Posted: Mon Mar 30, 2009 6:52 pm
Едно много силно мое усещане е, че Джокера е почти изцяло митичен демоничен архетип.
Той не просто е отделен от обществото, където съществува, не просто е над/встрани от него по разни критерии, не просто върши разни подвизи, които нормални хора не биха могли да направят - той *игнорира* и човешките, и природните закони, иначе не би могъл да прави това, което прави. Освен това светът е един вид "настроен" към него и отговаря на прищевките му - училищния автобус, масовата повсеготъмова паника, която предизвиква не с друго, а с това, което е. И точно затова може просто да каже, че е поставил бомби там и там или подготвя атентат еди къде си, и хората да се юрнат да се спасяват, въпреки, че той съвсем спокойно може да блъфира.
Той просто наистина не е човек.
И то не защото е маскиран психопат вместо това. Той е *нещо", което се прави на маскиран психопат, който уж е човек. Затова са и историите как си е получил белезите, и "маската" му. Всичко е ебавка. С историите, които разказва за себе си той се гаври с приетите от обществото норми за това не само какво е човек, но и какво е психопат. "О, да, милият, баща му го измъчвал, ясно е, че ще стане лош" или "О, гадта, нарязал приятелката си!" Нищо от това не е вярно. Даже маската си си я е нарисувал криво-ляво, колкото *горе-долу* да прилича на маска. Все едно казва: "Пичове, от мен да мине, от куртоазия ще се понапъхам в представите ви за терорист-психопат. Ще ограбя банка, ще се направя на мафиот като се асоциирам с тях, ще слагам бомби тук-там. Ама май нещо не става, пък и не ме кефи особено, по ме кефи да съм демонично чудовище, хахаахах!"
И съответно демоничното чудовище прозира отново и отново през зле намацаната по лицето му боя. А смисълът на маската му би могъл да е задълбочаване и изостряне на смисъла на маската на клоуна, който обикновено крие второ, не особено приятно лице зад широката усмивка, както и маската на престъпника, която прави същото. Да не говорим, че както аз си го представям, тази маска е иронична ебавка и на още едно ниво - той е уж недоразбраният entertainer, чиито шеги не са смешни (не са) и който се смее на категорично несмешни неща, и който съответно бива загърбен от останалите.
Но самият факт, че няма как да спечели симпатиите на публиката с нещата, които *той* смята за забавни, ми говори, че него не го и интересува, нито сценаристите ги интересува. Понеже един вариант би бил да го смятаме за психопат с изкривено мислене и с придадения ни от обществото емпатичен начин на мислене да си кажем "Ок, да, в неговия ум сигурно е забавно, лудите хора и те са хора, все пак". Но това значи да го очовечим. Затова не вярвам да има такова нещо. Неговата маска е не само маркиране на ролята "Joker/Clown". То казва и следното: "Хиля се като идиот постоянно, на всичко. Няма нормален или ненормален човек, който да приема ВСИЧКО за забавно, нали? Познайте тогава какво съм аз ;D." Всъщност постоянната му усмивка НЕ Е маска, а продължение на устата му, изрязано с нож.
И затова единственият момент, който си спомням, когато Джокера не е забавен или не си мисли, че е забавен, той е чудовищен - това е когато журналистът отказва да го погледне и Джокера изревава: "Look at me!!!"
Гласът според мен нарочно въобще не звучи като човешки, а не просто както би звучал "нормалния" глас на гъгнивия Джокер, ако той изкрещи.
Роршах, от друга страна, не трансцедира мястото в света, където е поставен, и това е не само количествена, а и качествена разлика от състоянието на Джокера. Социалният елемент в "Уочмен" е много силно изразен и най-силно изразен точно в Роршах. В "Уочмен" супергеройската същност и образи на героите, за разлика от тези в много други комикси, растат от самите характери и психология на тези герои, които са продукт на обществото, където живеят. Съответно това ги обвързва още повече с него.
