Eternal Sunrise (или нещо епично от сорта :))

[Trip]

Не съм го редактирал, така че хев мърси.

Smooth. Cold. Gray steel. Even and soaring, flawless, twenty-two kilometeres into the air. The last few feet of the tower were figures on each corner. Blue-gray bodies, faces. Eyes of ice. Ethereal Wings. As one, they stooped to look on the seething black mass of bodies swirling around the base. The pounding waves ebbed and flowed, each recession left trails of writhing bodies around the tower.
A waste. Superfluous elements. Irritating. Slight unease. Vague disgust.Tentative pressure. Discomforting pangs. So many. Bothersome.

The first creature closed its eyes. Then the second one did, as did the third one. And the last.

The earth beneath the waves of flesh groaned and buckled inwards, as if trampled on by a huge foot. It parted, and a tower, identical to the one where the creatures squatted, shout out of the gash. Fire gushed. The air tore. Turmoil. A few seconds, and clumps of black specks started scattering. Satisfaction. Taken care of. Less pain. No more pressure. Pleasure.

The four creatures took to the air and flew up; a gate opened in the sky to receive them. "Irritating...Taken care of. Much neater..." His head hurt. His eyes stung. He'd been listening again, amidst the crowd that stormed the tower, for the faintest whisper of a thought. He caught none but for the ruthlessly economical exchange of those above. They had violated him again, driven him down the spiral a nudge further. A little more and then again, with each bending. The earth breathed hot here, where the sundering had just occurred. Some of the wild mindless creatures that were once humans would start to gather around the pulsating pillar, he knew, to partake of the warmth while it still soaked the air and ground around it. When cold, that same air cut through the lungs and sheared limbs right off. Even then, the mobs swarmed forth to that which held the sightest recollection of warmth and life, and died by the thousand.

A hand lay on his shoulder and he almost jumped.
'Come. It's useless to linger here.' Gabriel turned and walked. 'It's useless to even come here. I've told you so millions of times... Even my patience is starting to wear thin...' A pause. 'Prometheus. I said, come.'
'I dislike the tone of your voice. Do not speak to me, will you?' Still, Prometheus followed.

The name he'd chosen for himself filled his thoughts now, to keep him from looking at the riven earth and the bodies - living, sleeping, dead, festering, being fed on - that littered it. It had always felt odd to be called by that name, by any name, but he liked it. More than all the other names they'd given him. Prometheus. Less than a God, for he abhorred the notion of worship - seeing the blind animalistic passions and atavistic terror which it sprung from. More than a human, and he'd liked it - it meant responsibility and guidance. He smiled. He had been a Muse, languid and beautiful, sought for but hidden and secluded, unattainable; he had been fleeting Inspiration, that wilful fairy with the magic dust and lucid gaze; also the slick, seductive poison flowing from the Devil's tongue, when knowledge and the spark of genius were evil, and ignorance meant life. Or at least existence. Yes, he'd been all of that at once - the fleeting fairy with the golden hair and shining eyes, with the forked tongue and tiny hooves...in a toga. He laughed. Now that would have been nice. Still, it was more than just that, more than all of that. He had given them the Flame, and soon countless worlds shone forth, reflected in the human eyes. He was that which had become the humans' thought and dreams...

Sudden shadow obscured his eyes.

...now, he was what had become of them. Prometheus was a fine name. Suitable. Convenient. Expedient. Device...a useful one, were you not? Are you not? Cracked the door open, the turning wheel battered it down, and took you with it in its roll. Quite a ride it's been, now hasn't it? Toddle, stroll, jog, sprint, rush. Man and Nature in a spinning waltz, faster, faster, and off with Her, see how she spins away. And you, the merry one-man orchestra, play on, play on. He laughed again, louder, at the ridiculous image; laughed until his throat burned raw, and he slumped to the ground. The wheel turns still, runs still. And it does in circles, as it ever has. Toddle, stroll, jog, sprint, rush, toddle, stroll, sprint, rush.....cobwebs, drifting....

'Prometheus...'
Prometheus looked up through misted eyes. Fine grey-white threads had tangled around his face and body. Before him stood the figure of the Archangel. Through the dewy veil that had fallen over his eyes, Gabriel seemed to him strangely insubstantial, outlines flickering and dissolving against the dull grey of the Artificial Sky. He was frozen in mid-step, and one of his hands wavered in the air. Prometheus blinked away the moisture from his eyes. Gabriel's face had blanched.

'Why Gabriel, you look like you've seen a ghost! Hah!' Prometheus stood up and made to untangle himself from the snagging strands of...hair. It's hair. His back had rested against something, and he turned round to see; then scrambled wildly away from the skull. It was impossibly, inconceivably huge; the flesh had sloughed from the bones completely, but for a few strips of dried skin, and they'd been chewed on, Prometheus now realized; His hair and beard made a tangled carpet for their feet for at least a hundred yards in all directions. He'd reached, had sat in the shadow of one of the eye-sockets. Almost inside. Almost inside. Oh, God...

