Watchmen VS The Dark Knight - разни сравнения

[Amelia]

Еми въпрос на вкус. За мен Уочмен е по-силният филм от Батман, щото има повече кефещи ме неща и почти няма какво да ме дразни. Моята оценка за него е 8.5, за Батман - 8.

Адаптация се прави различно, в зависимост от източника. Има неща, които просто трябва да се оставят близо до оригинала.

Адаше, ми човекът има визия за филмите по комикс, различна от тази, която сме виждали досега, така че си е визионер донякъде. Той прави филмът да прилича на комикс - това е оригинално, но очевидно не е за всяка уста лъжица. За моята стаа.

И втф й е на актьорската игра? Екстра е като изключим някои от женичките във филма. Не е някво откровение, но си е съвсем задоволителна, кво.

[passer-by]

Адаше, ми човекът има визия за филмите по комикс, различна от тази, която сме виждали досега, така че си е визионер донякъде. Той прави филмът да прилича на комикс - това е оригинално, но очевидно не е за всяка уста лъжица. За моята стаа.

Не и след Син Сити. Родригес го направи далеч по-удачно.

А актьорската игра не бих я наресъл екстра, но беше прилична. Не ми пречеше.
Сега установявам, че на няколко пъти използвам израза "не ми пречеше" за един или друг аспект на филма Уочмен. Един вид не е осрал първоизточника и това само по себе си ми стигна, за да харесам адаптацията. Че имах доста притеснения като първо чел комикса - и един тон негативни ревюта преди да видя филма и да си отдъхна, че не е описаната от други трагедия.

[Roland]

Не се обиждай, ама когато можеш да кажеш "този филм/книга/игра/комикс/уотевър не ме кефи, но е шедьовър", тогава ще можем да го водим тоя разговор. Не разбирам кое й е странното на тая концепция, след като никой няма проблем да си признава обратното - "баси боклука, ама много ме кефи"? Как можеш да хванеш тия два филма и да кажеш, че Watchmen е по-силен от TDK само на базата на това, че те кефи повече? Сериозно, ще ми обясниш ли по-конкретно ЗАЩО е това? Без "има повече кефещи ме неща", а с нещо, което да е поне с бегъл фактор на обективност?

И няма такова нещо за адаптациите. Добрата адаптация, НЕЗАВИСИМО от източника, е такава, която предава идеите му без да прави компромис с новата си форма. Перфектната адаптация е например Здрач, който не върви буквално по оригинала, само с некви леки съкращения, а взима важните елементи от него и ги пренарежда, добавяйки и някои нови елементи, така че да се получи хубав динамичен филм, който следва основната идея на книгата и предлага всичко от нея, но по свой начин, какъвто различният медиум неизбежно изисква. Watchmen филмът прави ТЕЖКИ компромиси с новата форма, за да не мръдне от комикса, което се отразява (наред с други работи) много сериозно на ритъма на действие, който е залюхан тотално и на буци. Има големи парчета бавност на места, където филмът не може да си ги позволи без да стане скучен на половината си зрители.

И апропо, това за визионерството не е вярно Sin City беше точно филм-комикс, години преди 300 и по по-стилен начин. Тъй че не само сме го виждали тоя похват и преди, но и по-добре реализиран.

А на актьорската игра нищо й няма, освен че половината са тъжно зле (Лори, Дан, майката), а другата половина играят вяло и дежурно (Вейдт, Манхатън (доколкото играе изобщо той), Комедианта) или еднакво от начало до край (Роршах). Като отделни актьорски изпълнения ВСЕКИ актьор в TDK (включително и онуй хапче за страх, дето си взе) прави по-смислена роля от тези в Watchmen. Не на последно място и щото сценарият е много по-тънък откъм поведението на персонажите и просто имат по-хубави неща за изиграване.

[Vivian]

Не само аз виждам въплътени някои от собствените си страхове в Жокера, бтв. Любопитно ми е иначе, Амели, ти какво виждаш в него, ако трябва да се спреш на есенцията му? За теб какво е? Само яркото сладуресто петно в 3-часовата продукция, което те е изкефило?

