Иначе доста работи им има, не само втф
Weird things Japanese
Moderator: Moridin
-
Moridin
- Global Moderator
- Posts: 19290
- Joined: Fri Dec 19, 2003 10:21 pm
- Location: On the other side
- Contact:
Аз продължавам с пътеписите 
Докато всичко е още пресничко в главата ми, бързам да опиша накратко (доколкото това е генерално възможно) преживяванията от последната седмица. Както вече ви споделих, бяхме на екскурзия из Кюшу, най-южният от големите японски острови, допирът на Япония до останалия свят, топъл, вулканичен и т.н. цитати от тур-памфлетките. С две думи – беше страхотно! Гърчът, който хвърлих в организирането на всичко, определено си струваше, тъй като това наистина беше една от най-готините екскурзии, които сме правили, и има толкова много за разказване, че просто не знам как ще стане.
Започва път от моя праг
=================
Всъщност тръгването беше малко фалстартово, тъй като оназ неделна утрин валеше приятен японски дъждец. Мелините маратонки геройски се бориха около минута и половина с него, след което достойно сдадоха багажа и се върнахме да ги сменяме, естествено изпускайки внимателно планирания рейс до гарата. Разбира се, имах резервен план, който при това ни даде възможност да понапазаруваме малко храна за пътуването*, така че може би всичко беше за добро.
Нейсе, хванахме Влакът и потеглихме. Използвахме същия онзи евтин билет с петте дни, който обаче дава право да се ползват само бавни влакове (ех, ясно е, че никога няма да се кача на шинкансен! Пуста студентска стипендия!). Щяхме да пътуваме цял ден до Кюшу, сменяйки близо 10-11 влака дотам, в повечето случаи с прехвърляния от по една-две минути… но не беше толкова зле! Можехме да почетем и да се възхитим на изключително приятните японски селца, през които минавахме. Някъде около Хирошима дори вкараха малко червени керемиди в строителството** и аз се почувствах съвсем романтично. Много живописен път наистина! Къмто късни доби най-сетне минахме тунела под океана към Кюшу, но точно тогава ние ядяхме и аз всичко изпуснах! Възмутен до дъното на душата си, медитирах по останалия път до Фукуока с надеждата да постигна покой, но уви.
Фукуока
===========
Фукуока е най-големият град на Кюшу и уж модерен и не твърде по вкуса ми търговски център, поради което бях предвидил единствено нощувка там. Стигнахме обаче достатъчно рано, че да можем да му ударим една бърза разходка из центъра и останахме очаровани. Беше къмто 10 часа вечерта, но тълпите японци вече ги нямаше, носеше се една лека измамна тишина, а ние се моткахме из невероятно стилния мол "Canal City", в средата на който реката е запряна в красиви езерца и канали, както и един.. пльокащ фонтан (наистина пльокаше), през който Мели мина поне тринайсет пъти с виден и посвоему сладък ентусиазъм. Титанични панди и други урсоподобни, сътворени от храсти и сръчен градинар, обрамчваха канала, ведно със слонове и жирафи от цветя. Дори видях жив окинавец! Изобщо беше изключително наситено място, но още по-приятно стана, когато мръднахме оттам и повървяхме по брега на реката. Сред разни градинки и вече цъфнали сакури (тия сакури наистина са впечатляващи, особено срещу нощното небе. Въпреки че се нагледах на стотици дървета, докато бяхме на екскурзията, така и не ми писнаха, страхотни са!) по оръфаната алея около реката се мъдреха световноизвестните фукуокски сергийки с нудъли, осветени от фенери и глъчка. Не се спряхме да хапнем там, но може би трябваше, изглеждаше толкова бирфестено Накрая току до хостела ни се оказа и една от най-известните тамошни джинджи (шинто храм), която също ни заплени, макар и по тъмно, с нетрадиционни елементи (огромна постройка, пълна с кукли например) и още от "белоцветните вишни". Прибрахме се доволни, а на сутринта даже отидохме пак до повечето местенца, за да ги видим и по светло и да плашим гълъбите.
Сасебо
=========
Пътят към Сасебо ни отне тъкмо времето да се събудим. Мястото бях избрал в момента, в който по времеви и финансови причини се отказахме от може би най-гениалния японски тематичен парк – Хаус Тен Бош***. Вместо него ръбнахме именно близконамиращото се градче Сасебо, където първа слънчева среща с Кюшу щеше да ни осигури известна гледка към наситеното с малки островчета крайбрежие. След известни логистични неуредици и скиторене с раниците по разни затънтени планински пътечки, направлявани ловко от пълната липса на японци, които да укажат пътя****, най-накрая се добрахме до заветната панорама, на която имахме възможност да поостанем не повече от 10 минути, колкото да похапнем.
Мястото наистина беше величествено. Слънцето тъкмо се беше качило горе и къпеше островчетата, а морето беше като от поема дръпнато. Идилията уви бързо бе нарушена от нуждата да поемаме надолу покрай брега, за да хванем рейса наобратно към гарата. Ете там какво суетене падна! Пътят изглеждаше мега съмнителен, минавахме през разни шосейни тунели, отново нямаше кого да питаме!!! И т.н. пречки, докато накрая се оказа, че през цялото време сме си вървели както трябва. Долу Мели вече поиздъхваше, но дори тя се спря да направи няколко снимки на прекрасния плаж и островяците с по някое и друго самотно тории (онези извитите врати на шинтоистките храмове). Плажът беше разкошен и ми напомни по-запазените местенца по нашето море в няколкото минути, през които търчах покрай него, за да хванем рейса. После си виках да бяхме останали още един час просто да се мотаем по морето до идния автобус, ала нейсе! Успяхме да го хванем, стигайки до заветния Saikai Pearl Resort, оформен в късен албенски стил и ужасно капнали се грохнахме в него - като преди да хванем влака, аз естествено не пропуснах да мръдна още петдесет метра натам, за да щракна Сасебовската църква. Всъщност Кюшу е била основната крепост на християнството в Япония, преди (а и след) да го забранят и имаше доста повече и по-нормални църкви, в сравнение с цивилизования север, където църквите са някакви силно футуристични постройки, на които някой някъде е чукнал един кръст. Изключение прави руската църква в Токио, в която мизерните японци не ме пуснаха да вляза!!!!, ама това е друга тема.
Нагасаки
=========
И така, предстоеше основната част на нашето пътешествие – Нагасаки, градът, невероятно възстановен след пораженията от бомбата, за да стане един от най-красивите в Япония (пак тия тур-памфлетки).
Отново ще направя едно малко обобщение – Нагасаки беше нещо разкошно и наистина комбинираше средиземноморска приветливост с типични японски черти по изключително благ към туриста начин. Имаше ужасно много за гледане, но центърът беше достатъчно компактен, че почти изцяло да може да се мине на крак, макар да имаше и най-евтиният транспорт, който съм виждал в Япония – прекрасни 1$ трамваи, истински живи трамваи!!! При това изглеждащи почти като в София през 20-те (и естествено много по-мощни от сегашните наши), прелестни бяха! Случихме на страхотен хостел (изобщо всичките ни места за спане бяха без грешка, дали късмет или безспорни организаторски умения оставям на публиката да прецени!) с много готини японци и всякаква друга паплач, кварталът около нас беше тих и живописен, изобщо – със сигурност бих отишъл пак там и бих посъветвал всеки да иде!
Всичко това разбира се не знаехме, докато пътувахме с т.нар. SeaSide Liner влак натам – прелестна железопътна линия, която почти през цялото време се движеше до морето. Стигайки в Нагасаки, ни посрещна огромен надуваем добродушен дракон, ловко заклещен под покрива на гарата и махащ с опашка по вятъра. Бяхме вече влюбени. Един трамвай по-късно се добрахме до хостела, който както казах, се намираше в приятен квартал, пълен с храмчета и хубава река с много каменни мостове, минаваща току до хостела. Първият ден обиколихме въпросния квартал, като дори успяхме да влезем безплатно в най-готиния храм Соуфуку-джи, ловко използвайки основната теорема за чужденците в Япония – всичко е позволено^. Малко преди това бяхме срещнали поредния твърде разговорлив японец (тия хора все едно бял човек не са виждали през живота си, да не говорим, че си умират да те използват за касетка с упражнения по английски), който извъртя някаква много сложна история за това как работел в Коуфуку-джи (друг храм е, да, имаше и Шоуфуку-джи), сега отивал там да навести покойното място на баща си и дядо си, пък можел да ни вкара безплатно и т.н. странности, окачествени като още по-странни от факта, че след това го срещнахме във въпросния Коуфуку-джи, където се снимаше с мацката си като първи турист, никога не стъпвал в Нагасаки! Нейсе, видяхме и прословутия Очилат мост, който е просто мост като мост със смътната идея да образува очила с отраженето си във водата, както вероятно и милион други мостове по света.
Към края на деня визирах да се качим на една планина с лифтче за хубава нощна гледка + елени и маймуни, но Мели беше поуморена от 479-те стъпала на последния храм, през който минахме, та вместо това си починахме едно хубаво в хостела и направихме лека нощна разходка из града, привършила в не чак толкова кичозния след залез местен китайски квартал.
Бяхме приключили с азиатската част от обиколката и на другия ден щяхме да изпълним европейската. Започнахме от френската католическа църква Оура, която по стандартите на Европа не беше нищо особено, макар и сред приятни палми, но за японските стандарти за църкви, които вече изложих, беше невероятна. Близо до нея се намираше може би най-известното място в Нагасаки след парка с атомната бомба, а именно т.нар. градина на Глоувър – някакъв си ирландец, живял в града по колониално време. Градината беше прелестна! На няколко нива, изпълнена с прекрасни сгради с бели веранди като по филмите за Индокитай, както и с цветя и – разбира се – поне една дзен градина и бая сакури. Доста време поубихме в нея, търсейки все така безуспешно Избрания^^ и наслаждавайки се на гледките към морето. Най-подир облякохме Мели в рокля на европейска колониална благородничка, и макар да й избраха по моему доста странна шапка, беше неотразимо сладка!
Надолу от градината понакупихме много сладки (Нагасаки има своята^^^ "кастела", която реално е един ужасно вкусен кейк), почти никакви сувенири (бързахме и още ме е яд) и се запътихме към близкия храм на Конфуций – интересно място, което реално е под юрисдикцията на Китай и не е част от Япония. Храмът беше любопитен, макар и твърде цветен, както може да се предположи. Имаше интересен жълт покрив и 70 и кусур призрачно бели статуи на Конфуций и учениците му в двора, които очевидно изпитваха пълно безразличие към абсолютно всеки посетител на храма. По-ценната част беше един музей на китайската история, който покрай всичките архео-грънци (съжалявам, просто не мога да успея да се заинтересувам от въпросните в който и музей да ида) успяваше доста успешно да внуши огромното количество време, в което Китай продължава да съществува. Имаше експозиция за пътуването на Марко Поло, както и – което беше най-якото! – двама-трима от оригиналните Terracotta warriors!!!