Конкретно Роршах е част от групичката супергерои, но не защото смята, че обществото има нужда от такива, а защото това е единственият начин, по който той е способен да функционира в това общество. Опитите на Уочмените да се наместят в обществото не спират със супергеройстването им, защото след като са разтурени, всички намират други начини да се интегрират някакси. Озимандий се качва на върха на социалната стълбица, Комедианта работи за правителството си до последно, Бухала и Призрака се мъчат да съществуват в обществото като нормални хора и се справят нелошо, въпреки че Бухала конкретно се измъчва от новото си съществуване. Дори д-р Манхатън е оплетен от военната машина, която си го е присвоила, и му трябва цял филм, за да реши да се откъсне от човешкия свят въобще. Роршах си идва готов. Той не е податлив на обществените вълнения, а както сам казва, вижда в истинското сърце на света, в който живее. За него да бъде Роршах е единственият начин да съществува в някаква степен на пълноценност в този свят. Без маската си той е безгласен, буквално (мълчаливо хванал лозунг), и самоволно се отлъчва от света (никой не обича самотните протестиращи, независимо как протестират. Твърде много напомнят на луди.)
А бекграундът му може да не е сред най-оригиналните, но си изпълнява ролята в замисъла на Роршах точно както трябва. Създава му някаква непоносимост или най-малкото пълно безразличие към физическата близост, дава му възможност да се нагледа на обществото в едно от най-първичните му проявления - безразличния секс. И при него, както и при Джокера, има ирония, но при него не е толкова космическа и всеобхватна, колкото при последния. Абсолютно непоклатимите принципи на Роршах са си на едно много важно ниво демонстрация на това, че той би се радвал да бъде що годе нормално функционираща част от това общество, защото не би позволил смъртта на милиони, за да бъдат спасени милиарди - въпреки че сред тези милиони, скрити или на показ са И отрепките, които той попържа през целия филм. Иронията в случая е това, че той, по силата на миналото си, всъщност е случайна жертва.
Нямало е нищо у него самия, което да предизвика това. Не имал власт и съответно уязвимост - съответно не е загубил позицията си в обществото заради някакъв свой недостатък на характера. Той не е и жертва, или по-точно би могъл да бъде, но и в комикса, и във филма няма такива индикации. Има две сцени, в които ни е показан като дете, в които той просто наблюдава гротесковия театър, който майка му и клиентите й представляват, като първата от тях е в откриващите надписи, където в общи линии тонът е "Ей това е животът и обществото, в което живеем". Има и трета сцена, в която става съвсем ясно, че той не е детенцето-жертва - когато пребива идиотчетата, които му се подиграват за майка му и съзнателно отказва да бъде жигосан.
Роршах се прави (може би без да знае, че се прави), че обществото не го интересува и че той го мрази, а за да го мрази пък обществото реална причина няма, освен че обществото е такова и той е израснал от него. Това е трагичната ирония при него. А маската му е взета не от архетип, понеже петната на Роршах не са архетип. Те са специфичен символ, взет от клиничната психология, което си е показателно за него, макар и всъщност да не показва нищо само по себе си. Когато хората гледат в него, виждат един неразгадаем тип, както и един доста болен тип. Но понеже гледат маската му, виждат и нещо от себе си. Има го елементът на разпознаването на самия себе си, на чувството, че гледаш нещо бегло разпознаваемо, и това чувство е съвсем реално.
При Джокера нещата са наопаки, още повече, че при него го няма тоя social и psychological conditioning, който го има при Роршах. Но за сметка на това има чудовищно внушение. Зависи кой какво повече го кефи.
За мен потенциално и двете са нещо, което може да ми хареса, но нетипичността на този страшно мащабен митически похват при Джокера, фокусираността му и изпълнението на Леджър, както и контекста на целия Батман-филм, ме кефят конкретно в случая повече от Роршах, който все пак е фасетка от погледа, който Муур отправя към обществото в книгата си. Да не говорим, че и изпълнението беше доста яко, но стандартно (образът не изисква кой знае колко оригиналност в реализацията, всъщност той повече ме кефеше без маска, заради доста странната физиономия на актьора, който го играе), поне според моите очаквания, докато това, което Леджър направи с Джокера, просто не го очаквах и бях направо потресен и отнесен.
Основното обаче е, че поне от гледната точка, която съм застъпил тук, са много трудносъпоставими.
П.С. Да, знам, абсурдно дълго е, и има възможност да е безсмислено, но се надявам поне отчасти да не е
Той не просто е отделен от обществото, където съществува, не просто е над/встрани от него по разни критерии, не просто върши разни подвизи, които нормални хора не биха могли да направят - той *игнорира* и човешките, и природните закони, иначе не би могъл да прави това, което прави. Освен това светът е един вид "настроен" към него и отговаря на прищевките му - училищния автобус, масовата повсеготъмова паника, която предизвиква не с друго, а с това, което е. И точно затова може просто да каже, че е поставил бомби там и там или подготвя атентат еди къде си, и хората да се юрнат да се спасяват, въпреки, че той съвсем спокойно може да блъфира.