Пък сега малко за бокс-офиса и какво го причини (нека бъде имано предвид от гледната точка на US зрител, тъй като точно те регистрираха ония ми ти приходи, а и смятам, че съм доста свикнала с манталитета им, че да правя предположения в подобна насока): съгласна съм със смъртта на Хийт -беше масивен, неоспорим катализатор при рекламата и от Уорнър изсмукаха буквално всичко, което им беше поднесено на тепсия с него. Далеч по-важното, обаче, беше простичкият факт, че може да се каже, че TDK беше втората част на Нолъновия Батман. Забележи как много често втората част на доста ъклеймнът хит (и от нормална фен-база, и от критици) дава резултат в изумителен бокс-офис за втората част. Просто първата създаде терена, който да направи очакването за втората част достатъчно осезаемо, което беше подпомогнато от седмицата директно преди пускането на филма с всички истински позитивни критики, които "сериозни" критици изписаха по негов адрес. Така средностатическият зрител си казва: не само, че имам удоволстивето да го чакам, ми няма и да разочарова. Да не говорим, че още в началото се изписа как това е "сериозен" филм, а американците обожават магията "летен хит, ма и да казва нещо според хорското мнение" - Спасяването на редник Райън е идеален пример. Пък за злободневността на идеите -те обикновено отблъскват, а не подканват публиката в киносалоните. Мноо са мрачни. Но, безспорно откъм идеи печелеше номерът с идеята за противоположностите, в които има по малко и от двете (което баш го има откак има литература като тема и публиката клъвва неизбежно), както и смилаемостта на жанра (не и на формата, дръззвам да добавя). Макар че за бокс-офиса мога да изпиша още към 1000 думи, честно казано.

Дълбоко не съм съгласна с твърдението, че в Батман има повече забавлителна стойност. Батман вероятно е един от най-некомиксовите комиксови филми. Той е повече 70-тарски гангстерски филм, отколкото комиксов. В него има повече за урбанистичната инфраструктура на еди мегаполис, отколкото във филм като Кметството, примерно.

Между Снайдър и Нолън като режисьори сравнение не може да става на никаква плоскост. Да кажем, че ако се намирахме в индустрията за производство на дрехи, бих опреличила Снайдър на фирмата дето произвежда само и единствено долни гащи. Прави ги почти идеално и те се потребяват от маса хора, но уви, не прави заедно с долните гащи, дрехи, завивки за легло и т.н. Това, което се опитвам да кажа е, че Нолън винаги е успявал да насложи повече от едно измерение във всеки от филмите си, докато на Снайдър не му се е отдавало никога. Което е още по-важно, Нолън го прави с идеята, че филма ще се потребява и от зрители дето няма да му схванат втория, третия, четвъртия пласт, така че дори не е пренебрежително артси. Относно мнението ми дали филмите в нечия филмография демонстрират добра база за идеи като какво ни чака занапред от същия режисьор -твърдо смятам, че да. Режисьорите обикновено са ужасно наясно, че в самото начало трябва да формират нещо като отработване на виждане върху текстовете. Тоест нещо като собствена призма, през която да пречупват всичко и да го смесват така, че вместо филмът да е произведение от аритметичен сбор на съставните му части, да е нещо, в което тези части са се претопили и не е просто механичен сбор. Тук идва трикът дали наистина те бива като режисьор или не. При тези, които го няма усетът и не могат да развият тази призма, филмите обикновено клонят към равенство, получен в резултат на сипването на всички съставки в котела и лекото им къкрене при пост-продукцията. Те обикновено са и по-боязливи, ако мога така да се изразя, със сценариите, монатажа и т.н. От друга страна, има ги тези с призмата, като Нолън, които имат онова нещо, което се нарича "почерк" и колкото и да се имитира от други режисьори остава неповторимо. Под почерк нека не бъде разбиран само визуалния аспект на нещата, далеч по-комплицирано е.

Бих могла да задълбая в ненужно техническо сравнение между TDK и Watchmen...при което TDK ще излезе победител, но това нито би намалило фен-базата му, нито би го принизило като филм, просто защото все пак говорим и за изкуство, а то си остава субективно.

[Roland]

Мен честно казано би ми бил доста любопитен един сравнителен анализ между двата филма на чисто техническа основа. Не щото нямам мнение по въпроса, а защото ще ми е приятно да видя такова от човек, който знае термините

[Amelia]

@ Роланд: OMG, 5 шибани страници в тая тема и още 15 в другата не ти ли изясниха бе?!

Ок. Аз оценявам всяка форма на разказвателно изкуство по следните критерии. Давам ги разделени, въпреки че имат допирни точки и се преплитат:
- Идеи
- Сетинг
- История (сюжет)
- Персонажи
- Художествени похвати, характерни за съответната медия (книга, филм, аниме, манга/комикс)

Различните категории могат да имат подкатегории. примерно "персонажи" в медията филм ще имат подкатегория актьорско изпълнение.