Нейсе, напуснахме храма, минахме по леко надценената, но приятна уличка Оранда-зака (Холандски хълм) и се запътихме към центъра, където имахме среща с хост-мамата^^^^ на Гери, състудентката на Мели. Хост-мамата се оказа доста сладка, бебето й се оказа още по-сладко и покрай нея се навихме да идем на китайски ресторант, където опитахме най-известното ядене в Нагасаки (китайско, но измислено от Нагасакските китайски преселници) на име шампон. Всъщност става дума за нудъли, смесени с всякакви зеленчуци, гъби и не знам още какво и.. заляти с лиги
Добре де, не бяха лиги, просто някакъв много така изглеждащ сос, но всъщност беше много много много много вкусно. Нашата разновидност беше със сухи нудъли, които лакомо набивахме и се умилявахме, докато бебокът тъпчеше своите спагети с ръчичка в уста.
След срещата се отправихме към основната програма – паркът на мира и музея на атомната бомба. Всъщност са два парка, единият е баш въпросният парк на мира, в който основната забележителност са две кулички от хартиени жерави" и покъртително гениалната статуя на масивен древногръцки титан, заел някаква дзен поза за мир. Повечето хора по НАПЪЛНО необясними за мен причини не харесват въпросната статуя, но аз си я бях харесал още преди да я видя! Та.. вторият парк е т.нар. Хипоцентър парк – там където е паднала бомбата, – ала преди него се запътихме"" към близката катедрала Ураками – най-голямата църква в Япония, известна с много неща, но не на последно място с това, че Йоан Павел II лично е държал меса там, а днес симпатичен негов бюст краси главната порта на църквата. Винаги ми става мило като го гледам, та може би заради него църквата ми допадна, въпреки, че беше с леко постен интериор, макар и внушително огромна отвън. Сигурно най-впечатлени бяхме от една доста бизарна композиция на японски джизоо (малки статуи на Буда) с криле на ангели, които изглеждаха доста… хм.
Стигнахме и до Хипоцентър парка, там черен мрамор бележи мястото на падане на бомбата, а почти до него се вижда колона от оригиналната катедрала Ураками, която е била съвсем наблизо и разбира се е била изравнена със земята при взрива. Може би иронично, но бомбата в Нагасаки е паднала в най-големия християнски квартал в Япония.. Всъщност това, както и доста други неща, научих от атомния музей малко нататък, в който обикалях, докато Мели кротко си спеше под прелестните сакури в парка – каза, че музеят в Хирошима й бил достатъчно. Донякъде я разбирам, макар че мисля, че този в Нагасаки не е толкова ужасен, но все пак е много много силен. Малко е странно, но най-много ме разчувстваха не снимките на жертвите, на заболелите от лъчева болест, на стопените камъни и метал, или на голото черно поле около хипоцентъра. Най-много ме разчувства безстрастният начин, по който само с факти, без никакви обвинения, японците са изложили цялата история на взимането на решението за бомбардировките, просто всичко изглежда толкова.. нечовешко. Каквито и аргументи да се вадят в полза на нуждата това да се е случило, за да спре войната, всичко звучи ужасно кухо.
Излязох си доста замислен, но време за лошо настроение нямаше много – тръгнахме обратно към центъра, с плана да хванем рейса за един близък пингвинариум, който изглеждаше много симпатично и не твърде скъпо местенце. Е, оказа се, че сме изпуснали последния добър рейс и че оптимално можехме да постигнем десет минути разглеждане, та естествено се отказахме. Вместо него видяхме един доста гениален храм, построен във формата на костенурка с гигантски Буда на гърба й (?!!?!?!?), едни Гауди-подобни кулички, още сакура и накрая аз идох в тематичния музей Деджима – възстановка на малък квартал на пристанището на Нагасаки, където по време на периода Едо и затварянето на Япония за чужденци, холандските търговци са били единствените, на които е било разрешено да живеят там и да търгуват. Не беше много интересно така или иначе, но имаше някакви идиотски компютърни анимации на холандски, които леко напомняха геймплея на Monkey Island 2 с напредничавата си хай-тек визия… След Деджима се отбихме в крайморския парк – много приятно макар и малко местенце – и се завърнахме в хостела, където ни очакваше безплатна екскурзия с кола до друга близка планина с нощна гледка, която била "тайно място за влюбени". Японецът от хостела, който ни закара, беше страхотен фен, мешаше постоянно английски и японски и неусетно ни качи догоре, където се събрахме с едни французи, които също се бяха записали, обсъдихме си екскурзиите и преживяванията, насладихме се на прелестния нощен Нагасакски залив и се върнахме по живо по здраво, където сгъвахме оригами с едно японче и въобще беше доста забавен ден!
Стана много за четене, останалото малко по-натам
==========================
* Оказа се, че 12-часовите пътувания с влак не се отразяват никак добре на запасите от храна.
** Японците обикновено строят (когато изобщо ги използват) с някакви сиво-черни керемиди. Но дори и селските къщи са с извити покриви като храмовете, гениално е.
*** Хаус Тен Бош е цял град, възстановка на най-известните сгради и като цяло атмосферата на холандските градове и донякъде специално Амстердам. Пълен с европейски величествени сгради, градини с лалета и музеи като например на Ешер, мястото е просто утрепало се за визита и ако живот и здраве пак някой ден ида към тази част от света, няма да му простя (стига вече да не съм бил в Холандия де)
**** Всъщност имаше един японец, който с типична за тях прекомерна услужливост ни държа три минути с картата, след като очевидно си нямаше грам представа къде отиваме, къде отива той самият и вероятно кой ден е днес. Едно хлапе малко по-късно успя да свърши далеч по-добра работа в ориентирането с едно единствено изречение.
^ Освен да опипваш жените във влаковете, де, но това все едно не е much of a thrill, освен ако са със смесена кръв ;р
^^ С други думи японеца, който най-сетне ще прозре, че не е зле когато се снимаш пред нещо, да се вижда и нещото, а не само ти
^^^ Не знам доколко е ставало дума, че за японците сувенир означава "някаква известна храна от региона", съответно всеки регион си има някаква известна храна, в повечето случаи доста неразличима от тази на близките, а и далечните региони
^^^^ Почти всички чуждестранни студенти в Япония имаме т.нар. хост-семейства, които ни коткат, водят ни насам-натам и обикновено ни черпят, макар че в случая с горката Мели само я водят насам-натам и я карат да си плаща.. Моето хост-семейство е ужасно сладко, някои са виждали снимки с тях, но при Гери е малко по-сложно, понеже нейното очевидно живее в Нагасаки, та не е много ясно дали ще се видят изобщо пак.
" Ако не ви е ясно за какво иде реч, прочетете статията ми за оригами в Шадоуденс, или потърсете Садако Сасаки в интернет
"" Питайки поредните две-сладки баби и съответно преживявайки поредното "А вие откъде сте?"=>"Ааа, йогурт!"=>"Ааа, Котоошу!"=>"Ааа, рози!"=>"Ааа, колко далеч!". Вече имам рефлекс като чуя думата йогурт да кимам и да казвам "да, да, именно"…
Докато всичко е още пресничко в главата ми, бързам да опиша накратко (доколкото това е генерално възможно) преживяванията от последната седмица. Както вече ви споделих, бяхме на екскурзия из Кюшу, най-южният от големите японски острови, допирът на Япония до останалия свят, топъл, вулканичен и т.н. цитати от тур-памфлетките. С две думи – беше страхотно! Гърчът, който хвърлих в организирането на всичко, определено си струваше, тъй като това наистина беше една от най-готините екскурзии, които сме правили, и има толкова много за разказване, че просто не знам как ще стане.
Започва път от моя праг
=================
Всъщност тръгването беше малко фалстартово, тъй като оназ неделна утрин валеше приятен японски дъждец. Мелините маратонки геройски се бориха около минута и половина с него, след което достойно сдадоха багажа и се върнахме да ги сменяме, естествено изпускайки внимателно планирания рейс до гарата. Разбира се, имах резервен план, който при това ни даде възможност да понапазаруваме малко храна за пътуването*, така че може би всичко беше за добро.
Нейсе, хванахме Влакът и потеглихме. Използвахме същия онзи евтин билет с петте дни, който обаче дава право да се ползват само бавни влакове (ех, ясно е, че никога няма да се кача на шинкансен! Пуста студентска стипендия!). Щяхме да пътуваме цял ден до Кюшу, сменяйки близо 10-11 влака дотам, в повечето случаи с прехвърляния от по една-две минути… но не беше толкова зле! Можехме да почетем и да се възхитим на изключително приятните японски селца, през които минавахме. Някъде около Хирошима дори вкараха малко червени керемиди в строителството** и аз се почувствах съвсем романтично. Много живописен път наистина! Къмто късни доби най-сетне минахме тунела под океана към Кюшу, но точно тогава ние ядяхме и аз всичко изпуснах! Възмутен до дъното на душата си, медитирах по останалия път до Фукуока с надеждата да постигна покой, но уви.
Фукуока
===========
Фукуока е най-големият град на Кюшу и уж модерен и не твърде по вкуса ми търговски център, поради което бях предвидил единствено нощувка там. Стигнахме обаче достатъчно рано, че да можем да му ударим една бърза разходка из центъра и останахме очаровани. Беше къмто 10 часа вечерта, но тълпите японци вече ги нямаше, носеше се една лека измамна тишина, а ние се моткахме из невероятно стилния мол "Canal City", в средата на който реката е запряна в красиви езерца и канали, както и един.. пльокащ фонтан (наистина пльокаше), през който Мели мина поне тринайсет пъти с виден и посвоему сладък ентусиазъм. Титанични панди и други урсоподобни, сътворени от храсти и сръчен градинар, обрамчваха канала, ведно със слонове и жирафи от цветя. Дори видях жив окинавец! Изобщо беше изключително наситено място, но още по-приятно стана, когато мръднахме оттам и повървяхме по брега на реката. Сред разни градинки и вече цъфнали сакури (тия сакури наистина са впечатляващи, особено срещу нощното небе. Въпреки че се нагледах на стотици дървета, докато бяхме на екскурзията, така и не ми писнаха, страхотни са!) по оръфаната алея около реката се мъдреха световноизвестните фукуокски сергийки с нудъли, осветени от фенери и глъчка. Не се спряхме да хапнем там, но може би трябваше, изглеждаше толкова бирфестено
Накрая току до хостела ни се оказа и една от най-известните тамошни джинджи (шинто храм), която също ни заплени, макар и по тъмно, с нетрадиционни елементи (огромна постройка, пълна с кукли например) и още от "белоцветните вишни". Прибрахме се доволни, а на сутринта даже отидохме пак до повечето местенца, за да ги видим и по светло и да плашим гълъбите.Сасебо
=========
Пътят към Сасебо ни отне тъкмо времето да се събудим. Мястото бях избрал в момента, в който по времеви и финансови причини се отказахме от може би най-гениалния японски тематичен парк – Хаус Тен Бош***. Вместо него ръбнахме именно близконамиращото се градче Сасебо, където първа слънчева среща с Кюшу щеше да ни осигури известна гледка към наситеното с малки островчета крайбрежие. След известни логистични неуредици и скиторене с раниците по разни затънтени планински пътечки, направлявани ловко от пълната липса на японци, които да укажат пътя****, най-накрая се добрахме до заветната панорама, на която имахме възможност да поостанем не повече от 10 минути, колкото да похапнем.