Prometheus walked away. Gabriel's look, fixed on him while he was still sitting, remained on the same spot after that, on the giant, cavernous eye-socket. It is I that would have to wait now. Take your time. I can...understand...I think.
They walked towards a horizon that seemed to shift and glow, a wall of mists that swirled in place and were ever as distant to the eye, no matter where one walked. Somehow he could never look at that horizon for long, without nausea grabbing him by the throat.

The look of the cathedral never seemed more soothing, as he strode towards it, nearer it, then under the gate. Gargoyles perched on the ledges, leering at the Pillars and the Sky, and downwards at the passing figures. Prometheus remembered the man who'd created them - the carved likenesses well reflected the nature of their maker. Blatant disregard for everyone and everything. Uncaring and uncared for. Come to think of it, they well suited their tennants as well. Look what's left of this church, of this world, and you're not even scratched. Lucky bastards, I suspect you'll be here when everything is gone. The stone will fall away, but it won't matter. Sneer forever, won't you? And to think you squat on the top of the last church in the world. Ha!

They were inside.
' What now?!? Wipe that grin off your face, you mad bastard!' A withering glare, wearing a fierce scowl, wearing the immaculate marble face of Archangel Michael, glided through the aisles and stood before Prometheus.
' Why Michael, can't you tell? I'm a gargoyle made flesh! You receive the same warm grin from my brothers every time they welcome you into this most holy of holy abodes, the House of, um, our God. By the way, have you thought of the irony of them perching on the top....' A huge hand cracked him across the face, then another one grabbed him by the scruff and hurled him across the nave to crash in the pulpit. Prometheus spat blood and shook himself upright.
'Surely...'
'Shut up, Prometheus.' Gabriel stood between them, hand on Michael's chest.

I'm sorry, Gabriel, I will, I promise. 'Should I, now? Come, Michael, let us go on with the dance, the one, remember, that saw the World destroyed, remember? You led, didn't you? Ha!' Prometheus' voice had slipped into a lilting singsong. 'Come now, my gentleman, and take me by the hand, let's dance away the world of men...'
Gabriel gripped Michael by the shoulders, held tight. 'Prometheus, this is not helping. Not helping me. Think of...'
Michael was screaming and fighting to wrench himself clear.' You miserable, conniving bastard! Your humans, these pathetic travesties of His thought, brought me down! They would have rather had me walk the Earth? So be it! I walked, and in my wake, ashes! Ashes, what these puny creature were! Are! Ashes of a Fire, an afterthought, nothing more! And then you....
...and then you couldn't go back. They held you here, these "afterthoughts", they used my gift to chain you. And I gave them more, and more, to fight you, fight your fire with my fire. Maybe I.. 'Did what, pray, my little cherub?'
'....you stole it from us! Stole! The Devil? You're much worse! I fought The Unholy One, the same defiant prick, I hurled him down, and I swear I'll do the same, for you and your humans...' Gabriel's feet gouged ruts in the stone floor as Michael pushed forward.
...made a mistake. Made a mistake. I...we did, but I trusted in them, I trusted... 'In what? You'll swear in what, Michael, the foremost Servant, the right Hand of..."
Michael's frenzied expression drifted away, his body froze, hands in mid-air - so much like the still frame of Gabriel back there, outside, that Prometheus turned cold. The frame of the giant Archangel went limp, and he almost fell into the arms of his brother. Prometheus could see their faces, all too well. At that moment he was truly grateful that it was not him they were looking at. It would bring me down. This, their sorrow. They aren't looking at me, aren't looking at anything. I know what they see, whom they see...
'...all over the place, lads! Do you hear? He's all over the place! It is about two hundred kilometers north from here. His right Hand, that is. So, Mickey, you're not it. Ha! And one of His legs, somewhere in the south, buried to the knee. Probably fell on it, the poor Bastard. Me and Gabe bumped into His head on our way here. I had almost gone inside, you know....'
'...please...'. He would not stop.
'...Now, how many people have wanted to do that throughout the ages! It has been one of humankind's dreams, to become one with Him...'
'...please stop...' He would not stop.
'....to see the purpose of their Faith...shattered. Dreams. Faith. To shatter the Faith of an Angel. And then go on some more. I am going insane. I must stop, I must...
...stop, you are...' He would not stop.
'...Fulfilled!!! Their Faith fulfilled! Well, too bad, such a disappointing answer. The head's empty! Empty! Ha! My "minions" tugged you off your clouds one by one, by a hundred, by a thousand, and then Him...and finally Him. How they wailed, when they saw him fall. How they wailed, but..., but it was all good, for, you see,... he did not suffer. For they had no Faith, their hearts had forgotten it, and in their thoughts there was... interest. Curiosity. So cold, yet so powerful, it almost drained me dead. They'd learned to make their thoughts come alive, while they were themselves already gone, and so was... '...He has come to us! Our Lord!' Prometheus slapped the pulpit's top, and raised his hands above his head. ' In the flesh! Ha! He's come to kiss the flesh of the Earth, and kiss the earth he did, didn't...He.'...so let us praise...' ...the Father, and...'...blessed be...'...the Sons,... '...for lo! there he reposes...' ...dead and rotting, and....'....surrounded by those who have descended on this our land, His Heralds, ...Holy Ghosts, broken and lost. Bereft, and now ... He jabbed a finger at the two still figures, huddled among the rubble in the pathway between the aisles. He now realized how he trembled, visions of blood and fire rode his mind. 'It has come...' ...the Apocalypse... ' ...The Great day...' ...has finally come. '....has finally come.'