Сега, изкуството не е наука и в него нямаме обективни и абсолютни критерии. Оттам и моето "повече кефещи елементи" щото в крайна сметка обосновката за това колко е добър един филм е изключително субективна и почива на удоволствие от някакъв характер, което си получил от продукта. Това удоволствие може да бъде анализирано и свързано с удовлетворение на критериите, които си си оформил. Има ги и гилти плежър случаите, разбира се, но те са по-рядко и за тях обикновено не се праскат по две теми с общо над 20 страници в нашия форум.

Та, защо Уочмен е по-добър от Батман СПОРЕД МОИТЕ ЛИЧНИ КРИТЕРИИ (нека се абстрахираме от комикса и да си говорим само за филмите):

- Идеи - Уочмен е филм, в който развиват идеята за човещината на "свръхчовека". Има предизвикателства пред моралните ни ценности, пред идеите ни за добро и зло, правилно и неправилно. Това е нещо, което ми е много, много по-интересно, комплексно, оригинално и неизтъркано от употреба от простата супергеройска психология, която гледаме в стандартните комикс фликове. В Батман имаме стандартното черно-бяло противопоставяне между добро и зло, което въпреки символните екстри и зашеметяващия екшън си остава точно такова. Наивност и про-американски патос вс. цинизъм и реализъм, мисля на целият свят му е ясно кое обичам повече. Тук Уочмен печели.

- Сетинг - В единият филм нацията е на прага на световна война, в другият се сблъсква с внезапен терористичен удар. В единият имаме параноята на едно общество пред един все още несбъднал се катаклизъм, в другия катаклизмът вече се случва и човечеството е объркано и ужасено до изтъпяване. Едното е subtle, другото се вихри в бахти мащаба. И двете ситуации ме кефят еднакво. Сетингът на Уочмен обаче ми е по-плътен и добре развит. Дребни детайли като Кинли актът и стачката на полицаите срещу разните виджилантис, правят нещата някак живи и реалистични. Това, че всъщност имаме и препратки към още по-ранни и много различни от настоящия времеви периоди - този на първото поколение герои, ранните години на второто поколение герои, войната във Виетнам, убийството на Кенеди и т.н., допълнително напластява нещата. Реалните исторически събития, на които се базира, го правят още по-истински. В Батман сме тук и сега. В сегато има трагикомично тъпа полиция и мафия, нация, която мрази перфектният пич Батман, без да се усеща що точно и, разбира се, легалният Герой на Готъм, който ми е твърде прекрасен, за да го приема насериозно. Уочмен тук е много напред, въпреки че сетингът е загубил много от адаптацията.

- История - Тая на Уочмен е вкарана в девета глуха, поради факта, че филмът е керъктър дривън. Но поне е избарана без разни скандализиращи глупости в нея. Батман би имал наистина хубава история, ако не бяха съшивали втората половина на филма с бялата макара. Основни проблеми както вече изтъквах нееднократно - полицията не можа да спаси ритнатата в лицето пача, щото явно за всичко освен глобяване за неправилно паркиране в Готъм трябват супер пауърс, нинджа умения и гъзарска екипировка за милиони долари. Харви Дент изтрещя по ебати жалкия начин. Лекарите си говореха за натъртването на шкембето на шишкото, при положение, че бомбата под кожата СЕ ВИЖДАШЕ. Батман, държеше в ръцете си достъпа до всички джиесеми в Готъм, но не можа да звънне на Гордън, за да му каже, че в сградата заложниците са маскирани като терористи. Корабите не гръмнаха и изобщо ИМАШЕ ГИ. Жокерът си взе. Батман се самообяви за престъпник след изпълненията на Дент. И т.н. Еми ако вие можете да си затворите очите за това, или считате че идеите на филма с разната му символика оправдават тея неща, аз не мога. Моят извод - Уочмен е малко по-добре по този параграф.