Мястото наистина беше величествено. Слънцето тъкмо се беше качило горе и къпеше островчетата, а морето беше като от поема дръпнато. Идилията уви бързо бе нарушена от нуждата да поемаме надолу покрай брега, за да хванем рейса наобратно към гарата. Ете там какво суетене падна! Пътят изглеждаше мега съмнителен, минавахме през разни шосейни тунели, отново нямаше кого да питаме!!! И т.н. пречки, докато накрая се оказа, че през цялото време сме си вървели както трябва. Долу Мели вече поиздъхваше, но дори тя се спря да направи няколко снимки на прекрасния плаж и островяците с по някое и друго самотно тории (онези извитите врати на шинтоистките храмове). Плажът беше разкошен и ми напомни по-запазените местенца по нашето море в няколкото минути, през които търчах покрай него, за да хванем рейса. После си виках да бяхме останали още един час просто да се мотаем по морето до идния автобус, ала нейсе! Успяхме да го хванем, стигайки до заветния Saikai Pearl Resort, оформен в късен албенски стил и ужасно капнали се грохнахме в него - като преди да хванем влака, аз естествено не пропуснах да мръдна още петдесет метра натам, за да щракна Сасебовската църква. Всъщност Кюшу е била основната крепост на християнството в Япония, преди (а и след) да го забранят и имаше доста повече и по-нормални църкви, в сравнение с цивилизования север, където църквите са някакви силно футуристични постройки, на които някой някъде е чукнал един кръст. Изключение прави руската църква в Токио, в която мизерните японци не ме пуснаха да вляза!!!!, ама това е друга тема.
Нагасаки
=========
И така, предстоеше основната част на нашето пътешествие – Нагасаки, градът, невероятно възстановен след пораженията от бомбата, за да стане един от най-красивите в Япония (пак тия тур-памфлетки).
Отново ще направя едно малко обобщение – Нагасаки беше нещо разкошно и наистина комбинираше средиземноморска приветливост с типични японски черти по изключително благ към туриста начин. Имаше ужасно много за гледане, но центърът беше достатъчно компактен, че почти изцяло да може да се мине на крак, макар да имаше и най-евтиният транспорт, който съм виждал в Япония – прекрасни 1$ трамваи, истински живи трамваи!!! При това изглеждащи почти като в София през 20-те (и естествено много по-мощни от сегашните наши), прелестни бяха! Случихме на страхотен хостел (изобщо всичките ни места за спане бяха без грешка, дали късмет или безспорни организаторски умения оставям на публиката да прецени!) с много готини японци и всякаква друга паплач, кварталът около нас беше тих и живописен, изобщо – със сигурност бих отишъл пак там и бих посъветвал всеки да иде!
Всичко това разбира се не знаехме, докато пътувахме с т.нар. SeaSide Liner влак натам – прелестна железопътна линия, която почти през цялото време се движеше до морето. Стигайки в Нагасаки, ни посрещна огромен надуваем добродушен дракон, ловко заклещен под покрива на гарата и махащ с опашка по вятъра. Бяхме вече влюбени. Един трамвай по-късно се добрахме до хостела, който както казах, се намираше в приятен квартал, пълен с храмчета и хубава река с много каменни мостове, минаваща току до хостела. Първият ден обиколихме въпросния квартал, като дори успяхме да влезем безплатно в най-готиния храм Соуфуку-джи, ловко използвайки основната теорема за чужденците в Япония – всичко е позволено^. Малко преди това бяхме срещнали поредния твърде разговорлив японец (тия хора все едно бял човек не са виждали през живота си, да не говорим, че си умират да те използват за касетка с упражнения по английски), който извъртя някаква много сложна история за това как работел в Коуфуку-джи (друг храм е, да, имаше и Шоуфуку-джи), сега отивал там да навести покойното място на баща си и дядо си, пък можел да ни вкара безплатно и т.н. странности, окачествени като още по-странни от факта, че след това го срещнахме във въпросния Коуфуку-джи, където се снимаше с мацката си като първи турист, никога не стъпвал в Нагасаки! Нейсе, видяхме и прословутия Очилат мост, който е просто мост като мост със смътната идея да образува очила с отраженето си във водата, както вероятно и милион други мостове по света.
Към края на деня визирах да се качим на една планина с лифтче за хубава нощна гледка + елени и маймуни, но Мели беше поуморена от 479-те стъпала на последния храм, през който минахме, та вместо това си починахме едно хубаво в хостела и направихме лека нощна разходка из града, привършила в не чак толкова кичозния след залез местен китайски квартал.
Бяхме приключили с азиатската част от обиколката и на другия ден щяхме да изпълним европейската. Започнахме от френската католическа църква Оура, която по стандартите на Европа не беше нищо особено, макар и сред приятни палми, но за японските стандарти за църкви, които вече изложих, беше невероятна. Близо до нея се намираше може би най-известното място в Нагасаки след парка с атомната бомба, а именно т.нар. градина на Глоувър – някакъв си ирландец, живял в града по колониално време. Градината беше прелестна! На няколко нива, изпълнена с прекрасни сгради с бели веранди като по филмите за Индокитай, както и с цветя и – разбира се – поне една дзен градина и бая сакури. Доста време поубихме в нея, търсейки все така безуспешно Избрания^^ и наслаждавайки се на гледките към морето. Най-подир облякохме Мели в рокля на европейска колониална благородничка, и макар да й избраха по моему доста странна шапка, беше неотразимо сладка!
Надолу от градината понакупихме много сладки (Нагасаки има своята^^^ "кастела", която реално е един ужасно вкусен кейк), почти никакви сувенири (бързахме и още ме е яд) и се запътихме към близкия храм на Конфуций – интересно място, което реално е под юрисдикцията на Китай и не е част от Япония. Храмът беше любопитен, макар и твърде цветен, както може да се предположи. Имаше интересен жълт покрив и 70 и кусур призрачно бели статуи на Конфуций и учениците му в двора, които очевидно изпитваха пълно безразличие към абсолютно всеки посетител на храма. По-ценната част беше един музей на китайската история, който покрай всичките архео-грънци (съжалявам, просто не мога да успея да се заинтересувам от въпросните в който и музей да ида) успяваше доста успешно да внуши огромното количество време, в което Китай продължава да съществува. Имаше експозиция за пътуването на Марко Поло, както и – което беше най-якото! – двама-трима от оригиналните Terracotta warriors!!!
Нейсе, напуснахме храма, минахме по леко надценената, но приятна уличка Оранда-зака (Холандски хълм) и се запътихме към центъра, където имахме среща с хост-мамата^^^^ на Гери, състудентката на Мели. Хост-мамата се оказа доста сладка, бебето й се оказа още по-сладко и покрай нея се навихме да идем на китайски ресторант, където опитахме най-известното ядене в Нагасаки (китайско, но измислено от Нагасакските китайски преселници) на име шампон. Всъщност става дума за нудъли, смесени с всякакви зеленчуци, гъби и не знам още какво и.. заляти с лиги
Добре де, не бяха лиги, просто някакъв много така изглеждащ сос, но всъщност беше много много много много вкусно. Нашата разновидност беше със сухи нудъли, които лакомо набивахме и се умилявахме, докато бебокът тъпчеше своите спагети с ръчичка в уста.След срещата се отправихме към основната програма – паркът на мира и музея на атомната бомба. Всъщност са два парка, единият е баш въпросният парк на мира, в който основната забележителност са две кулички от хартиени жерави" и покъртително гениалната статуя на масивен древногръцки титан, заел някаква дзен поза за мир. Повечето хора по НАПЪЛНО необясними за мен причини не харесват въпросната статуя, но аз си я бях харесал още преди да я видя! Та.. вторият парк е т.нар. Хипоцентър парк – там където е паднала бомбата, – ала преди него се запътихме"" към близката катедрала Ураками – най-голямата църква в Япония, известна с много неща, но не на последно място с това, че Йоан Павел II лично е държал меса там, а днес симпатичен негов бюст краси главната порта на църквата. Винаги ми става мило като го гледам, та може би заради него църквата ми допадна, въпреки, че беше с леко постен интериор, макар и внушително огромна отвън. Сигурно най-впечатлени бяхме от една доста бизарна композиция на японски джизоо (малки статуи на Буда) с криле на ангели, които изглеждаха доста… хм.
Стигнахме и до Хипоцентър парка, там черен мрамор бележи мястото на падане на бомбата, а почти до него се вижда колона от оригиналната катедрала Ураками, която е била съвсем наблизо и разбира се е била изравнена със земята при взрива. Може би иронично, но бомбата в Нагасаки е паднала в най-големия християнски квартал в Япония.. Всъщност това, както и доста други неща, научих от атомния музей малко нататък, в който обикалях, докато Мели кротко си спеше под прелестните сакури в парка – каза, че музеят в Хирошима й бил достатъчно. Донякъде я разбирам, макар че мисля, че този в Нагасаки не е толкова ужасен, но все пак е много много силен. Малко е странно, но най-много ме разчувстваха не снимките на жертвите, на заболелите от лъчева болест, на стопените камъни и метал, или на голото черно поле около хипоцентъра. Най-много ме разчувства безстрастният начин, по който само с факти, без никакви обвинения, японците са изложили цялата история на взимането на решението за бомбардировките, просто всичко изглежда толкова.. нечовешко. Каквито и аргументи да се вадят в полза на нуждата това да се е случило, за да спре войната, всичко звучи ужасно кухо.
Излязох си доста замислен, но време за лошо настроение нямаше много – тръгнахме обратно към центъра, с плана да хванем рейса за един близък пингвинариум, който изглеждаше много симпатично и не твърде скъпо местенце. Е, оказа се, че сме изпуснали последния добър рейс и че оптимално можехме да постигнем десет минути разглеждане, та естествено се отказахме. Вместо него видяхме един доста гениален храм, построен във формата на костенурка с гигантски Буда на гърба й (?!!?!?!?), едни Гауди-подобни кулички, още сакура и накрая аз идох в тематичния музей Деджима – възстановка на малък квартал на пристанището на Нагасаки, където по време на периода Едо и затварянето на Япония за чужденци, холандските търговци са били единствените, на които е било разрешено да живеят там и да търгуват. Не беше много интересно така или иначе, но имаше някакви идиотски компютърни анимации на холандски, които леко напомняха геймплея на Monkey Island 2 с напредничавата си хай-тек визия… След Деджима се отбихме в крайморския парк – много приятно макар и малко местенце – и се завърнахме в хостела, където ни очакваше безплатна екскурзия с кола до друга близка планина с нощна гледка, която била "тайно място за влюбени". Японецът от хостела, който ни закара, беше страхотен фен, мешаше постоянно английски и японски и неусетно ни качи догоре, където се събрахме с едни французи, които също се бяха записали, обсъдихме си екскурзиите и преживяванията, насладихме се на прелестния нощен Нагасакски залив и се върнахме по живо по здраво, където сгъвахме оригами с едно японче и въобще беше доста забавен ден!