His breath was a ragged croak, his body a lump of shivering ice, his mind was ashes from the Funereal Pyre of two Angels.

Locked in an embrace, they looked unearthly peaceful, yet the stumps that had been their wings before the Fall, were bleeding. Most of the hall was black, slick with blood. Prometheus stared, dumbfounded. Incomprehending. Starved. His consciousness started to fade, the world reduced to a thin film of translucent fog, melting him away as it dissipated.

A loud crack yanked him back to awareness. Then another one. The cathedral walls were shaking, peeling dust and plaster. Suddenly, it stopped.
' Prometheus. Join me on the top, will you?' The voice reverberated through him. His feet pulled him up almost of their own volition. The echo guided him through the nave, and up the stairs of the belfry, until he was on the roof. Prometeus walked to the east wall of the church.
'I thought you'd died as well,' Prometheus said.' What were those sounds?' A cool numbness suffused his whole being. He could no longer stand up.
Uriel sat down beside him and leaned his head on one of the spires. ' I took the gargoyles down. They gave me the bad looks when I did it.' He smiled. 'Anyway, I've never thought they were doing you any good. And besides, they don't really belong here, don't you think?'
'You should have taken me down. I killed them.'
' You did. It was bound to happen sooner or later. But I could not have helped, even if I could. I cannot leave this rooftop. I wait.' He stared upwards, as if looking to penetrate into the empty air above.
'You are insane. Waiting for a neverending sunrise that will never come.' Oh, you fool, better that he never knew...
Uriel turned to look at him. His eyes regarded him, unmoving. Probed, delved. If Prometheus was tottering on the verge of, then these eyes were the only thing that could pull him back. Or push him down. Uriel leaned again, sighed, looked to the East. ' So it is always there. A neverending sunrise. The World has stopped.'
'It has. The Earth is no longer falling. They made the most horrible of mistakes. They took the irreversible path. But now they have reversed it. They have mastered their own demise. They are now...'
Uriel waved him to be quiet. 'You speak too much, Prometheus.' He swung his gaze back up. ' But it's close, isn't it? I can feel it.'
'Close enough to sear away this whole planet, if the Artificial Sky did not exist.' Close enough...it's inconceivable. How do they manage? It seems the student has surpassed his master.
' Prometheus, the one from the myth,...' Uriel began.
The one from the myth?!?
'...the one from the myth, took a piece from the Sun, and brought it back to humans. He gave it to them, to survive. Like him, you gave as well. Gave, and gave. And when you started withholding, they took. Finally, they put a noose around your neck, and pulled whenever they had the need. Prometheus gave them a taste of the Sun, and now they want it all.' Uriel looked back at Prometheus. ' I say, give it to them. Pull back.' His eyes flowed from winter white to summer gold, to sky silver and blue, to ash black and grey, and fire red, spring green and autumn brown - the eyes of every sunrise that ever was. Prometheus winced, averted his gaze, shook his head. Nonsense. He's mad, and leading you down that same way. Don't go there. But somehow he felt ensnared. He felt he would not escape what was to come out of these words between them. His voice came as a whisper, barely audible to his own ears.
' You spoke of the Prometheus from the myth, and then me, as if we are not the same person...'
' But you are not, are you? That Prometheus is a character in a human myth, and you are not really him. Nor am I really Uriel, am I?'
He knows. ' You know.'
' I suspected. It seems to be so...'
' It is so. Didn't you hear Michael below? He confused the pantheons. He'd begun to fade already. As had Gabriel. And I undid them...'
Uriel closed his eyes. '...the same way you created them - in your mind, you rejected the reason for their existence. The ultimate reconcilliation of all human belief. It is all in the mind. Men fashion their gods themselves. And you gave them the means. In a way, we have all been figments of your imagination. You dreamed us up.' The Archangel laughed.
Yes, Uriel. And now I'm walking in the smoldering ruins of my own nightmare. It should not have ended like this.
Uriel went on. ' And humans woke us. They fashioned their fancies in the flesh, and brought them down...'
'...for examination.' Prometheus could hardly bear the thought. 'They were curious, you see. What are gods and angels and spirits made of?' He drew a shivering breath. ' There was simply nothing else left to learn. Nothing else I could teach them.'
' Well, you could have taught them some conscience and good sense.' Uriel said in a tone of amused reproach. ' Oh well. So they took our wings, and made a Heaven for themselves. And their God?'
' Dead and...'
'...gone.' Uriel still looked to the East. His expression had drifted away, and for a moment Prometheus thought of the other two below and half-expected to see Uriel close his eyes and never open them again. Instead, they glittered through half-closed lids, as if roaming the landscape of a languorous dream. He finally opened them.
‘ No God then,hm...’ The smiling lines around his mouth flickered, but his eyes glistened.‘ So, shall we welcome the last sunrise, then?’
It has come to this again. I cannot. The weight is too great to even throw away. I don’t have the strength. ‘No.’ Prometheus hobbled back towards the belfry. I’m tired.
‘ Prometheus, what do you go on for?’
I don’t know.
‘ You roam the Earth, and look for the kernel. You look for the new seed, don’t you? It is…it was your reason to exist. You will find noone.’
I don’t care. ‘ You cannot know. Maybe I will.’ I won’t. Leave me alone. I want to sleep.
‘ You will not. When was the last time you relished a thought, a sentiment from those above that didn’t curdle your blood in your veins, that didn’t drain you dry? When was the last time you sensed anything from those mindless husks scampering below? If anything, this world will be your undoing. Or worse.’
“What?’