- Персонажи.
= Замисъл. Плосковатия черен Жокер, олицетворяващ хаоса, тероризма и унищожението + съвсем скучно белите му противници Батман, Харви Дент и т.н. вс. палитрата от психологически и морално изкривени типчетата от Уочмен, сред които дори не се знае кой е отрицателният персонаж. Еми, сори. Уочмен е не с едни, а с десет гърди напред тук.
= Изпълнение. Жокерът, макар и изграден от клишета е заживял собствен живот. Изключително ярък и набиващ се в очи образ. Батман енд ко са поредните двуизмерни човечета, няма да ги коментирам, че ми е скучно. От ок до зле в случая на Дент, макар че идеята със стохастиката там ми харесва доста. Болшинството Уочмени са достатъчно добре предадени и това, което ги обвързва с идеите на филма се забелязва и разбира. Вайдт е осран и малко втф, Лори е скучна безлична пача, сложена само за да има няква жена в повествованието, ма тя и в комикса е така. Майка й е в пъти по-яка.
= Актьорското майсторство - Жокерът е без конкуренция и в собствения си филм, и в Уочмен. Останалите - актьорската игра не я отчетох нито като добра, нито като лоша. Е, Малин Акерман болеше малко.
Като цяло - персонажите на Уочмен са по-добри от всички в Батман, с изключение на Жокера.

- Похвати. В Батман - целенасочен, добре организиран екшън. Достъпност. Брутална визия. Подходяща и хубава, но деривативна музика. Но като цяло - нищо ново под слънцето. В Уочмен - забавен каданс, който може да е съвсем излишен на места, но на други подсилва комиксовия ефект. Камера, пресъздаваща панелите от комикса. Осцилиращо темпо и епизодичност, отново допринасящи за комиксовия ефект, които не са минус за мен, просто са необичайни. Дългите сцени са подчинени на фокуса върху персонажите и са съвсем ок за ориентиран към персонажите, а не толкова към сюжета, филм. Музика - безлични деривативни теми (тая дето е писана специално за филма), подбраните песни обаче са ОМГ, създават ебаси атмосферата и предават прекрасно всякакви настроения, внушения, послания и т.н. И двата филма ми харесват горе-долу еднакво по тоя критерий, но Уочмен ми е по-необичаен, а аз обичам нестандартните неща. В киното и изкуството няма абсолютизъм и при рецептурата на филма, затова изказвания от сорта "ТОВА Е ПРАВИЛНИЯТ НАЧИН ДА СЕ НАПРАВИ ФИЛМ!!!" за мен са тотално несъдържателни. Компромис с форма не можеш да правиш, когато няма абсолютни правила за тая форма.

Та така. Син Сити е друг вид комиксов филм, щото е правен и по друг вид комикс. Като визия и похвати ме кефи доста повече от Уочмен, де.

Иначе, ще ме прощаваш, но ако нещо е шедьовър за мен, ще си му отдам заслуженото, независимо от това дали ме кефи или не. Батман остро не е такъв, така че ако имаш него предвид нещо си се объркал.

[Roland]

Ъм, мога да хвана да се заяждам по точките, но няма смисъл. Само ще отбележа, че драматично не съм съгласен с тая твоя фиксиедя, че похватите на Снайдър имат дълбоката цел да са буквално комиксови. За мен просто човекът не разбира от филмова динамика. Същата забатачена развлаченост я има и в Зората на мъртвите в средата, БЕЗ да е по комикс

Нещо, което СИЛНО ме лол-на, беше как понеже изкуството не било наука, в него нямало правила. Странно какво ли учат толкоз години всичките тия хора, дето се занимават с него тогава. Не, Хрис, изкуството има СЪЩО толкова правила, колкото и в науката. Само дето са много по-трудни за усвояване и спазване, щото една немалка част от тях не се базират на твърди и ясни обяснения, пък и работата върви и без тях. Проблемът е, че ако нарушаването им не е осъзнат и целенасочен акт, резултатът е слаб. Но тук оставям Тони да пише, ако иска, понеже каквито и да са правилата в киното, аз имам само усещания от многото гледане и интереса в тая посока, но не и теоретични познания, така че не искам да се излагам.

[Amelia]

Вивиян, виждам в Жокера символът на хаоса, както вече казах. За мен хаосът е от по-базовите и едноизмерните символи и в случая е приложен по най-базовия си начин - разрушаването на структурата, организацията. Допълнително е насложена алегорията хаос - тероризъм, с което символът се обвързва с човешкото, получава и някаква оценка от морална гледна точка и почва да предава конкретни послания. Яко е, но за мен други неща са по-яки. Щото в хаосът винаги ми е била по-интересна градивната страна (организацията, породена от хаоса, както е възникнал светът), а от социална гледна точка - неща с не толкова конкретно черна морална страна. Анархията примерно.

Та оттам основният източник на кеф в Жокера за мен са дрешките, в които е облечена идеята. Особено облизването, жестовете, дивият поглед насред черните петна, гласът. Дори смехът ффс, въпреки че съм се нагледала на такъв другаде.