Стана много за четене, останалото малко по-натам
==========================
* Оказа се, че 12-часовите пътувания с влак не се отразяват никак добре на запасите от храна.
** Японците обикновено строят (когато изобщо ги използват) с някакви сиво-черни керемиди. Но дори и селските къщи са с извити покриви като храмовете, гениално е.
*** Хаус Тен Бош е цял град, възстановка на най-известните сгради и като цяло атмосферата на холандските градове и донякъде специално Амстердам. Пълен с европейски величествени сгради, градини с лалета и музеи като например на Ешер, мястото е просто утрепало се за визита и ако живот и здраве пак някой ден ида към тази част от света, няма да му простя (стига вече да не съм бил в Холандия де
)**** Всъщност имаше един японец, който с типична за тях прекомерна услужливост ни държа три минути с картата, след като очевидно си нямаше грам представа къде отиваме, къде отива той самият и вероятно кой ден е днес. Едно хлапе малко по-късно успя да свърши далеч по-добра работа в ориентирането с едно единствено изречение.
^ Освен да опипваш жените във влаковете, де, но това все едно не е much of a thrill, освен ако са със смесена кръв ;р
^^ С други думи японеца, който най-сетне ще прозре, че не е зле когато се снимаш пред нещо, да се вижда и нещото, а не само ти
^^^ Не знам доколко е ставало дума, че за японците сувенир означава "някаква известна храна от региона", съответно всеки регион си има някаква известна храна, в повечето случаи доста неразличима от тази на близките, а и далечните региони
^^^^ Почти всички чуждестранни студенти в Япония имаме т.нар. хост-семейства, които ни коткат, водят ни насам-натам и обикновено ни черпят, макар че в случая с горката Мели само я водят насам-натам и я карат да си плаща.. Моето хост-семейство е ужасно сладко, някои са виждали снимки с тях, но при Гери е малко по-сложно, понеже нейното очевидно живее в Нагасаки, та не е много ясно дали ще се видят изобщо пак.
" Ако не ви е ясно за какво иде реч, прочетете статията ми за оригами в Шадоуденс, или потърсете Садако Сасаки в интернет
"" Питайки поредните две-сладки баби и съответно преживявайки поредното "А вие откъде сте?"=>"Ааа, йогурт!"=>"Ааа, Котоошу!"=>"Ааа, рози!"=>"Ааа, колко далеч!". Вече имам рефлекс като чуя думата йогурт да кимам и да казвам "да, да, именно"…
This is it. Ground zero.
На мен нищо не ми дължиш, но ако правиш екскурзия с теб за гид се записвам от раз (ако трябва ще обера банка)
Много се радвам на всеки твой разказ за пътешествия, а този конкретно освети мрачното ми настроение, породено от месец и полвина не мърдане от софия, което при мен значи на работа-вкъщи
И аз много моля за снимка, моля...
Много се радвам на всеки твой разказ за пътешествия, а този конкретно освети мрачното ми настроение, породено от месец и полвина не мърдане от софия, което при мен значи на работа-вкъщи
И аз много моля за снимка, моля...
-
Moridin
- Global Moderator
- Posts: 19290
- Joined: Fri Dec 19, 2003 10:21 pm
- Location: On the other side
- Contact:
Ето и продължението
Шимабара
================
И така, на идната сутрин се запътихме към следващата си дестинация – мързеливото тихо градче Шимабара, активно подминавано от повечето туристически маршрути. Абсолютно незаслужено, както се оказа, тъй като ние лично прекарахме един вдъхновителен предиобед в него.
Едва слезли от влака, се запътихме към близкия замък, който глътна по-голямата част от времето ни. Прелестно обкичен с цъфналите в бледо-розово сакури, на свой ред обкичени от стилни японски фенери, замъкът правеше страхотно впечатление и закономерно стана обект на яростната ми фотографска злоупотреба. Големият атракцион обаче беше вътре в замъка. Много деца мечтаят да станат балерини, други космонавти, трети по не твърде ясни причини жадуват да са полицаи. ИСТИНСКАТА мечта на всички обаче естествено е да са нинджи. Е, ние имахме възможността да я изпълним, обличайки се (напълно безплатно и то!) в леко късите за нашата раса доспехи на самурай и нинджа-дрехи. Като цяло добре, че имаше мил японец на близо, който да ни покаже как става, че то не бяха връзки, не бяха нараменници, не беше чудо! Нинджа-униформата, за да бъдем откровени, беше солидно ощетена от лилавия си цвят, но с ведър непукизъм ние щастливо нацъкахме още сто трийсет и шест снимки, правейки най-достойно-яростните и неубедителни физиономии на света.
Две думи и за самия замък – отново реконструиран от бетон (както 99.9% от японските замъци, т.е. всички без един) и отново направен на музей отвътре, но за разлика от Осакаския замък много по-приятен, интересен и БЕЗ ЕСКАЛАТОРИ И АСАНСьОРИ ВСЕ ПАК… Шимабара е била мястото на най-големият християнски бунт срещу гоненията на шогуните и логично голямата част от експозицията беше посветена на това, а останалата представяше поредната дози джуджешки самурайски брони (все пак доста красиви). Това с християните е наистина доста интересен момент, като на мен най-много ми харесаха скритите християнски реликви, например Дева Мария, маскирана като статуя на будисткото божество Канон, която християните са използвали за молитви. В някои от другите кули на замъка пък имаше експозиция на стари селски сечива от Мейджи периода, по която Мели абсолютно необяснимо много си падна. И така, тъй като се разпростирам твърде много, да опиша накратко останалите забележителности на Шимабара.
След замъка се помотахме по една прелестна много старовремска уличка с бистра открита вада по средата, която приютяваше стари самурайски къщи. Самите самурайски къщи не бяха нещо особено, тъй като самураите са живели доста аскетично, и от бегъл интерес бе единствено възможността да се снимаме с големите им восъчни статуи, но самата атмосфера на мястото беше толкова лятна, провинциална и мързелива, че нямаше как да не се влюбим, да не говорим, че намазахме и специални Шимабарски сладки с чай, а аз си купих.. сова.
После се отправихме към една доста ексцентрична местна забележителност – статуя на Буда в Нирвана, която представляваше един полегнал блажено и по етруски* на хълбок Буда треснат насред японско гробище. Безкрайният абсурдизъм и символизъм на това място би стигнал за три дисертации, но по обясними причини решихме да не задълбаваме в него и се насочихме към една известна вада с шарани, доста красива между другото. Обратно на гарата, направихме няколко неуспешни опита за снимки на лястовичи гнезда и щукнахме към пристанището.
Кумамото
=========
От Шимабарското пристанище взехме ферибот до Кумамото,основно защото беше много по-бързо, но отчасти и за да стане малко разнообразие от тия влакове, пък и друго си е по-море все пак Самият ферибот се оказа голямо преживяване, поради защото бе пълен с около три класа японски гимназистки (да, с онези униформи), тръгнали на екскурзия за разтуха преди кандидатстудентските изпити. Първият ни сблъсък с гимназистките бе под формата на.. чайки. Не знам дали всички фериботи имат тази нерадостна съдба, но този бе буквално ОБСАДЕН от крячещи ята чайки, за което ученичките ведро спомагаха, крещейки на почти същата октава и хвърляйки храна на чайките. Сред този покъртителен хаос, искрено вашият списващ се опита да направи няколко снимки, вкл. една със снаксче в ръката ми, с което да нахраня някоя чайка, но докато се наглася, въпросната някоя чайка отдавна вече го беше измъкнала от ръката ми и направила три обиколки на кораба.
Нейсе, по-навътре в морето чайките понамаляха, аз излязох да направя поетични снимки на морската празнота и имахме възможността да си поговорим с ученичките, които се оказаха от близка до моя университет гимназия, което ги вдъхнови невероятно много (а и се оказа, че ще споделяме един маршрут нататък), снимаха се с нас един милион пъти, с мен още петстотин хиляди пъти, накрая все пак се кротнаха/кротнахме и мирно дочакахме края на пътуването сред стълбовете за отглеждане на водорасли.
Лека изненада ни очакваше във факта, че от пристанището на Кумамото до града бяха около 45 минути път. Това налагаше неприятно сгъстяване на програмата ни, и именно затова Кумамото някак си не успя да ни се хареса чак толкова, въпреки че реално погледнато е доста по-известен и предпочитан от Шимабара град. Както е казал поетът, т.е. аз, това е разликата между мързеливата сутрин с кафенцето, книжката и интернета, и заетият следобед с всичко несвършено от сутринта.
Все пак нямаше как да не оценим замъка на Кумамото – огромна постройка с ужасно много крепостни стени и тераси, които едва изкачихме, но най-вече потънал в нездравословни количества сакура (и японци). Поради цъфналите си вишни и доста страхотния си размер, замъкът правеше неустоимо впечатление, особено след като го сравнихме с много по-популярния, но далеч не толкова с нещо по-особен замък Химеджи. Отвътре също беше доста готин, мязаше на истински замък малко от малко, а по-настрани се намираше и никак нелоша галерия с прекрасни изрисувани плъзгащи се врати (абе трябва да има по-елегантен начин да се кажат тези врати, но аз не го знам).
За да хванем светлината, работно време и влаковете за нататък, се изнесохме все пак сравнително скоропостижно оттам, насочвайки се към другата голяма забележителност на Кумамото – градината Суизенджи, една от най-известните дзен-градини в Япония, пресъздаваща в мини-размер** стария път Токайдо, свързващ Токио с Киото. Най-известната част и от пътя, и от градината, разбира се е планината Фуджи, големият символ на Япония, представен тук с един много коничен, много зелен и много изкуствен вулканичен хълм. Да му бяха сложили поне една шапка изкуствен сняг, таковата…
Нейсе, градината наистина беше много много красива, но бяхме вече твърде уморени, за да я оценим подобаващо, та я преджапахме на две на три, накупихме храна от магазина и се жмуцнахме на влака към планината Асо, където щяхме да спим.
Асо
=====
Стигайки дотам по тъмно, изискваше известни ориентировъчни усилия да намерим хостела, или по-правилно казано хижата, но нищо не убягна от острия ми поглед, както е казал поетът, и в крайна сметка се справихме и с тази задача. Хижата беше гениална! Най-вече беше гениална благодарение на ужасно симпатичните си баби-съдържателки, едната от които доста добре шпрехеше английски, но нямаше шанса да го демонстрира с нас, тъй като ние се правехме, че владеем и японския (е, някои не се правеха). Бабата наистина беше символична японска баба – нисичка, ходеща смешно***, много активна и много много сладка. На всяко по-дългичко обяснение, тя хващаше Мели за ръката и я завлачваше някъде по коридорите да й показва нещо през прозореца. Беше наистина безценно! Показаха ни най-хубавия маршрут за планината, екипираха ни с карти и снимки на местността с нарисувани по тях пътечки, абе просто бяха гениални. Самата хижа имаше приятна интернационална и планинска атмосфера, запознахме се с разни швейцарки, холандци и т.н. индивидяци и всичко беше на шест, освен газовата печка, която трябваше да изключим преди да се издушим безпаметно. Все едно не беше студено. На сутринта ведро хапнахме и поехме по Пътя.