‘ Prometheus, imagine. Something that would wrap itself around your whole being, you own, personal world, that would devour it, sweep clean you awareness of yourself, leave you in pieces and yet whole, blind and yet seeing all, where contradiction will not matter, because there will be no fretting mind to circle it. You and It, one and all. I know that feeling. It is the Sun I have hailed throughout all the eons of my false existence, what shines forth in all my fake memories. It is what made me go on, exist then and now, while everyone else are gone. Such is its power. Magnificence. Awe.
‘ Now, imagine. Such power – swelling with the rampant fear of millions and millions dumbfounded, groping, benighted, mindless creatures, walking this Earth, gazing up towards the metal Heavens, having not the slightest comprehension what, the Hell, is happening around them. Such incomprehension breeds terror, a burning rope, stretched taut above insanity.’ Uriel stood before Prometheus, searched him with narrowed eyes. ‘ How has your sanity been lately?’

A dull pain spread through Prometheus’ limbs, and he realized he’d grown stiff, fists clenched white-knuckle-tight. His knees, however, were slowly giving way.

Uriel went on. ‘Fear and incomprehension. Animals understand nothing, and their fear is as nothing. They are nothing more than Nature’s toys; wound up, ticking mechanisms, ever following in the steps of the cycles of existence. But fear in Man…is to be feared. Something to be bridled, to be put in shapes that one can encompass, and thus be controlled. Mastered. That is why you gave us to the humans, isn’t it?
But we are no more. I am the last here. The shapes have crumbled, understanding fades, and fear would not be controlled.’ He turned and raised a hand towards the shivering horizon.

The mists

The glowing yellow mists slithered on, and for the first time, Prometheus thought the horizons were slowly converging.
‘There are things creeping out of these clouds, Prometheus.’
Prometheus slouched against a wall. He would not get up, he now knew. ‘ They learned how to make real their thoughts. And now their horrors. Spiral down and out. Have I not smashed dear Pandora’s Box right to pieces, now?’ He gave a bitter laugh.
Uriel pressed his shoulder. ‘ Not now, friend. You opened it back when the first ape clambered down from the tree and called himself I. At any rate, I think the worst’s out. Can’t be much more now. And you know what comes last.’ He winked.
Prometheus laughed again. ‘ Only the last two sentient creatures in this world would dare speak of that in the wake of oblivion. They were right, you know. Those who said that we were…that they were alone. There never was anything before, there never was anything with, and there will not be anything after the race of humans. Sun, Mists- it will end one way or another. Why bother?’
Uriel sighed. ‘ Ever the egotistic bastard. The Father of humans in truth. If that were Michael here instead of me, he would have pounded you to pulp. The damned mists take me, even Gabriel would have killed you for that!’

Forgive me, Uriel. But I really cannot see the point…
‘ Prometheus, you didn’t answer my question. How has your sanity been lately?’
‘ Rather brittle, Uriel. Or you cannot tell?’
‘ Prometheus. The ones above may be Gods unto themselves, but whatever stalks within that wall of insanity needs….’ Uriel’s voice died away, as Prometheus turned to look at the horizons - dancing, spinning, extending trails of smoke where the things leapt or crept out of the clouds. His nausea was almost gone. Unsettling and soothing at the same time. He peered deeper. There seemed to form amidst the swirls patches with different density and light, the ones in the centre dark, darker, folding inwards in a conical swirl… Gaping. A mouth.
It would have a face. Either the glow was playing tricks on him, or the Wall was now smiling. He felt himself floating towars it, reality fraying around him. Like the strips of peeling, faded plaster on the church walls, behind which were the cold, immutable walls enclosing him.
All that really is. All that ever was.

He stepped on the borderline. And was over it. The air whistled around him, humming, humming… a song. With words. A cradle song. A fitting way to say goodbye, this memory of a memory of a memory of a memory…

A final glimpse of awareness - he saw through eyes that saw a nascent world that saw the birth of Twin Suns. Another World!!! Not this World! Not a memory!!!

‘…METHEUS!!!’

Blinding light. Then he was snatched from the swirling descent and was hurled back on the rooftop.

Uriel was on his knees, blazing from the inside. The light diminished and flickered, then sank back into him again. Then he toppled on one side.