Роле, кака, аре да почнеш да ме четеш все пак. АБСОЛЮТНИ правила казах.

[Roland]

В техническата част на всяко изкуство им и абсолютни правила, батьовото Малко, но ги има. А най-често останалите (пак в тая част) са ако не едни, то няколко различни течения, които пак боравят със свои си абсолютни правила.

А освен абсолютни правила, има и критерии за качествено справяне с този или онзи технически детайл, независимо по какъв начин. Кофти тромавият монтаж на сцените в Watchmen е кофти тромав монтаж, квито и средства да са търсени и използвани, каквито и правила да са следвани.

[Morwen]

Бтв, сега като се замислих това, което Амелия харесва в Уочмен е идеите и внушенията във филма, докато това което Рол не харесва е работата на режисьора. И вероятно зависи къде слагаш акцента повече. Лично за мен техническата част е на по-заден план, ако не е огромна издънка, дори тя да показва Снайдър като по-некадърен (но нека не е абсолютно) режисьор.

[Amelia]

Ъъ, да. Абсолютно правило - филмът се снима с камера.

В похвати съм обсъждала неща като музика, темпо, дължина на сцените и евентуално кинематография. Ако ще ми разправяш колко са абсолютни правилата в тях, ще те пратя да си го фофтиш.

[Roland]

Нищо няма да ти разправям, щото ми стана досадна

Морве, да, аз съм техничарче, знаеш, мен некви такива глупсоти кат идеи и внушения ни мъ вълнуват...

[Vivian]

Аз ще си позволя да задълбая обективно малко повече в разликата между двата филма и на чисто теоретична/ механична основа, защото на Амели сравнението най-вече ми бие ужасно много на дисекция на литературно произведение, като изключим споменаванията за музиката и някои други дребни детайли. Започвам с това, от което разбирам най-малко, като ще споменавам само неща, в които съм убедена 110%, че са така:

Музика, саундтрак, звук: за звука мисля, не е необходимо да се говори, че е напълно идеален и в двата филма. Струпването на награди в тази категория при Батман е красноречиво, като за мен не Оскарът важи тук, а по-скоро наградите на различните специализирани общества на озвучители и инженери, които типично не се водят кой знае колко от свирката на мейнстрийм оценяването. Те са си просто технически екип, който понякога има мнението на общата публика. С Батман се случи така. Предполагам, че чак догодина ще се знае какво точно е мнението им за Уочмен (щото просто наградите им са чак догодина), но бидейки чела хвалби на хора, които съставляват въпросните награждаващи общества по този въпрос в няколко издания, предполагам, че тук са равнопоставени. Сега за музиката и саундтракът: модерна презумпция е, че влагането на песни под каквато и да е форма в един саундтрак го превръща в нещо по-poppy автоматично и по-пуканково. Дори и те да отразяват на 110% съответната епоха и да подсилват автентичността. Не казвам, че съм съгласна с подобно мнение, просто на теория в тези дни се води за хипер-модерно да си колкото е възможно по-минималистичен в употребата на песни в саундтрак, съпътстващ филм, ако държиш филмът ти да има някакво послание, което да се възприеме като значимо. Именно този минимализъм, примерно, доведе до мега-снобското проявление на братята Коен да махнат музиката ептен от филма в No Country for Old Men (за да покажат, че филм може да е нормално въздействащ и без един от елементите си). Определено Уочмен като саундтрак работи за мен, като съм си го купила като албум. Поради набор причини, не винаги този саундтрак работи с подбраните от Снайдър сцени, тоест както Симеон каза: музиката сама по себе си е кефеща, но функционалността й във филма е под въпрос. От друга страна, в Батман има именно този супер-модерен минимализъм в саундтрака – липса на песни, основната Батман тема едва-едва чуваща се в две сцени и хипер-високочестотния звук дето се моткаше около Жокера. При мен работеше, и то идеално. Доказа ми, че това е филм, който не се страхува да ми спести част от flashy елементите си, които добавят парфюмериен ефект, демек произведението е достатъчно силно само по себе си, за да не си играе с първичните ми възприятия като емоционалност при слушане на музика.