Няколко думи за Асо – това е може би най-известната японска планина след Фуджи и също е вулкан. Преди триста осемдесет и четири многолиона години върхът на планината се срива в себе си, образувайки най-големия кратер на света, в който плодородната вулканична почва дава живот на богата растителност, красиви езера и всъщност цели градове, включително градчето Асо, в което спяхме. Вулканът не заспива, а по ръба на кратера избиват пет нови върха****, един от които е все още действащ (Нака-даке). Щеше да е много интересна спирка по така и така доста разнообразния маршрут, така че нямахме търпение (пък и малко ходене по планината си беше добре дошло след всички тия градове).
Бързам да обобщя, че Асо-сан наистина беше страхотен по всички параграфи. Въпреки че беше рано за трева, цветя и животни, направо се влюбихме в мястото и се чудя колко ли е яко в пълния си летен блясък. Определено бих отишъл пак До върха се качихме с рейсче, откъдето поехме по 30-минутната пътечка към кратера, докато нашите стари познайници ученичките от ферибота тъкмо взимаха лифта дотам, мързелите му с мързели. Помахахме си, де. Кратерът беше доста внушителен. Естествено аз за пръв път отивам до самия кратер на вулкан, така че се очаква да го кажа, но все пак беше доста внушителен! Интересното е, че в него не се виждаше лава, първо защото имаше доста дим, второ защото всъщност над лавата плува разтопена сяра, та когато димът се разнесе, виждаш само проблясъци от едно отровно жълто-зелено врящо море. Повечето вулкани на Кюшу горят сяра и миризмата на оксидите й изпълваше доста тежко въздуха, до степен че почти ни прилоша. Взехме си сувенирни вулкански камъчета и парчета сяра, поснимахме се едно хубаво и побързахме да се махнем, преди да сме се проснали нейде по ръба.
Пътят надолу беше ведър – все пак току-що бяхме били на вулкан!!! Вярно че нямаше кьораво дръвче в тази жълто-полянна пустош, но все пак на планина си е на планина, и духът скача от само себе си. Не взехме рейса на обратно, а пеша стигнахме до малко по-надолу от върха – едно огромно поле с езера на име Куса-Сенри, в което в по-топли времена пасат коне и е пълно с трева, но сега си беше още жълтичко, а от езерата се вдигаше пара. Беше доста красиво, а конете, които бяха запрени в една колиба наблизо, силно приличаха на японски самураи – нисички, набити и сериозни. Всъщност през живота си не бях виждал толкова охранени коне и доста ги харесахме.
За последно поехме по друга планинска пътечка към един от другите пет върха (Киджима-даке). Пътят беше толкова стръмен, че нямам никаква идея как го изкачихме, при това доста бързичко, но гледката отгоре беше наистина страхотна. От едната страна се виждаха пушещият кратер и Куса-сенри, която от тази височина поразително напомняше човешко лице (ще видите на снимките) с двете езера за очи и един дълъг хълм за нос. От другата страна, обикаляйки за не по-малко от 15 минути заспалия кратер на самия Киджима-даке и потрошавайки обувките си за винаги след вулканичния му камънак, се виждаше може би най-известната гледка на Асо-сан. Малкият паразитен вулкан Комедзука, опнал се небрежно насред огромния***** кратер на Асо, е почти перфектен конус с притъпен връх. Местните вярват, че това е обърната купа с ориз, която боговете стоварили там, за да възмездят нещастния народец за постоянните изригвания на вулкана. Около Комедзука водата е прокопала невероятни канали сред вулканичния прах и върху всичко това мека трева и розови цветя превръщат мястото във фотографския рай, а също и в явно доказателство, че природата ще си остане ненадмината завинаги. По наше време трева и цветя нямаше, разбира се, но въпреки това Комедзука изглеждаше забележително. В добро настроение взехме и пътя обратно до Куса-сенри, където аз посетих не твърде любопитния музей на вулканите, след което се върнахме в напълно опразнения хостел (явно бабите плевяха градината) и след кратък обяд поехме отново към гарата закъм последната дестинация от програмата.
Беппу
============
Нищо толкова много не се очакваше от Беппу – модерен град, пълен основно с онсени и с магазини. Е, "пълен основно с онсени" е всъщност доста добра реклама, ако сте вече наясно с моята несекваща любов към онсените (минералните японски бани), но така или иначе в Беппу планирахме основно една бърза обиколка на местната забележителност, за която ще стане дума след малко, и мнооого почивка, киснене в изворите и сувенири.
Оказа се не само, че имаше ужасно много неща, с които да си запълним деня, но и че Беппу направо си се сбори с Нагасаки за титлата на най-якото място в цялата екскурзия. Между другото градът не беше модерен, беше наистина не много традиционен (бил е почти унищожен през войната), но никак метрополисен, а по-скоро кротък – или поне частта, която видяхме ние. Настанихме се в най-изворния квартал, гледката към който, особено нощем, е зашеметяваща. Беппу наистина е най-голямата онсен-реликва на Япония – горещи бани има буквално на всеки ъгъл, а в Каннава, където бяхме ние, парата извира навсякъде, кварталът буквално е покрит от пушеци, които нощем японците осветяват, и всичко придобива силно-свръхестествен вид. Миризмата на сяра е навсякъде, но бързо се свиква. Мястото е наистина ужасно интересно.
Невероятен беше и хостелът ни – най-евтиният от всички, но за сметка на това със светлинни години напред най-добрия – имахме си собствен апартамент, с всичко необходимо, просторен, с японски футони (едни такива дебели юргани за спане по земята), а съдържателят беше… чех?! Няма бъзик, чех, женен за японка, и между другото изключително приятен човек, с когото прекарахме страхотно време. За съжаление моите и без това повече от скромни познания по чешки бяха толкова прашасали, че даже не можах да се сетя как е "благодаря" (!!!!!!!) и ме беше ужасно срам. Въпросният Бибо ни препоръча много яки местенца, както и най-добрия онсен в околността, към който още същата нощ побързахме да се насочим. Опитахме за пръв път "пясъчна баня", заравяйки се в горещ пясък (не беше нещо особено) и пробвахме всички бая много атракции по онсена, вкл. сауни, водопадни бани и т.н. Аз лично не бях чак толкова впечатлен, някак си не ми беше достатъчно традиционен онсенът, а и банда японски младежи постоянно ми пушеха във външния басейн, но Мели го хареса доста.
На идната сутрин ни очакваше още едно приключение – разходка из планината и опитване на природен онсен! По-точно истински горещ извор направо сред скалите, толкова пълен със сяра, че чак бял, но беше наистина разкошно, въпреки че си имахме досадна компания от японци. Съвсем друго си е така на открит въздух. Всичко това съвсем безплатно благодарение на нашия готин домакин, който после ни показа и кристалите на серните минерали, които водата бе образувала по тревата и скалите, а накрая ни заведе в традиционно селище за добив на сяра от водата в един готини сламени колиби.
Къпането и връщането отне времето до обяд и след като хапнахме, се насочихме спонтанно към една интересна екскурзия, комбинираща планина с маймуни и аквариум. Боже, това беше най-якото място на света! Маймуните бяха абсолютни разкошотии – те си живеят на тази планина и хората са ги научили да слизат да се хранят при тях в разни часове, ама бяха толкова много и си скитат ей така покрай тебе, а когато започнаха да ги хранят, стана такава галимация, че не е истина! Изобщо беше много смешно и трябва някак си да покажа филмчетата, които наснимах, за да стане ясно колко бяха гениални всъщност.
Но истинският фурор всъщност предстоеше и кротко се помещаваше в аквариума от другата страна на шосето, където имаше шоу с пипане на моржове. Не, нека да го кажа малко по-така:
ДОКОСНАХ ЖИВ МОРЖ, СМЪРТНИ НЕПОЗНАЛИ ЩАСТИЕТО ЛЮДЕ!!!
МОРЖЕЦ
Животът внезапно придоби съвсем други измерения. Трябва да ви кажа, че по-гениална твар от моржа на тоя свят няма, а вероятно няма и да има. Набръчканата му кожа, пухкавите джуки, стоте тона безформена сланина, туфите мърдащи мустачки и замрежените му сини очи – ПРОСТО НЕ ЗНАМ КОЕ ТОЧНО В ТЯХ БЕШЕ НАЙ-ГЕНИАЛНОТО!
Моржовете позираха, скачаха, разпльокваха се по земята и изобщо за около пет минути цялата райска благодат се изсипва върху нас. На тази екскурзия бях на кратера на вулкан, видях за пръв път гейзер, минахме през страхотни места, но естествено, че нищо не можеше да се сравнява с моржовете.
След тях аквариумът разбира се си беше просто аквариум, при все оцветените медузи и гениалната видра, която с поглед тип "глей-ме-как-завладявам-света" кръстосваше басейна си, плувайки на четвърта по гръб. Имаше и дооооооста добро шоу с делфини, които правеха всякакви дивотии, но делфини дал господ, а моржове, МОРЖОВЕ….
Сякаш Беппу нямаше какво да ни предложи оттам насетне, но разбира се не беше точно така, тъй като тепърва отивахме в най-известната местна забележителност – така наречените Джигокута, които са много горещи извори, оцветени в различни цветове от минералите. Японците се бяха постарали и от прости извори бяха направили доста добри туристически местенца, като бяха построили всякакви градинки, сувенирници, зоопаркове и тем подобни около изворите, а освен туй предлага сварени в минералите яйца и сладки картофи, които не бяха никак лоши.
Първо беше бялото джигоку, което беше по-скоро мътносинкаво, но доста красиво. Следваше дяволското джигоку, чийто цвят беше трудно различим от огромното количество пара, надигащо се оттам (май беше около 90 градуса водата), но пък беше дом на огромна популация мързеливи крокодили. Планинското джигоку беше прозрачно, но в доста красива градина и имаше парник с тропически цветя, докато едно-друго-джигоку-чието-име-не-помня, беше с кални извори, които ведро бълбукаха. Може би най-красиво беше морското джигоку – небесносин цвят, допълнен от прелестно зелено езерце с красиви дървета и малка яркочервена джинжда. Имаше и едно джигоку, наречено "главата на бръснатия монах" (?!?!?), което пък имаше вид на бълбукаща блажна боя. Помежду тях беше ловко вместен музеята на еротиката на Беппу, който интересно липсваше на всякакви официални карти, но така и така нямахме време за него, тъй като джигокутата затваряха в 5ч, беше вече към 4:30, а ние имахме 3 километра път до последните два извора, които се намираха някъде по-надалеч. Рейс нямаше и ние оптимистично се затичахме по пътя натам, като на теория дори щяхме да стигнем навреме, но не ни се наложи, тъй като един от вечно гостоприемните японци спря с колата си и ни закара. Прекрасни хора!!! Така имахме възможност спокойно да се насладим на кървавото Джигоку – охрено червено и обградено с палми, че даже и топнахме крака в едно близко изворче, стопляно от голямото. Последното джигоку всъщност беше гейзер, макар японците да бяха построили около него някаква пещерка и той всъщност се блъскаше в тавана й… Така или иначе беше доста готин, аз все пак за пръв път виждам гейзер и се впечатлих, макар до мен някакъв германец да обясняваше как в Йелоустоун били бая по-яки. Може, ама и тоя беше як пък!