Prometheus had already jumped on his feet, his steps a wild careen, the sounds, the pictures branded burning in his mind, and he groped to touch the strange earth before his eyes, to shield his eyes from the glare of the Twin Suns, his whimpers mimicking the song that pounded in his head. He was inside, no longer himself, but the hands resting on that earth, the voice with the song, the eyes on these Suns. One and all.
* * *

A heavy blast sounded on his right, and Uriel groaned as he turned to see. The Artificial Sky fell to pieces before his eyes, swallowed into the most powerful, the whitest light he had ever beheld. Disintegrated. The Sky, and the mists, and the wasteland all around him, all simply disappeared. Beside him, Prometheus was a solid beam of light spiralling upwards towards and beyond the sky.
He smiled.
So it is finally empty, and out she flies, and so does he. Good luck, friend, and don’t mess it up this time.

Ah, Lord, now that is a sunrise...

The Sun washed over him.

[Moridin]

Абе нямам време да го чета сега, но началото е брутално кат стил ))

[Random]

Хареса ми:) Този тип разкази с отвлечеността си имат склонноста понякога да не казват нищо съществено, но при този не е така - накефих се доста поне на две-три конкретни идеи, макар и да бяха по-странични и общо взето може и сам да съм си ги допревел:) Но именно това е якото в случая IMO. А стилът е наистина брутален на места, но определено може да се поработи. Така на места леко трудно ми течеше мисълта... пък може би ми се струва така, щото го чета от компа и не се съсредточавам напълно Ениуей, поздравления:)

[Roland]

От Трип: Всякакви конкретни критики (ако на някой му се занимава), можете да ги пускате и на лично, но и тук

[Killua]

За съжаление не мога да предложа особено смислена критика освен това, че звучи много добре Прочетох само до половината, щото съвсем престанах да загрявам по едно време Изобщо не бих повярвала, че е писано от българин, но пък и аз с бедния си речник (моят е твърде беден, на Трип - твърде богат.. лоша комбинация) ... и изобщо с бедния си английски.. Иначе атмосферата, или поне това, което хванах от нея през множеството непознати думички, е доста.. въздействащо-зловещо-мистична, ако мога така да се изразя (а вероятно и не мога )
Ако може следващото да е на български?
ПС Много ми харесаха диалозите, особено вътрешните монолози
Както и изреченията, седящи леко задъхани и съставени я само от глаголи, я само от съществителни. Допада ми такъв стил.. като цяло стилът определено и на мен се хареса, да

[Roland]

Блах, изгониха ме преди да го дочета! Нищо, утре явно. Но първата половина ме кефи остро Ше зема да се амбицирам да пиша и аз на английски и ще се изложа като пълен лузър

[Roland]

Ок, прочетох го. И мога с чиста съвест да кажа, че е великолепно. При това не само като стил, но и като история и атмосфера. Просто прегазва. Всъщност щях само да ти се усмихна снизходително, ако беше чел Зелазни, но тъй като не си, мога единствено да се възхищавам с лека завист Много наподобяваш неговите разкази като усещане (макар че не знам за стила де, не съм ги чел в оригинал) и повярвай ми - това Е комплимент

Казах ти за началото - тромавееше ми с фрагментарността си, не можех да си представя добре картината. От черепа нататък обаче това се изглади и до края беше супер. В самия край също не можах съвсем ясно да разбера какво и как именно стана, така че вероятно би могъл да поработиш още малко върху тези два момента.

Казах ти и за картинността - тук балансът е чудесен и разказът се чете леко и приятно през цялото време, но си личи, че имаш склонност към твърде богатата картинност (а.к.а. вметнати мисли на героите, описания, твърде много прилагателни ), т.е. още малко ако засилиш тоя елемент, ще стане тромаво и трудно четивно. Просто съвет за какво да внимаваш, тук наистина няма такова нещо.


Ощеведнъж поздравления, възхитен съм, наистина

[Trip]

Ъм... Ами благодаря много за отзивите.

Какво друго да кажа? Аз лично се радвам много на самия опит, не толкова на резултата. Така де, не че се правя на скромен, но някак нямам (толкова скоро след като го свърших) дистанция да преценя като хората. Виждам някакви неща, които могат да бъдат и по-добре, ама не знам как да ги направя по-добре. Те такива неща.

Като се замисля, това май е единствената ми драсканица носеща някакво известно усещане за завършеност, и май пак единствената в която успях да навържа тези работи дето ми щъкаха в главата в що годе кохерентен сюжет.

Ще видим какво ще каже професорът по литература, който ни води Creative Writing курса, както и колегите творци-сноби Пък да знаете почти всички колко мразят фантастиката във всичките й форми...ще има да се пенявят, хехе...

Всъщност идеята беше да напишем историйка или стихотворенийценце, базирани на митът за Прометей. Да не се чудите на subject-matter-а де.

@ Random. Мисля си че досто точно си схванал, както се оказва, след като и аз си го прочетох няколко пъти, основната идея, а именно - че няма основна идея . Всъщност, феичката с блесналият поглед фактически изскочи от развалините на едно пътнотранспортно произшествие, при което се бяха сблъскали няколко реещи се идеи, плюс няколко образа, които ми бяха изникнали в една просъница.
Наистина няма нещо основно, в този случай авторът нищо конкретно не е искал да каже, сигурен съм, питах го.

@ Жоро. Викаш брутален...ти глей кви съм ги надробил по-нататък... Джизъс...