Оператор: Лари Фонг (демек пичът, който е снимал Уочмен) и Уоли Пфистер (онзи на Батман) от обективна гледна точка се намират в две напълно несъответстващи категории. Фонг е човек, който употребява предимно методи, присъщи на хората, снимащи музикални видеоклипове, което според мен Снайдър е търсел, при комбинацията си с него. Той борави страшно много с фотошоп и допълнително „клипване” на оттенъците, както и с „кръшване” на светлосенките (това не мога да го облека съвсем в БГ термини, уви). Накратко: той манипулира до крайност тъмните тонове и „изпива светлината” посредством преиначаване във фотошоп. Това седи на място във филм като Уочмен, макар и лично аз да смятам, че почти всеки оператор на видеоклип би успял да се справи незле с такава цел. От друга страна Пфистър снима с IMAX камери, което е цяла друга сфера на работа. Всичко с тях е по-трудно, по-тромаво и дигиталната обработка не винаги минава там. Също така, бъдейки бившо протеже на оператора на Спилбърг, Януш Камински, употребява супер-трудния метод при снимане, който се казва “bleach bypass” –то пак е нещо като изсмукване на цветовете, но вместо да оставя мъглявина и тъмно, вкарва лъчи светлина насред сивото. От най-субективен ъгъл, аз повече се кефя на Пфистър и поради това, че той предпочита гамата в сини тонове и й се подчинява консистентно, което липсва при Фонг. При Фонг всички цветове са там, те просто са по-тъмни или супер-контрастиращи.

Монтаж: И Лий Смит (Батман), и Уилям Хой (Уочмен) са напълно еквивалетни монтажисти сами по себе си. Номерът е тов,а че докато Хой ужасно често залита към удължаване на сцената (особено, когато се смята за значима откъм сценарен аспект), както го е правил в Dances with Wolves, Sliver, The Man in the Iron Mask, то Смит обожава да скъсява и да показва колкото е възможно по-малко, за да кара зрителите да се чудят какво всъщност са видели. При едното имаме леко успана поетика, при другото малко трескаво избързване, което те кара да си понапънеш мозъка. Не напразно Смит е работил над толкова проекти с така церебрален режисьор като Питър Уиър, той просто те подтиква да си раздвижиш мозъка и да внимаваш при кадрите. Хой се поддава на изкушението да те кара да се любуваш на отделните фреймове.

Костюми и сценография: малко неща мога да кажа за костюмите, защото макар да съм се занимавала с рисуване на професионално ниво, никога не успявам да преценя обективно кое е на място във филм, който не е за отминала епоха. Тези на Батман ги хареса всяка една гилдия на костюмари покрай вече отминалия награден сезон, предполагам били са окей (лично според мен роклята на Маги Джиленхол беше катастрофа, но това съм си аз), докато тези на Уочмен са съвсем на място в продукцията. Сценографията: това са две ужасно различни вселени, за да бъдат сравнявани обективно двете според мен. В новите Батмани не спира да ме удивява концепцията гъзарска, излъскана минималистична урбанистичност, комбинирана с Батмобил примерно... или с друга изшантавясала джунджурия. Тоест, за мен модерното и дозираното винаги е било нещо, което създава... известна чистота при възприятието на филма. Но това си е лично предпочитание. Това, което забелязах и не ми хареса съвсем при Уочмен, беше липсата на ентусиазъм при декорите и липсата на многоизмерност. Имайки предвид историческата епоха, очаквах да има повече раздвиженост. Липсата й допълнително ми подсилваше чувството за „сплесканост” при кадрите.

Актьорските изпълнения: факт е, че като махнем от Уочмен Джаки Ърл Хейли и Матю Гууд, за мен не остава почти нищо като игра от останалите. Те клонят от ужасно (тип-сапунка) до „и хубавичък статист щеше да седи по същия начин”. Абстрахирайки се от Леджър (просто,защото всичко е казано за изпълнението му), имаме сър Майкъл Кейн, който принципно играе така, както диша, Морган Фриймън, за когото важи същото нещо, Маги Джиленхол, която също при все че е грозна кат смъртта и мяза на майка на Уейн, може да играе и има адекватно изражение, когато говори сериозни неща, Гари Олдмън, който е един от най-недооценяваните актьори и чието изпълнение именно във втората част е второто най-значимо за мен в целия филм, Арън Екхарт, в когото аз не видях това, по което останалите се прехласват, но все пак остава... градивен като присъствие, и Бейл. Значи, Бейл понякога може и да е леко дървен, той всъщност никога не прибягва до излишни жестикулации или мелодрама. Силната му част е именно тази – на него му отива ужасно много да присъства и да се държи стоически, като остава интроспективен. Пък и колко са хората, които могат да устоят на съвместни сцени с Леждър с маска на лице без да се губят на голям екран? Злите изпълнения за мен бяха в лицето на мацката, която играеше съпругата на Гари Олдман и момченцето му...