Доволни, хванахме рейса на обратно и се отдадохме на заслужен мързел в стаята, до ранната вечер, когато чехът ни направи поредната готина и безплатна екскурзия и по малките квартални улички стигнахме до местния замъчок. Най-готиното разбира се беше гледката на нощна Каннава с цветните й пари, но освен това си прекарахме много приятно в интересни разговори за Европа, Япония и всичко, а разбрахме и легендата за замъка, в който има (наистина, жива) голяма бяла змия, която жените докосват, за да се сдобият по-лесно с дете. Опитахме се да видим змията през една цепнатина, но видяхме главно одеялото й.
Накрая се прибрахме по-живо, по-здраво, полузаспали се отправихме за последен път към онсена (все пак бяхме в Беппу) и още по-заспали се върнахме приятно позагряти и се отдадохме на много много доволен сън.
Home, sweet.. момент, аз все пак живея в Токио
==================================
Рано сутринта се простихме с готиния домакин и, приветствани от напевното "БеппУУУ, БеппУУУ" на гарата, се цъмбурнахме на влака обратно за Същинска Япония (това не е съвсем дискриминационен бъзик, тъй като е реално смисълът на името Хоншу – островът, на който се намират Токио и Осака). Петимен до немай къде, аз направо се бях залепил на стъклото, за да видя прословутия тунел… И КАКВА БЕ НЕЗЕМНАТА МИ РАДОСТ, да ви кажа, другари, когато се пъхнахме под земята в абсолютно незврачен кварталец на единия остров и излязохме оттам в друг абсолютно незврачен кварталец на другия остров. Нямах думи, детските ми мечти бяха сринати, нямаше никакво гмуркане в морето и пред тази потресаваща липса на инженерна амбициозност у японците аз бях смазан психически. Вместо да ме приласкае, Мели само ми се смя и единствено доброто ми възпитание ме възпря да я завържа при куфарите на тавана от яд.
Нейсе, забравих тунела, попътувахме, попътувахме, попътувахме, полафихме си с някакъв много пътувал японец, който искаше да си упражнява английския, но захвана на икономическа тематика и ни стана скучен; и тамън тамън вече се бяхме поизнервили сериозно от тъпканицата, когато най-сетне стигнахме.
След цял ден пътуване, може би бе най-разумно да се приберем, но ние решихме да се насладим на деня до край, пък и имахме личен празник, та спряхме за една сладка, сладка вечеря в местното кайтен-зуши (суши-бар с въртящи се сушита, какъвто май има и в София). Не съм говорил досега за кайтен-зушитата, но това са едни просто страхотни места и дори аз, който още имам тежки предразсъдъци към суровата риба, съм напълно запленен от тях! А и можеш да взимаш суши със скаридки, с риба тон и майонеза, царевица и други не съвсем неядивни неща, така че е просто брилянтно (макар Мели упорито да си взима змиорка…) Беше много готин и достоен завършек на пътуването, че даже спечелихме и кичозна значка с произволен анимационен герой, след което се затаралянкахме нагоре по ужасния хълм, свързващ света и цивилизацията с Осакския университет.
Няколко дни мързел и разходки из Киото по-късно поех по дългия път обратно към Токио, спирайки за последно в прелестния храм Бьоодо-ин, останка от древни, древни времена, но все така красив и с миниатюри, съперничещи (донякъде) дори на онази в Рилския манастир. Насладих се на тамошната река, тамошните сакури и тамошните сувенири и приключих пролетната си ваканция с поредното прибиране след полунощ в позаспалото общежитие
=============================================
* Ако си спомняте ОНАЗИ статуя на полегнал етруск от учебника по история 7ми клас…
** За който не знае, дзен-градините принципно имат тази страст да пресъздават света в мини-размер, тургайки малки могилки за планини, камъчета за острови, мъх за гори и т.н. Това някак си може би на теория те доближава до природата и води до размисъл, но на практика вероятно трябва да прекараш повече от стандартното туристическо време в една такава градина, за да го разбереш.
*** Японките от невръстна възраст по не твърде ясни причини ходят със стъпалата, обърнати навътре – поза, която на запад символизира най-вече дете-идиотче, но при тях вероятно се има като много сладка (всъщност Мели развиваше една дълбока теория за произхода на тази поза, в която няма да навлизам по ред причини). Като поотраснат, спират да го правят, но щетите отдавна са нанесени и голяма част от възрастните японски жени ходят все едно държат топка между краката си.
**** Които японците с характерно прехласване оприличават на полегнал Буда (!?!?!?!?)
***** Ама наистина огромен. Просто трябва да се види, защото на снимка това е невъзможно @_@
Шимабара
================
И така, на идната сутрин се запътихме към следващата си дестинация – мързеливото тихо градче Шимабара, активно подминавано от повечето туристически маршрути. Абсолютно незаслужено, както се оказа, тъй като ние лично прекарахме един вдъхновителен предиобед в него.
Едва слезли от влака, се запътихме към близкия замък, който глътна по-голямата част от времето ни. Прелестно обкичен с цъфналите в бледо-розово сакури, на свой ред обкичени от стилни японски фенери, замъкът правеше страхотно впечатление и закономерно стана обект на яростната ми фотографска злоупотреба. Големият атракцион обаче беше вътре в замъка. Много деца мечтаят да станат балерини, други космонавти, трети по не твърде ясни причини жадуват да са полицаи. ИСТИНСКАТА мечта на всички обаче естествено е да са нинджи. Е, ние имахме възможността да я изпълним, обличайки се (напълно безплатно и то!) в леко късите за нашата раса доспехи на самурай и нинджа-дрехи. Като цяло добре, че имаше мил японец на близо, който да ни покаже как става, че то не бяха връзки, не бяха нараменници, не беше чудо! Нинджа-униформата, за да бъдем откровени, беше солидно ощетена от лилавия си цвят, но с ведър непукизъм ние щастливо нацъкахме още сто трийсет и шест снимки, правейки най-достойно-яростните и неубедителни физиономии на света.
Две думи и за самия замък – отново реконструиран от бетон (както 99.9% от японските замъци, т.е. всички без един) и отново направен на музей отвътре, но за разлика от Осакаския замък много по-приятен, интересен и БЕЗ ЕСКАЛАТОРИ И АСАНСьОРИ ВСЕ ПАК… Шимабара е била мястото на най-големият християнски бунт срещу гоненията на шогуните и логично голямата част от експозицията беше посветена на това, а останалата представяше поредната дози джуджешки самурайски брони (все пак доста красиви). Това с християните е наистина доста интересен момент, като на мен най-много ми харесаха скритите християнски реликви, например Дева Мария, маскирана като статуя на будисткото божество Канон, която християните са използвали за молитви. В някои от другите кули на замъка пък имаше експозиция на стари селски сечива от Мейджи периода, по която Мели абсолютно необяснимо много си падна. И така, тъй като се разпростирам твърде много, да опиша накратко останалите забележителности на Шимабара.
След замъка се помотахме по една прелестна много старовремска уличка с бистра открита вада по средата, която приютяваше стари самурайски къщи. Самите самурайски къщи не бяха нещо особено, тъй като самураите са живели доста аскетично, и от бегъл интерес бе единствено възможността да се снимаме с големите им восъчни статуи, но самата атмосфера на мястото беше толкова лятна, провинциална и мързелива, че нямаше как да не се влюбим, да не говорим, че намазахме и специални Шимабарски сладки с чай, а аз си купих.. сова.
После се отправихме към една доста ексцентрична местна забележителност – статуя на Буда в Нирвана, която представляваше един полегнал блажено и по етруски* на хълбок Буда треснат насред японско гробище. Безкрайният абсурдизъм и символизъм на това място би стигнал за три дисертации, но по обясними причини решихме да не задълбаваме в него и се насочихме към една известна вада с шарани, доста красива между другото. Обратно на гарата, направихме няколко неуспешни опита за снимки на лястовичи гнезда и щукнахме към пристанището.
Кумамото
=========
От Шимабарското пристанище взехме ферибот до Кумамото,основно защото беше много по-бързо, но отчасти и за да стане малко разнообразие от тия влакове, пък и друго си е по-море все пак
Самият ферибот се оказа голямо преживяване, поради защото бе пълен с около три класа японски гимназистки (да, с онези униформи), тръгнали на екскурзия за разтуха преди кандидатстудентските изпити. Първият ни сблъсък с гимназистките бе под формата на.. чайки. Не знам дали всички фериботи имат тази нерадостна съдба, но този бе буквално ОБСАДЕН от крячещи ята чайки, за което ученичките ведро спомагаха, крещейки на почти същата октава и хвърляйки храна на чайките. Сред този покъртителен хаос, искрено вашият списващ се опита да направи няколко снимки, вкл. една със снаксче в ръката ми, с което да нахраня някоя чайка, но докато се наглася, въпросната някоя чайка отдавна вече го беше измъкнала от ръката ми и направила три обиколки на кораба.Нейсе, по-навътре в морето чайките понамаляха, аз излязох да направя поетични снимки на морската празнота и имахме възможността да си поговорим с ученичките, които се оказаха от близка до моя университет гимназия, което ги вдъхнови невероятно много (а и се оказа, че ще споделяме един маршрут нататък), снимаха се с нас един милион пъти, с мен още петстотин хиляди пъти, накрая все пак се кротнаха/кротнахме и мирно дочакахме края на пътуването сред стълбовете за отглеждане на водорасли.
Лека изненада ни очакваше във факта, че от пристанището на Кумамото до града бяха около 45 минути път. Това налагаше неприятно сгъстяване на програмата ни, и именно затова Кумамото някак си не успя да ни се хареса чак толкова, въпреки че реално погледнато е доста по-известен и предпочитан от Шимабара град. Както е казал поетът, т.е. аз, това е разликата между мързеливата сутрин с кафенцето, книжката и интернета, и заетият следобед с всичко несвършено от сутринта.
Все пак нямаше как да не оценим замъка на Кумамото – огромна постройка с ужасно много крепостни стени и тераси, които едва изкачихме, но най-вече потънал в нездравословни количества сакура (и японци). Поради цъфналите си вишни и доста страхотния си размер, замъкът правеше неустоимо впечатление, особено след като го сравнихме с много по-популярния, но далеч не толкова с нещо по-особен замък Химеджи. Отвътре също беше доста готин, мязаше на истински замък малко от малко, а по-настрани се намираше и никак нелоша галерия с прекрасни изрисувани плъзгащи се врати (абе трябва да има по-елегантен начин да се кажат тези врати, но аз не го знам).