Той просто наистина не е човек.
И то не защото е маскиран психопат вместо това. Той е *нещо", което се прави на маскиран психопат, който уж е човек. Затова са и историите как си е получил белезите, и "маската" му. Всичко е ебавка. С историите, които разказва за себе си той се гаври с приетите от обществото норми за това не само какво е човек, но и какво е психопат. "О, да, милият, баща му го измъчвал, ясно е, че ще стане лош" или "О, гадта, нарязал приятелката си!" Нищо от това не е вярно. Даже маската си си я е нарисувал криво-ляво, колкото *горе-долу* да прилича на маска. Все едно казва: "Пичове, от мен да мине, от куртоазия ще се понапъхам в представите ви за терорист-психопат. Ще ограбя банка, ще се направя на мафиот като се асоциирам с тях, ще слагам бомби тук-там. Ама май нещо не става, пък и не ме кефи особено, по ме кефи да съм демонично чудовище, хахаахах!"
И съответно демоничното чудовище прозира отново и отново през зле намацаната по лицето му боя. А смисълът на маската му би могъл да е задълбочаване и изостряне на смисъла на маската на клоуна, който обикновено крие второ, не особено приятно лице зад широката усмивка, както и маската на престъпника, която прави същото. Да не говорим, че както аз си го представям, тази маска е иронична ебавка и на още едно ниво - той е уж недоразбраният entertainer, чиито шеги не са смешни (не са) и който се смее на категорично несмешни неща, и който съответно бива загърбен от останалите.
Но самият факт, че няма как да спечели симпатиите на публиката с нещата, които *той* смята за забавни, ми говори, че него не го и интересува, нито сценаристите ги интересува. Понеже един вариант би бил да го смятаме за психопат с изкривено мислене и с придадения ни от обществото емпатичен начин на мислене да си кажем "Ок, да, в неговия ум сигурно е забавно, лудите хора и те са хора, все пак". Но това значи да го очовечим. Затова не вярвам да има такова нещо. Неговата маска е не само маркиране на ролята "Joker/Clown". То казва и следното: "Хиля се като идиот постоянно, на всичко. Няма нормален или ненормален човек, който да приема ВСИЧКО за забавно, нали? Познайте тогава какво съм аз ;D." Всъщност постоянната му усмивка НЕ Е маска, а продължение на устата му, изрязано с нож.
И затова единственият момент, който си спомням, когато Джокера не е забавен или не си мисли, че е забавен, той е чудовищен - това е когато журналистът отказва да го погледне и Джокера изревава: "Look at me!!!"
Гласът според мен нарочно въобще не звучи като човешки, а не просто както би звучал "нормалния" глас на гъгнивия Джокер, ако той изкрещи.
Роршах, от друга страна, не трансцедира мястото в света, където е поставен, и това е не само количествена, а и качествена разлика от състоянието на Джокера. Социалният елемент в "Уочмен" е много силно изразен и най-силно изразен точно в Роршах. В "Уочмен" супергеройската същност и образи на героите, за разлика от тези в много други комикси, растат от самите характери и психология на тези герои, които са продукт на обществото, където живеят. Съответно това ги обвързва още повече с него.
Конкретно Роршах е част от групичката супергерои, но не защото смята, че обществото има нужда от такива, а защото това е единственият начин, по който той е способен да функционира в това общество. Опитите на Уочмените да се наместят в обществото не спират със супергеройстването им, защото след като са разтурени, всички намират други начини да се интегрират някакси. Озимандий се качва на върха на социалната стълбица, Комедианта работи за правителството си до последно, Бухала и Призрака се мъчат да съществуват в обществото като нормални хора и се справят нелошо, въпреки че Бухала конкретно се измъчва от новото си съществуване. Дори д-р Манхатън е оплетен от военната машина, която си го е присвоила, и му трябва цял филм, за да реши да се откъсне от човешкия свят въобще. Роршах си идва готов. Той не е податлив на обществените вълнения, а както сам казва, вижда в истинското сърце на света, в който живее. За него да бъде Роршах е единственият начин да съществува в някаква степен на пълноценност в този свят. Без маската си той е безгласен, буквално (мълчаливо хванал лозунг), и самоволно се отлъчва от света (никой не обича самотните протестиращи, независимо как протестират. Твърде много напомнят на луди.)