Сценарий, идеи, концепции, внушения, символи, или all the king`s men...

Това, което виждам в Уочмън: вариации по идеи на Айн Ранд и Едуард Клайн, леки нихилистични забежки (свързани именно с деконструкцията на идеята за герой), разсъждения и съждения над това какво е да си супергерой в нормален свят (отново имаме това, че си труден и дисфункционален типаж, което според мен е супер-типично за почти всеки комиксов филм със супер-герой); супергеройското води след себе си темата за свръхчовека и оувъррийчъра, която си я обожавам още в проявленията й през Ренесансово време в пиесите на Марлоу, да речем, и която по времето, когато комиксът е бил заченат, е била супер-модерна (поради икономическия подем). Друго модерно нещо от времето на създаване на комикса –анти-Рейгънизма, който води след себе си доста паразитния цинизъм (който пък парадира в случая да е реализъм); луксът от мега-злодеи, който подтиква нормално повече ударение върху интроспективни възгледи на героите относно собственото им геройство по пределно декламативен начин (с доста нездрави препратки към Пруст, държа да вметна); напусканите „автентични” събития, които за мен допълнително опошляват внушението и претенцията за значимост в случая. Сега ще обясня защо на мен аспектът с историческите събития ми седи уронващ: имаме дадени събития по протежение на времето, те са довели до съответното развитие и последствия и са факт, вече са приети като константа... едно заигравене с представянето на подобни събития в светлина „ами ако беше станало това и онова”, демек паралелната версия, добавя усещането за приказност в един сюжет. Вероятно ако не си давах сметка за самите събития в миналото и защо са се случили, щеше да ми е далеч по-лесно да се връзвам на подобни разигравания на теоретични scenarios. Лошото е, че като знам кое какво се е случило и вследствие на какво в миналото, едно схващане за преобръщане на дадено историческо събитие влачи след себе си МНОГО въпроси за мен. Откъм символизъм в Уочмен... няма много какво да се каже. Той разхищаващо обожава буквализма като такъв и се къпе в него, което върши още по-зла услуга на сценария, защото пък той от своя страна е затънал в блатото на себепосочващите се твърдения и неумела декламативност (вероятно с цел да се подчертае чисто комиксовото, поне надявам се!). Доколко смятам, че „посланията” на филма са супер-важни и релевантни в днешно време – от стандартна гледна точка, не много, честно казано. Нито съм супер-герой да се питам кой ше ми пази задника, докато аз се трудя да ме е еня за човечеството, дето не го бива, нито мога да се вживея във фазата „Ми то Студена война може пак да има и тогава???”, да не говорим колко ми е втръснало от анти-Рейгънизъм и колко абсурден е започнал да става именно на фона на световна финансова криза.