За да хванем светлината, работно време и влаковете за нататък, се изнесохме все пак сравнително скоропостижно оттам, насочвайки се към другата голяма забележителност на Кумамото – градината Суизенджи, една от най-известните дзен-градини в Япония, пресъздаваща в мини-размер** стария път Токайдо, свързващ Токио с Киото. Най-известната част и от пътя, и от градината, разбира се е планината Фуджи, големият символ на Япония, представен тук с един много коничен, много зелен и много изкуствен вулканичен хълм. Да му бяха сложили поне една шапка изкуствен сняг, таковата…
Нейсе, градината наистина беше много много красива, но бяхме вече твърде уморени, за да я оценим подобаващо, та я преджапахме на две на три, накупихме храна от магазина и се жмуцнахме на влака към планината Асо, където щяхме да спим.
Асо
=====
Стигайки дотам по тъмно, изискваше известни ориентировъчни усилия да намерим хостела, или по-правилно казано хижата, но нищо не убягна от острия ми поглед, както е казал поетът, и в крайна сметка се справихме и с тази задача. Хижата беше гениална! Най-вече беше гениална благодарение на ужасно симпатичните си баби-съдържателки, едната от които доста добре шпрехеше английски, но нямаше шанса да го демонстрира с нас, тъй като ние се правехме, че владеем и японския (е, някои не се правеха). Бабата наистина беше символична японска баба – нисичка, ходеща смешно***, много активна и много много сладка. На всяко по-дългичко обяснение, тя хващаше Мели за ръката и я завлачваше някъде по коридорите да й показва нещо през прозореца. Беше наистина безценно! Показаха ни най-хубавия маршрут за планината, екипираха ни с карти и снимки на местността с нарисувани по тях пътечки, абе просто бяха гениални. Самата хижа имаше приятна интернационална и планинска атмосфера, запознахме се с разни швейцарки, холандци и т.н. индивидяци и всичко беше на шест, освен газовата печка, която трябваше да изключим преди да се издушим безпаметно. Все едно не беше студено. На сутринта ведро хапнахме и поехме по Пътя.
Няколко думи за Асо – това е може би най-известната японска планина след Фуджи и също е вулкан. Преди триста осемдесет и четири многолиона години върхът на планината се срива в себе си, образувайки най-големия кратер на света, в който плодородната вулканична почва дава живот на богата растителност, красиви езера и всъщност цели градове, включително градчето Асо, в което спяхме. Вулканът не заспива, а по ръба на кратера избиват пет нови върха****, един от които е все още действащ (Нака-даке). Щеше да е много интересна спирка по така и така доста разнообразния маршрут, така че нямахме търпение (пък и малко ходене по планината си беше добре дошло след всички тия градове).
Бързам да обобщя, че Асо-сан наистина беше страхотен по всички параграфи. Въпреки че беше рано за трева, цветя и животни, направо се влюбихме в мястото и се чудя колко ли е яко в пълния си летен блясък. Определено бих отишъл пак
До върха се качихме с рейсче, откъдето поехме по 30-минутната пътечка към кратера, докато нашите стари познайници ученичките от ферибота тъкмо взимаха лифта дотам, мързелите му с мързели. Помахахме си, де. Кратерът беше доста внушителен. Естествено аз за пръв път отивам до самия кратер на вулкан, така че се очаква да го кажа, но все пак беше доста внушителен! Интересното е, че в него не се виждаше лава, първо защото имаше доста дим, второ защото всъщност над лавата плува разтопена сяра, та когато димът се разнесе, виждаш само проблясъци от едно отровно жълто-зелено врящо море. Повечето вулкани на Кюшу горят сяра и миризмата на оксидите й изпълваше доста тежко въздуха, до степен че почти ни прилоша. Взехме си сувенирни вулкански камъчета и парчета сяра, поснимахме се едно хубаво и побързахме да се махнем, преди да сме се проснали нейде по ръба.Пътят надолу беше ведър – все пак току-що бяхме били на вулкан!!! Вярно че нямаше кьораво дръвче в тази жълто-полянна пустош, но все пак на планина си е на планина, и духът скача от само себе си. Не взехме рейса на обратно, а пеша стигнахме до малко по-надолу от върха – едно огромно поле с езера на име Куса-Сенри, в което в по-топли времена пасат коне и е пълно с трева, но сега си беше още жълтичко, а от езерата се вдигаше пара. Беше доста красиво, а конете, които бяха запрени в една колиба наблизо, силно приличаха на японски самураи – нисички, набити и сериозни. Всъщност през живота си не бях виждал толкова охранени коне и доста ги харесахме.
За последно поехме по друга планинска пътечка към един от другите пет върха (Киджима-даке). Пътят беше толкова стръмен, че нямам никаква идея как го изкачихме, при това доста бързичко, но гледката отгоре беше наистина страхотна. От едната страна се виждаха пушещият кратер и Куса-сенри, която от тази височина поразително напомняше човешко лице (ще видите на снимките) с двете езера за очи и един дълъг хълм за нос. От другата страна, обикаляйки за не по-малко от 15 минути заспалия кратер на самия Киджима-даке и потрошавайки обувките си за винаги след вулканичния му камънак, се виждаше може би най-известната гледка на Асо-сан. Малкият паразитен вулкан Комедзука, опнал се небрежно насред огромния***** кратер на Асо, е почти перфектен конус с притъпен връх. Местните вярват, че това е обърната купа с ориз, която боговете стоварили там, за да възмездят нещастния народец за постоянните изригвания на вулкана. Около Комедзука водата е прокопала невероятни канали сред вулканичния прах и върху всичко това мека трева и розови цветя превръщат мястото във фотографския рай, а също и в явно доказателство, че природата ще си остане ненадмината завинаги. По наше време трева и цветя нямаше, разбира се, но въпреки това Комедзука изглеждаше забележително. В добро настроение взехме и пътя обратно до Куса-сенри, където аз посетих не твърде любопитния музей на вулканите, след което се върнахме в напълно опразнения хостел (явно бабите плевяха градината) и след кратък обяд поехме отново към гарата закъм последната дестинация от програмата.
Беппу
============
Нищо толкова много не се очакваше от Беппу – модерен град, пълен основно с онсени и с магазини. Е, "пълен основно с онсени" е всъщност доста добра реклама, ако сте вече наясно с моята несекваща любов към онсените (минералните японски бани), но така или иначе в Беппу планирахме основно една бърза обиколка на местната забележителност, за която ще стане дума след малко, и мнооого почивка, киснене в изворите и сувенири.
Оказа се не само, че имаше ужасно много неща, с които да си запълним деня, но и че Беппу направо си се сбори с Нагасаки за титлата на най-якото място в цялата екскурзия. Между другото градът не беше модерен, беше наистина не много традиционен (бил е почти унищожен през войната), но никак метрополисен, а по-скоро кротък – или поне частта, която видяхме ние. Настанихме се в най-изворния квартал, гледката към който, особено нощем, е зашеметяваща. Беппу наистина е най-голямата онсен-реликва на Япония – горещи бани има буквално на всеки ъгъл, а в Каннава, където бяхме ние, парата извира навсякъде, кварталът буквално е покрит от пушеци, които нощем японците осветяват, и всичко придобива силно-свръхестествен вид. Миризмата на сяра е навсякъде, но бързо се свиква. Мястото е наистина ужасно интересно.
Невероятен беше и хостелът ни – най-евтиният от всички, но за сметка на това със светлинни години напред най-добрия – имахме си собствен апартамент, с всичко необходимо, просторен, с японски футони (едни такива дебели юргани за спане по земята), а съдържателят беше… чех?! Няма бъзик, чех, женен за японка, и между другото изключително приятен човек, с когото прекарахме страхотно време. За съжаление моите и без това повече от скромни познания по чешки бяха толкова прашасали, че даже не можах да се сетя как е "благодаря" (!!!!!!!) и ме беше ужасно срам. Въпросният Бибо ни препоръча много яки местенца, както и най-добрия онсен в околността, към който още същата нощ побързахме да се насочим. Опитахме за пръв път "пясъчна баня", заравяйки се в горещ пясък (не беше нещо особено) и пробвахме всички бая много атракции по онсена, вкл. сауни, водопадни бани и т.н. Аз лично не бях чак толкова впечатлен, някак си не ми беше достатъчно традиционен онсенът, а и банда японски младежи постоянно ми пушеха във външния басейн, но Мели го хареса доста.
На идната сутрин ни очакваше още едно приключение – разходка из планината и опитване на природен онсен! По-точно истински горещ извор направо сред скалите, толкова пълен със сяра, че чак бял, но беше наистина разкошно, въпреки че си имахме досадна компания от японци. Съвсем друго си е така на открит въздух. Всичко това съвсем безплатно благодарение на нашия готин домакин, който после ни показа и кристалите на серните минерали, които водата бе образувала по тревата и скалите, а накрая ни заведе в традиционно селище за добив на сяра от водата в един готини сламени колиби.
Къпането и връщането отне времето до обяд и след като хапнахме, се насочихме спонтанно към една интересна екскурзия, комбинираща планина с маймуни и аквариум. Боже, това беше най-якото място на света! Маймуните бяха абсолютни разкошотии – те си живеят на тази планина и хората са ги научили да слизат да се хранят при тях в разни часове, ама бяха толкова много и си скитат ей така покрай тебе, а когато започнаха да ги хранят, стана такава галимация, че не е истина! Изобщо беше много смешно и трябва някак си да покажа филмчетата, които наснимах, за да стане ясно колко бяха гениални всъщност.
Но истинският фурор всъщност предстоеше и кротко се помещаваше в аквариума от другата страна на шосето, където имаше шоу с пипане на моржове. Не, нека да го кажа малко по-така:
ДОКОСНАХ ЖИВ МОРЖ, СМЪРТНИ НЕПОЗНАЛИ ЩАСТИЕТО ЛЮДЕ!!!
МОРЖЕЦ
Животът внезапно придоби съвсем други измерения. Трябва да ви кажа, че по-гениална твар от моржа на тоя свят няма, а вероятно няма и да има. Набръчканата му кожа, пухкавите джуки, стоте тона безформена сланина, туфите мърдащи мустачки и замрежените му сини очи – ПРОСТО НЕ ЗНАМ КОЕ ТОЧНО В ТЯХ БЕШЕ НАЙ-ГЕНИАЛНОТО!
Моржовете позираха, скачаха, разпльокваха се по земята и изобщо за около пет минути цялата райска благодат се изсипва върху нас. На тази екскурзия бях на кратера на вулкан, видях за пръв път гейзер, минахме през страхотни места, но естествено, че нищо не можеше да се сравнява с моржовете.
След тях аквариумът разбира се си беше просто аквариум, при все оцветените медузи и гениалната видра, която с поглед тип "глей-ме-как-завладявам-света" кръстосваше басейна си, плувайки на четвърта по гръб. Имаше и дооооооста добро шоу с делфини, които правеха всякакви дивотии, но делфини дал господ, а моржове, МОРЖОВЕ….