@ Мели. Мерси много Ако не друго, драсканицата може да те амбицира можеш да теглиш един браузинг на някой речник и да научиш няколко думички. Аз между другото така си обогатих речника- четейки разни неразбираеми глупости, написани със шестсрични думи А колкото до изреченията само със съществителни и глаголи, да ти кажа под секрет, мисля че авторът мъничко е попрекалил. Ще му го отбележа следващия път като се видим в огледалото.


@ Рол. Въх! Недей го хвали така, моля те, дъ знайш как мъ засрами...

А колкото до бележките ти - началото е такова, защото всъщност, преди да напиша нещото, една седмица бях забил на първото изречение. Имах едно голо поле, разни примитивни хора, щъкащи насам-натам, кулата, едно синьо човече отгоре, и Тейчо който блееше баирите отдолу. И дотам. Успях въобще да стартирам в момента, в който смених началната гледна точка от неговата, на тази човечето отгоре. Погледнах нещата отвисоко, така да се каже, и ми се изясниха

Hence, фрагментарността. Началото наистина беше за да ме вкара в необходимия mindset, и е напълно възможно да е едно такова някво никво.

А накрая....ами аз си го разбирам идеално, но това, подозирам, не е особено добро обяснение. Лошото е, че точно в момента не мога да го формулирам ясно. Между другото, може да е извратено, но поне на този етап, това е едно от нещата които ме радват - а именно, каква мътна и тъмна съм я забъркал във всяко отношение

А за картинноста - вътрешните монолози, поне в този контекст, ги бях вмъкнал като съществена част от образа (да бе, знам, претенциозност par excellance, ама да обясня все пак ) на тейко Тейчо. Пък и без тях нямаше да се получи тази игричка на думи, дето съм я вмъкнал в диалог-впоследствие-монолога на нашия и двамата хубавци.

Освен това съм ги ползвал за да представя иформацията и идеите в разказчето. Дано не сте усетили някакъв брутален, груб info dump, защото това поне всячески се опитвах да го избегна. Все пак идеята беше да има история, а не гола дидактика от типа "Ский ми ся яките идеи и дървеното философстване".

Прилагателните и другите типове описателност са пряко следствие от това, че в по-голямата част от случаите просто виждах това което ставаше там. Явно трябва да изкажа съмнителната си благодарност на Н.В. телевизията за това. Какво да се прави... отбелязвам си го като nota bene при всички положения. Хубавото е, че колкото до визуалност, това, поне на този етап като че ли ми е таванът, така че шансът да се катурна е сравнително малък. Пък и типът литература, който съм чел най-вече, предопределя нещата. Ше видите вие като зачета Хемингуей и като запукам простите изречения от две-три думи...

Та, така или иначе, благодаря много (пак), и...така. Трябва да се пробва- важно е, мисля. Току виж дошъл денят, в който ще се осмеля да надраскам нещо на български. Или в който някои от хората тук, на които английският им е кажи-речи втори роден, ще вземат да пробват и те нещо на него.

[Random]

Та, така или иначе, благодаря много (пак), и...така. Трябва да се пробва- важно е, мисля. Току виж дошъл денят, в който ще се осмеля да надраскам нещо на български. Или в който някои от хората тук, на които английският им е кажи-речи втори роден, ще вземат да пробват и те нещо на него.

Това ме утепа, дето се вика:) Аз съм си мислил да пробвам нещо на англиски, но някак не съм достатъчно уверен, а и мисълта ми тече по доста различни начини на двата езика. Имам чувството, че изобщо няма да мога разкажа една история и на двата. Но ти си се справил много добре. Много ми се иска да напишеш нещо не така отвлечено пак на английски - с този стил, малце по-стегнат, ще е супер;)

А в писането на тоя тип разкази имам известен опит - тръгваш с някаква идея/картина, която ти се струва много куул, пък оттам насетне нещата или се нареждат или не:) Като че ли най-добрият ход е да вплетеш повече контрасти - различни ситуации, герои,гледни точки, мутации на характера на главния герой и т.н. Зелазни наистина е писал много подобни на разказа ти неща между другото, и аз направих същата асоциация. Така че съм сигурен, че ако прочетеш "Господаря на светлината", след това би могъл да преработиш историята и да я направиш поне два пъти по-брутална от сега. А тя и сега си е доста добра, но поне на мен ми беше малко плуваща като композиция - от там и съвета за контрастите, ако изобщо успееш да ми разбереш бръщолевениците:)

[Trip]

Като не можеш да разкажеш една история на двата езика, разкажи две различни. Примерно.

А колкото до останалите бележки - плуваща в смисъл? Мисля си, че ако би ми обяснил точно (или сравнително точно ) какво имаш предвид, ще разбера същността на забележките ти.

А иначе - историята е такава, каквато е, поради две причини. Първо, и бездруго бях прехвърлил required word лимита четворно. Което не ми е чак такова притеснение, но пък като че ли нямаше повече какво да кажа. То само си стигна до края, така да се каже Така, че си мисля че включването на всеки един от елементите, които си споменал би изисквало поне още 4000 думи Което не е лошо, но точно сега няма откъде да ги извадя

А "Господарят на Светлината" доколкото знам, доста сериозно подхваща митологично-религиозния елемент? Не съм особено добър по тази част, и въпреки митологичните фигури в драсканицата желанието ми не беше да задълбавам твърде в тази част.