А бекграундът му може да не е сред най-оригиналните, но си изпълнява ролята в замисъла на Роршах точно както трябва. Създава му някаква непоносимост или най-малкото пълно безразличие към физическата близост, дава му възможност да се нагледа на обществото в едно от най-първичните му проявления - безразличния секс. И при него, както и при Джокера, има ирония, но при него не е толкова космическа и всеобхватна, колкото при последния. Абсолютно непоклатимите принципи на Роршах са си на едно много важно ниво демонстрация на това, че той би се радвал да бъде що годе нормално функционираща част от това общество, защото не би позволил смъртта на милиони, за да бъдат спасени милиарди - въпреки че сред тези милиони, скрити или на показ са И отрепките, които той попържа през целия филм. Иронията в случая е това, че той, по силата на миналото си, всъщност е случайна жертва.
Нямало е нищо у него самия, което да предизвика това. Не имал власт и съответно уязвимост - съответно не е загубил позицията си в обществото заради някакъв свой недостатък на характера. Той не е и жертва, или по-точно би могъл да бъде, но и в комикса, и във филма няма такива индикации. Има две сцени, в които ни е показан като дете, в които той просто наблюдава гротесковия театър, който майка му и клиентите й представляват, като първата от тях е в откриващите надписи, където в общи линии тонът е "Ей това е животът и обществото, в което живеем". Има и трета сцена, в която става съвсем ясно, че той не е детенцето-жертва - когато пребива идиотчетата, които му се подиграват за майка му и съзнателно отказва да бъде жигосан.
Роршах се прави (може би без да знае, че се прави), че обществото не го интересува и че той го мрази, а за да го мрази пък обществото реална причина няма, освен че обществото е такова и той е израснал от него. Това е трагичната ирония при него. А маската му е взета не от архетип, понеже петната на Роршах не са архетип. Те са специфичен символ, взет от клиничната психология, което си е показателно за него, макар и всъщност да не показва нищо само по себе си. Когато хората гледат в него, виждат един неразгадаем тип, както и един доста болен тип. Но понеже гледат маската му, виждат и нещо от себе си. Има го елементът на разпознаването на самия себе си, на чувството, че гледаш нещо бегло разпознаваемо, и това чувство е съвсем реално.
При Джокера нещата са наопаки, още повече, че при него го няма тоя social и psychological conditioning, който го има при Роршах. Но за сметка на това има чудовищно внушение. Зависи кой какво повече го кефи.
За мен потенциално и двете са нещо, което може да ми хареса, но нетипичността на този страшно мащабен митически похват при Джокера, фокусираността му и изпълнението на Леджър, както и контекста на целия Батман-филм, ме кефят конкретно в случая повече от Роршах, който все пак е фасетка от погледа, който Муур отправя към обществото в книгата си. Да не говорим, че и изпълнението беше доста яко, но стандартно (образът не изисква кой знае колко оригиналност в реализацията, всъщност той повече ме кефеше без маска, заради доста странната физиономия на актьора, който го играе), поне според моите очаквания, докато това, което Леджър направи с Джокера, просто не го очаквах и бях направо потресен и отнесен.
Основното обаче е, че поне от гледната точка, която съм застъпил тук, са много трудносъпоставими.
П.С. Да, знам, абсурдно дълго е, и има възможност да е безсмислено, но се надявам поне отчасти да не е
Макар че ти си знаеш, че съм супер-скептична относно "убедителност" в изкуството въобще и без тва... 
(нямах за цел да сведа комиксите до идеята "те са нещо дето не е стока")
Де бе, душа? Наистина не мога да те подкрепя за лесното при символа на хаоса. Аз го схващах като черна дупка, а не като човек дето върши дивотии...той практически беше бездна, която поглъща и това е, което ми се вижда трудно от авторова гледна точка. Пък за слагането на детайли, личната история и т.н. -аз самата съм го правила и съм се заравяла в писания и трудове за тези типажи и ...свиква се и след време става супер-лесно да се извая средностатичстически такъв портрет, пък "емоционално обезцветен" е професионален термин дето използват да класифицират психопатите. 