Сякаш Беппу нямаше какво да ни предложи оттам насетне, но разбира се не беше точно така, тъй като тепърва отивахме в най-известната местна забележителност – така наречените Джигокута, които са много горещи извори, оцветени в различни цветове от минералите. Японците се бяха постарали и от прости извори бяха направили доста добри туристически местенца, като бяха построили всякакви градинки, сувенирници, зоопаркове и тем подобни около изворите, а освен туй предлага сварени в минералите яйца и сладки картофи, които не бяха никак лоши.
Първо беше бялото джигоку, което беше по-скоро мътносинкаво, но доста красиво. Следваше дяволското джигоку, чийто цвят беше трудно различим от огромното количество пара, надигащо се оттам (май беше около 90 градуса водата), но пък беше дом на огромна популация мързеливи крокодили. Планинското джигоку беше прозрачно, но в доста красива градина и имаше парник с тропически цветя, докато едно-друго-джигоку-чието-име-не-помня, беше с кални извори, които ведро бълбукаха. Може би най-красиво беше морското джигоку – небесносин цвят, допълнен от прелестно зелено езерце с красиви дървета и малка яркочервена джинжда. Имаше и едно джигоку, наречено "главата на бръснатия монах" (?!?!?), което пък имаше вид на бълбукаща блажна боя. Помежду тях беше ловко вместен музеята на еротиката на Беппу, който интересно липсваше на всякакви официални карти, но така и така нямахме време за него, тъй като джигокутата затваряха в 5ч, беше вече към 4:30, а ние имахме 3 километра път до последните два извора, които се намираха някъде по-надалеч. Рейс нямаше и ние оптимистично се затичахме по пътя натам, като на теория дори щяхме да стигнем навреме, но не ни се наложи, тъй като един от вечно гостоприемните японци спря с колата си и ни закара. Прекрасни хора!!! Така имахме възможност спокойно да се насладим на кървавото Джигоку – охрено червено и обградено с палми, че даже и топнахме крака в едно близко изворче, стопляно от голямото. Последното джигоку всъщност беше гейзер, макар японците да бяха построили около него някаква пещерка и той всъщност се блъскаше в тавана й… Така или иначе беше доста готин, аз все пак за пръв път виждам гейзер и се впечатлих, макар до мен някакъв германец да обясняваше как в Йелоустоун били бая по-яки. Може, ама и тоя беше як пък!
Доволни, хванахме рейса на обратно и се отдадохме на заслужен мързел в стаята, до ранната вечер, когато чехът ни направи поредната готина и безплатна екскурзия и по малките квартални улички стигнахме до местния замъчок. Най-готиното разбира се беше гледката на нощна Каннава с цветните й пари, но освен това си прекарахме много приятно в интересни разговори за Европа, Япония и всичко, а разбрахме и легендата за замъка, в който има (наистина, жива) голяма бяла змия, която жените докосват, за да се сдобият по-лесно с дете. Опитахме се да видим змията през една цепнатина, но видяхме главно одеялото й.
Накрая се прибрахме по-живо, по-здраво, полузаспали се отправихме за последен път към онсена (все пак бяхме в Беппу) и още по-заспали се върнахме приятно позагряти и се отдадохме на много много доволен сън.
Home, sweet.. момент, аз все пак живея в Токио
==================================
Рано сутринта се простихме с готиния домакин и, приветствани от напевното "БеппУУУ, БеппУУУ" на гарата, се цъмбурнахме на влака обратно за Същинска Япония (това не е съвсем дискриминационен бъзик, тъй като е реално смисълът на името Хоншу – островът, на който се намират Токио и Осака). Петимен до немай къде, аз направо се бях залепил на стъклото, за да видя прословутия тунел… И КАКВА БЕ НЕЗЕМНАТА МИ РАДОСТ, да ви кажа, другари, когато се пъхнахме под земята в абсолютно незврачен кварталец на единия остров и излязохме оттам в друг абсолютно незврачен кварталец на другия остров. Нямах думи, детските ми мечти бяха сринати, нямаше никакво гмуркане в морето и пред тази потресаваща липса на инженерна амбициозност у японците аз бях смазан психически. Вместо да ме приласкае, Мели само ми се смя и единствено доброто ми възпитание ме възпря да я завържа при куфарите на тавана от яд.
Нейсе, забравих тунела, попътувахме, попътувахме, попътувахме, полафихме си с някакъв много пътувал японец, който искаше да си упражнява английския, но захвана на икономическа тематика и ни стана скучен; и тамън тамън вече се бяхме поизнервили сериозно от тъпканицата, когато най-сетне стигнахме.
След цял ден пътуване, може би бе най-разумно да се приберем, но ние решихме да се насладим на деня до край, пък и имахме личен празник, та спряхме за една сладка, сладка вечеря в местното кайтен-зуши (суши-бар с въртящи се сушита, какъвто май има и в София). Не съм говорил досега за кайтен-зушитата, но това са едни просто страхотни места и дори аз, който още имам тежки предразсъдъци към суровата риба, съм напълно запленен от тях! А и можеш да взимаш суши със скаридки, с риба тон и майонеза, царевица и други не съвсем неядивни неща, така че е просто брилянтно (макар Мели упорито да си взима змиорка…) Беше много готин и достоен завършек на пътуването, че даже спечелихме и кичозна значка с произволен анимационен герой, след което се затаралянкахме нагоре по ужасния хълм, свързващ света и цивилизацията с Осакския университет.
Няколко дни мързел и разходки из Киото по-късно поех по дългия път обратно към Токио, спирайки за последно в прелестния храм Бьоодо-ин, останка от древни, древни времена, но все така красив и с миниатюри, съперничещи (донякъде) дори на онази в Рилския манастир. Насладих се на тамошната река, тамошните сакури и тамошните сувенири и приключих пролетната си ваканция с поредното прибиране след полунощ в позаспалото общежитие
=============================================
* Ако си спомняте ОНАЗИ статуя на полегнал етруск от учебника по история 7ми клас…
** За който не знае, дзен-градините принципно имат тази страст да пресъздават света в мини-размер, тургайки малки могилки за планини, камъчета за острови, мъх за гори и т.н. Това някак си може би на теория те доближава до природата и води до размисъл, но на практика вероятно трябва да прекараш повече от стандартното туристическо време в една такава градина, за да го разбереш.
*** Японките от невръстна възраст по не твърде ясни причини ходят със стъпалата, обърнати навътре – поза, която на запад символизира най-вече дете-идиотче, но при тях вероятно се има като много сладка (всъщност Мели развиваше една дълбока теория за произхода на тази поза, в която няма да навлизам по ред причини). Като поотраснат, спират да го правят, но щетите отдавна са нанесени и голяма част от възрастните японски жени ходят все едно държат топка между краката си.
**** Които японците с характерно прехласване оприличават на полегнал Буда (!?!?!?!?)
***** Ама наистина огромен. Просто трябва да се види, защото на снимка това е невъзможно @_@
Last edited by Moridin on Mon Apr 13, 2009 5:16 pm, edited 1 time in total.
This is it. Ground zero.
... на ученички... посипани със листенца от сакура 
„Ние можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за кефа на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова кратко време, че можем да правим всичко от нищо. ... За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което тук имат хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.”
... в Шимабара.Xellos wrote:... на ученички... посипани със листенца от сакура
The Best of Mozart
https://www.youtube.com/watch?v=Rb0UmrCXxVA
https://www.youtube.com/watch?v=Rb0UmrCXxVA
Moridin wrote:Нещо хайпът във форума силно намаля
Е чакаме де, чакаме! Колко да чакаме?!
Обаче... ЕБАТИ И ЯКИЯ ПЪТЕПИС, ЧЕСТНО!
Значи, по едно време ужасно ви завидях. После по още едно време то толкова хубаво написано, че имах чувството, че и аз ги гледам макаците! И мога да се закълна, че почти видях вулкана! Баси, колко ви завиждам, аверчета!
Обаче... ЕБАТИ И ЯКИЯ ПЪТЕПИС, ЧЕСТНО!
Значи, по едно време ужасно ви завидях. После по още едно време то толкова хубаво написано, че имах чувството, че и аз ги гледам макаците! И мога да се закълна, че почти видях вулкана! Баси, колко ви завиждам, аверчета!
This octopus! Let's give him boots, send him to North Korea!
<-Подробно описание на нещата, които ми образуват нерви 
Уук.
<-Подробно описание на нещата, които ми образуват нерви Уук.
Ше го сканна и постна на форума ;р
„Ние можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за кефа на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова кратко време, че можем да правим всичко от нищо. ... За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което тук имат хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.”
Непременно!Xellos wrote:Ше го сканна и постна на форума ;р
П.П. Между другото името на градчето Шимабара първо го прочетох като "Шибамара".
Ама и така става.
The Best of Mozart
https://www.youtube.com/watch?v=Rb0UmrCXxVA
https://www.youtube.com/watch?v=Rb0UmrCXxVA
Moridin wrote:Нещо хайпът във форума силно намаля
-
Moridin
- Global Moderator
- Posts: 19290
- Joined: Fri Dec 19, 2003 10:21 pm
- Location: On the other side
- Contact:
Снимки:
Canal City във Фукуока
Сергийките с храна пак там
Сакура покрай реката
Островите на Сасебо
Червената порта на Соуфуку-джи в Нагасаки
Очилатият мост
Църквата Оура
Колониалните къщи в градината Глоувър
Мели в колониален стил
Храмът на Конфуций
Чампон (пластмасова версия)
Статуята на мира в каменен и жив вариант
Катедралата Ураками
Сакурите в парка на хипоцентъра
Храмът с костенурката
Нагасаки нощем
Влакът минава покрай морето
Шимабара-джо
Нинджа и самурай
Старовремската уличка с малко ефекти
Осиновена прислужница
Буда в Нирвана
Seagull mayhem
Замъкът в Кумамото
Градината Суизенджи
На кратера на Нака-даке
Вулканът и Куса-сенри
Комедзука
Онсен сред дивото
Маймуните
Моржът!!!
Делфините
Морското джигоку
Кървавото джигоку
Гейзерът
Щастливият завършек: на кайтен-зуши обратно дома
Canal City във Фукуока
Сергийките с храна пак там
Сакура покрай реката
Островите на Сасебо
Червената порта на Соуфуку-джи в Нагасаки
Очилатият мост
Църквата Оура
Колониалните къщи в градината Глоувър
Мели в колониален стил
Храмът на Конфуций
Чампон (пластмасова версия)
Статуята на мира в каменен и жив вариант
Катедралата Ураками
Сакурите в парка на хипоцентъра
Храмът с костенурката
Нагасаки нощем
Влакът минава покрай морето
Шимабара-джо
Нинджа и самурай
Старовремската уличка с малко ефекти
Осиновена прислужница
Буда в Нирвана
Seagull mayhem
Замъкът в Кумамото
Градината Суизенджи
На кратера на Нака-даке
Вулканът и Куса-сенри
Комедзука
Онсен сред дивото
Маймуните
Моржът!!!
Делфините
Морското джигоку
Кървавото джигоку
Гейзерът
Щастливият завършек: на кайтен-зуши обратно дома
This is it. Ground zero.
Who is online
Users browsing this forum: No registered users and 4 guests