[Random]

Това с двете истории е много вярно:) И аз сега чакам подходящата история(по-скоро свободното време, ама така е по-поетично):).

Плуваща е леко глупаво определение наистина... Имах предвид, че самата история, философията, която си вкарал, диалозите и описанията при мен специално преливаха малко повече отколкото ми е по вкуса. Нужо е понякакъв начин да се наложи ритъм в текста, за да е способен човек по лесно и гладко да възприема и осмисля input data-та. На теб вероятно всичко ти е ясно в главата, но за читател, който просто сяда да чете, е лесно да се обърка, тъй като текстът е много силно натоварен във всички отношения. Допълнителен фактор беше, че в разказа няма много действие и се постига по-скоро някаква картинност, която кефи наистина, но и още повече обърква. Детайлите са много и е трудно да се ориентиращ, най-вече накрая, където ми беше леко трудно да не изтърва нишката. Затова според мен може да се отрази добре на разказа едно фрагментиране на самата история - да се включат няколко гледни точки(на Прометей по някое време преди Апокалипсиса, на някой смъртен, на някой Ангел от лошите , нещо такова...). В "Господаря на светлината" има точно такива похвати, аз тях имах предвид. Там дори главният герой, който много напомня на Прометей, е различен в различните части на повествованието, което спомага да се погледне от много ъгли върху идейния пълнеж и да се осъзнае по-добре. Естествено, това би изискало огромно разширяване на обема, тъй че при теб няма как да стане. Аз бих вкарал няколко кратки кадъра преди основната част, не толкова натоварени с философия и може би по-олекотени откъм стил, но с повече действие и по възможност лесно запечатващи се в съзнанието. Ако там представиш Прометей и съсредоточиш вниманието на читателя върху определени опорни точки, в кулминацията, която ти си описал, би било доста по-лесно да се получи стройна конструкция - и като диалози, и като философия, без те да пречат на богатата картинност. Които кадри пък може би ще ти дадат възможността да орежеш малко настоящата част и да не се разливащ прекалено като обем. В този си вид текстът повече напомня на заключителна глава на книга или пък на пролог към такава, който тепърва ще бъде тълкуван.

Естествено, аз самият съм ламер в това отношение и следвам само инстикта си, това, което искам да ти кажа, дори не мога да го формулирам като хората с думи... Иначе то е ясно, че едва ли ще тръгнеш да го преработваш разказа толкова основно, аз поне нямам нерви за такива неща:) Но стилът е много добър, определено, има интересни идеи, само дето са поразфокусирани. А добрите философски идеи изпъкват най-лесно, когато имат строен сюжет, върху който да се откроят. Общо взето, когато се съсредоточиш върху сюжета и героите, самите идеи ти се избистрят доста добре, а доста често и се развиват.

[Roland]

Окс, чакай да отговоря на моята част от текста:

Имах едно голо поле, разни примитивни хора, щъкащи насам-натам, кулата, едно синьо човече отгоре, и Тейчо който блееше баирите отдолу. И дотам. Успях въобще да стартирам в момента, в който смених началната гледна точка от неговата, на тази човечето отгоре. Погледнах нещата отвисоко, така да се каже, и ми се изясниха

Ами, за тва вина може би има конкретно моят английски, нали, и по-скоро липсата на речник, но аз ИЗОБЩО не съм стоплил, че гледната точка не е на Тейо. Затова ти казвам, че ми беше неясно и не ми създаде ясна картина, а ти явно си виждал такава, от което следва, че ако вината не е в моите познания по езика, трябва да едонякъде в теб

А за картинноста - вътрешните монолози, поне в този контекст, ги бях вмъкнал като съществена част от образа (да бе, знам, претенциозност par excellance, ама да обясня все пак ) на тейко Тейчо. Пък и без тях нямаше да се получи тази игричка на думи, дето съм я вмъкнал в диалог-впоследствие-монолога на нашия и двамата хубавци.

Както казах, тук е супер Просто някъде другаде може да не е и си струва да внимаваш

Та, така или иначе, благодаря много (пак), и...така. Трябва да се пробва- важно е, мисля. Току виж дошъл денят, в който ще се осмеля да надраскам нещо на български. Или в който някои от хората тук, на които английският им е кажи-речи втори роден, ще вземат да пробват и те нещо на него.

Hint taken, но хич не планирам за момента да се излагам Никога не съм писал на английски и ще стане абоминация

Иначе - на Рандъм съветът е адски добър, това е начинът, по който и аз си получавам вдъхновението най-често - просто си представяш картина - под влиянието на музика, на някоя дума, или дори само ей така, зяпайки в нищото. После я обличаш в думи и виждаш каква история ще се нагъне около нея. Аз Гоблин-шамана знаеш ли как го написах? Помислих си "Патка". И той стана. От-до, за час и половина, целият беше готов Един друг пък, доста налудничав, беше като си представих паяк, движещ се по стената, и го свързах несъзнателно с лудост. И пак излезе за два часа. Та тествай, няма да сбъркаш. Не е и да ти липсват качества. Но според мен ще се изненадаш от качеството на резултата, ако се жертваш най-сетне с РОДНИЯ си език

[Trip]

@ Сашо.

