидено от това, че наричат Нягол клошар и бездомник, твърдят, че са се грижили добре за него, че е ходел чист и изпран. Това, че е бил беден и болен обаче му е личало, може би се е държал неадекватно, случва се при психично болни хора. Тук обаче не коментирам как е изглеждал и как се е държал, само обръщам внимание на факта, че Нягол е бил клиент на Гранд мол Варна.
Да си представим следната хипотетична ситуация: Нягол излиза на разходка в студения мартенски ден, хрумва му да изпие едно кафенце в Гранд мол, защото там е светло, топло и шарено, а психично болните са привлечени от такива места. Да си представим също, че някой хулиган има нещо против това му желание – това е лесно да си го представим, защото общество, което от 25 години не инвестира в образование и култура, неизбежно се налага да инвестира в полиция и затвори – та някой простак почва да го овиква, да го блъска и да се подиграва с него. Какво следва да се случи при такава хипотетична ситуация? Следва охраната да се намеси, разбира се. Защото тя е там затова и затова й се плаща. Защото в това се изразява разликата в пазаруването от Женския пазар и от голям търговски център, на това отчасти се дължи и разликата в цените, защото в търговския център е чисто, добре уредено и безопасно. Та охраната би следвало да се намеси и да защити клиента Нягол от случайния хулиган.
Горната ситуация е чисто хипотетична. В действителност охраната е била тази, която е имала нещо против Нягол да бъде клиент на Гранд мол. Всъщност, май не само тя, според това, което прочетох, много от продавачите и най-вече управата на мола също са имали нещо против клиенти с „непредставителен външен вид“, затова и охраната е била инструктирана да ги прогонва, поне ако се съди по жалбите, подадени в Трето РПУ Варна. Срещу Нягол са имали толкова много против, че трима служители на охраната са го хванали и са го били и ритали около два часа. Нягол е починал от побоя пред зоната за красота в мола. Във Фейсбук има публикувани разкази на очевидци на смъртта му, те са служители или клиенти, те са жени и деца. ДЕЦА! Гняв? Срам? Anyone?
Мои приятели ме питат защо ще бойкотирам Гранд Мол Варна, защо гневът и възмущението ми да засегнат почтените и невинни търговци, наематели на площи там. От своя страна също бих искала да попитам: ами аз? Аз с какво съм виновна, та да бъда толкова много засегната, а? Защото, скъпи приятели, когато едно общество се разпада, няма невинни и виновни, всички накрая си го отнасяме. Защото почтените търговци, ако споделяха поне отчасти моите ценности, щяха първи да обявят бойкот, да подадат съдебни искове, да протестират. Само че те нищо не правят, а това означава, че и с тях нямам нищо общо, следователно не са ми симпатични, следователно не изпитвам желание да пазарувам от тях и въобще не ми е жал, че ще претърпят загуби. Хайде дано пък претърпените загуби да ги научат колко е важно да бъдеш симпатичен на клиентите в днешно време. Че не можеш да си позволиш да гониш клиент, дори само един, дори такъв като Нягол.
Други мои приятели пък заклеймяват изобщо консумативната култура на моловете. Аз нямам нищо против консумативната култура, тя е гръбнакът на модерното общество. Само че, знаете ли, обикаляла съм луксозните бутици по Авеню Монтен в Париж, издокарана с протрити дънки, гуменки, платнена шапка с козирка и оръфана раница на гръб. Едрият цветнокож младеж, охраната в бутика на Шанел, облечен от главата до петите в костюм и аксесоари на марката, вероятно от един поглед прецени, че цялата не струвам и колкото маникюра му, обаче ми отвори вратата, поклони ми се и ме поздрави с усмивка. Защото е нает да посреща клиенти, а не да ги гони. Аз не бях клиент на Шанел и това ми личеше от самолет, но бях посрещната и обслужена в най-луксозния им бутик като дукеса, затова си тръгнах оттам вече като техен клиент и дай хард фен. Ето това е консумативната Култура.
А нашето си е най-обикновена чалга. Тук едни чичковци с пари са построили една лъскава сграда, а други са я напълнили с лъскави стоки. След това са докарали едни моми и момци от село, облекли са ги, нагласили са ги и са ги сложили пред щандовете, без да им обяснят всъщност каква е идеята. А какво друго да си помисли едно просто момче от село, сложено сред целия лъскав лукс, освен, че адски много му е пораснала работата? Че е станало важно и значимо, че е над всички останали, след като никой не му е казал, че е там да обслужва, да създава ред и спокойствие и да печели клиенти, без да ги подбира. Например аз не смятам за нужно да се издокарам, да се гримирам и да си направя прическа, за да отида на пазар. Ставам в събота, намъквам нещо удобно и отивам за зеле, кисело мляко и хидратиращ крем на Estee Lauder. След последния път се зарекох, че повече няма да стъпя в софийските щандове на Estee Lauder, а когато ми остане време, ще издиря контакти на регионалния им мениджър, ей така просто да му съобщя новината, че след като не съм достатъчно добре дошла при тях, има и други марки, а също така го има и интернет, откъдето мога да пазарувам по пижама и без дори да се среша.
Това последното го разправих не защото има връзка с безсмисленото насилие и животинската жестокост, ширещи се в обществото ни, а за да покажа, че аз наистина съм Нягол. Аз съм Нягол, защото все по-често се чувствам ужасяващо не на мястото си в обществото ни, заприличало на гигантски варненски мол. На вид модерно и уредено, а всъщност тотално сбъркано, изпразнено от ценности и неразбиращо смисъла на съществуването си. Всички рано или късно ще станем негови жертви, защото всички ще остареем и ще се разболеем. Всеки рано или късно изпада в безпомощност, а нашето общество няма рефлекси да помага, то няма рефлекси дори да му пука, то често и не разбира какъв е смисълът да се идентифицираш с жертва на насилие, без да питаш коя е била тя и дали с нещо не си го е заслужила. Нашето общество е болно.
Ние сме Нягол.
.