Това, което виждам в Батман: като за начало, най-тиражираната тема на братята Нолън – какво правиш, за да се чувстваш добре със себе си; какви са моралните ти устои, докъде можеш да стигнеш, ако ти се наложи да ги прескачаш, и как да живееш със себе си в чисто екзистенциалния смисъл. Разчупвайки структурата на сюжета, за мен има централен герой, който продължава да си е изтъкан от противоречия и на когото е противопоставен посредством паралелизъм образът на Белия рицар, демек Харви Дент. Харви е почти огледален образ на Уейн, до момента, в който не се случва това, което променя Уейн навремето. Докато Уейн прави един избор, Харви залита към друг и в крайна сметка става ясно, че само едно-единствено качество е достатъчно да килне човек със здрави принципи в кофти посока. Което е чиста и опростена форма на значителна част от маса нравоучения в Библията, старогръцките трагедии, та чак до ден днешен. В случая качеството е въздържание/самоконтрол и частично опозицията Дент–Уейн адски напомня опозицията Ахил–Хектор в Илиада. Жокерът е движещата сила при сюжетното развитие. Той е катаклизмът, който спомага за развитието на динамиката на централната за филма опозиция Дент–Уейн. За мен черно-бяло (като махнем Жокера, който конкретизирах, че е по-скоро направо черна дупка и природен катаклизъм) липсваше като цяло във въпросната опозиция. И двамата бяха сиви, именно защото в крайна сметка донякъде жизненият им път съвпадаше от морална гледна точка. Именно това изследване на невидимите бариери в човешката психика, и то по начин, който да не ти го навира в лицето през 10 минути, ме спечелва напълно. Жокерът поставя достатъчен акцент върху себе си, за да отвлече вниманието на зрителя как дадени идеи, които можеха да са морализаторски, всъщност му биват „вкарани” и втълпени, така че схване филма не като поучителен, а като „морален”. Като се абстрахираме от идеите за хаос и анархия, които вече достатъчно бяха дъвкани и преди това (и които да, може и да не са така значими колкото Трета световна война, но все пак се случват далеч по-често on а daily basis, дори в колонизирани общества – вързано посредством якия момент с Майкъл Кейн, който сипеше перефразирани думи от „Ностромо” на Конрад), пак имаме идеята „колко е трудно да си супергерой”, какво става с инфраструктурата на средностатистически съвременен мегаполис (както и дребни мотиви, вързани за това, примерно: по какъв идиотски начин реагира средностатистически данъкоплатец в кризисна ситуация). Патос не виждам никъде в сценария. Патос щеше да има, ако Батман, в качеството си на главен герой, знаеше какво да прави винаги и беше егати пича нон-стоп. Той буквално не знаеше какво да прави, как да го направи и защо да го направи. Той се проваляше почти постоянно, почти всеки един от героите имаше по-здрав акъл от него. Ако продължавам да дълбая из темите в допълнителни подробности, съвсем ще изгубя всички читатели. Символите са нечовешко количество в Батман, има намигания към толкова произведения от почти всяко едно изкуство (като почнем от това, че сюжетът практически е огледало на този на Жега къмто 85%, а фактът, че Жокерът висеше, хванат с въженце за точно онзи крак и се полюваше, съвсем не е случаен), че бих могла почти да обвиня двамата Нолъновци, че са си правили душевно-интелектуална чекия тип „Ние сме толкова умни, че ше наръгаме всичко, дето го знаем, в един филм”, ако не беше простичкият факт, че и аз изпитвам тази чекия, че го виждам и разпознавам.

Режисура: Нямам много какво повече да изпиша по въпроса Снайдър или Нолън какви режисьори са. Нолън успява да подчини всичко на собствено виждане и да го контролира, както и да ми бърка директно в мозъка, като ме манипулира да вярвам, че ако ми се наложи, и аз мога да дръпна спусъка на някой, ако не ми издържат нервите, примерно, докато Снайдър се обляга изцяло по мързелив начин на готов солиден материал и почти аритметично комбинира работата на екипа, надявайки се, че те все пак ще се мелт-нат в едно цяло. При Снайдър наблюдавам пасивно, докато Нолън успява да извлече от мен почти физическа реакция посредством филма си (няма майтап, след първото ми гледане на TDK се чувствах като след документален филм за Холокоста, пък аз съм човек сравнително критичен и неемоционален, когато гледа филми). Да не говорим, че мрачният минимализъм на Нолън ми е далеч повече по душа, щото дълбоко вярвам в максимата „По-малкото е повече”.

Ботъм –лайн: обективно, Батман е технически по-превъзходният филм, по-актуално звучащият за мен, по-глобално значимият и по-човешкият от двата. В него се съдържат по-значими художествени похвати, заложени от авторите на сценария, и е далеч по-сложното произведение. Субективно, никога не бях смятала, че комиксов филм може да ме провокира да мисля толкова и да чувствам толкова, и то без видно да си дава зор. Никога не съм вярвала, че като съм оувърхайпната за дадено произведение (което при мен става веднъж на 10 години, но като стане, очакванията ми обикновено са оувъруелминг), то ще изумяса критичното ми същество ОЩЕ повече, отколкото съм се надявала. Та така. Явно все пак не съм сноб, защото мнението ми съвпада по-скоро с масовото, а не с indie таковата.

А да, обективни и абсолютни критерии в изкуството съществуват. През годините биват леко понагласявани, има го и онова, което се нарича „мода”, но критериите си ги има.


P.S. Който е успял да изчете поста дотук, печели безплатно какао в Онда от мен. )))

[Roland]

Браво, чудесен пост! (щях така да смятам, дори да не съм съгласен с всичко, написано в него ) Дължиш ми какао

[passer-by]

Великолепен пост. Преотстъпвам какаото си на Симеон.

Единственото, което леко ме изваждаше от повествованието е прекалената употреба на англицизми. Знам кое какво значи, но предпочитам речта да се лее на хубав български.

(ЕДИТ - Освен това луксът (luxury) от злодеи е по-скоро изобилие от злодеи )

Иначе колкото повече така добре аргументирани мнения - толкова по-добре.