Благодаря ти много, най-вече за нервите да се занимаваш
Работата е там, че смътното ми намерение в самото начало, още когато обявиха темата на assignment- а, си помислих "Тейчо им дал Огъня, това хубаво, заедно с целия символизъм и прочие. Легендата разправя за началото, и за последствията от него. Ами айде да пробвам да ситуирам мойто нещо в края , ама баш в Края..."

И така взеха да никнат нещата в главата ми. В този смисъл, си абсолютно прав, че звучи като епилог. Та затова ми е малко трудно да вкарам други герои - ъм, такива няма. Тези дето съм ги описал, Тейо, Мишо, Габи, и Урко, са последните Останалото са..."хора", чиято гледна точка просто не бих бил в състояние да отразя, те бидейки олицетворението на абсолютния студен интелект, някаква форма на Sublimity, недостижимост; и другите, онези пъплещите, които просто нямат гледна точка, и бидейки другият полюс, от който се ражда другият вид недостижимост, онази стена от Забвение ™

В общи линии трябваше да го има това усещане за Съдбовност ™ и Всепоглъщащост (нова дума?). Та така единствената гледна точка, която ми беше по силите, беше тази на олицетворението на човешкия ум и дух (по разбираеми причини, мисля ), а именно чичо Тейо.

Hence и липсата на действие - просто няма какво толкова да се прави в последните моменти преди края на Света, освен преждеспоменатият да бъде предизвикан де

А иначе определено я имаше тази нужда да се включат някакви нишки, които да изтъкат някаква основа, така да се каже. Но всякакви такива, от гледна точка на това кога се развива, хм, действието, са толкова отдалечени във времето, че биха изглеждали като нещо напълно различно. И доста по-сложно за мен, мисля. Та и затова не съм го направил, и в момента не се чувствам способен да го направя. Като го написах, осъзнах, че съм описал нещата висящи в някаква безвременност, стигнали до един абсолютен и необратим (почти необратим, както на мен самия ми стана като стигнах до края ) stalemate. Човешкият разум е постигнал кажи-речи пълен контрол, човешката лудост и неразбиране са постигнали пълен хаос, и двете неща впоследствие (тъй като според това което съм написал, се отричат напълно едно друго) се неутрализират. И нещата увисват. Този, който губи в крайна сметка, е Прометей, човешката същност.

Та точно поради гореизброените причини, на този етап имам чувството, че историята, като съдържание, е самодостатъчна. И не вярвам някога да съм способен, или да се наема, да я разширя. Просто със самата тема съм надскочил ръста си твърде много.

Като се замисля, имайки предвид цялото това висене и подскачане, с което си послужих като илюстрация на това което (според мен) съм свършил, историята баш си плува и се носи.


@ Рол.

Така де, аз и в Кюто ти казах - така ми беше втръснала тая първа сцена на която бях зацепил, че исках да ми се разкара по-бързо от главата. В резултат може да съм я попретупал. А иначе объркването е разбираемо, те Тейо и сините човечете кажи-речи споделят общо съзнание (или нещо в тоя дух )

Един интересен факт - като включих Уриел в повествованието, си нямах представа на какво е всъщност Архангел. Обаче малко след това реших да проверя във Всемогъщия Гугъл (на Гуглата дядо й, в случай че не знаете), и се оказа, че Урко всъщност носи един доста готин Символизъм ™, който в голяма степен ми помогна да завърша цялата работа.

Във всеки случай, благодаря много за тази дискусия, искрено. Вече почти си знам аргументите, с които ще отбивам яростната критика на колегите писатели-сноби в понеделник.

[Random]

Е, то е ясно, че едва ли ще го преработваш текста основно. Пък и ти си имал идея как да станат нещата и си я осъществил, че и добре си се справил. Мен лично повечето ми разкази(те не че са много де), като ги преглеждам в последствие, ми се набиват много яко в очите с купища бъгове, които бих изкусурил и неща, които бих написал по друг начин. Обаче нямам нерви да преработвам, пък и по си ме радват така - някакси отразяват творческата ми еволюция Хубавото на такива дискусии е, ако успееш да посъбереш оръжия за следващия разказ, да научиш някой нов трик, етц. От тази гледна точка, самият процес на писане доста често е по-ценен от крайния продукт...

Което ми напомня от колко време не съм писал и как ме сърбят ръцете:/

Гугълът верно е незаменяем. Като писах "Треска за Дракони", толкова демони съм изкопал оттам:) Но явно и за ангели ставал:)

[Roland]

Бтв, айде, дяца, да напраим най-сетне един райтинг уъркшоп, а? Трип, Рандъм, моя милост, ако още някой има желание за дейно участие... Мисля, че на всички ще ни е от полза. Ще си опнем едно форумче, където само участниците да могат да пишат, но всички да могат да четат, и ще стане супер