Аз открих, че съм съгласна с голяма част от поста в общи линии. С какво не съм:
Сега ще обясня защо на мен аспектът с историческите събития ми седи уронващ: имаме дадени събития по протежение на времето, те са довели до съответното развитие и последствия и са факт, вече са приети като константа... едно заигравене с представянето на подобни събития в светлина „ами ако беше станало това и онова”, демек паралелната версия, добавя усещането за приказност в един сюжет. Вероятно ако не си давах сметка за самите събития в миналото и защо са се случили, щеше да ми е далеч по-лесно да се връзвам на подобни разигравания на теоретични scenarios. Лошото е, че като знам кое какво се е случило и вследствие на какво в миналото, едно схващане за преобръщане на дадено историческо събитие влачи след себе си МНОГО въпроси за мен.
Първо, това отрича всякаква алтернативна история като жанр или поджанр. Второ, това че нещата са се случили така всъщност доста пъти е функция на случайност или нещо, което може и да не знаеш. Ако бяхме имали необичайно мека зима през 1812 нищо чудно в Русия сега да говореха на френски. Не знаем защо точно Наполеон е решил да се забива там, но може би нещо съвсем малко е можело да му повлияе и да обърне историята. За мен пък сравнително достоверната алтернативна история винаги е била плюс.
Нито съм супер-герой да се питам кой ше ми пази задника, докато аз се трудя да ме е еня за човечеството, дето не го бива, нито мога да се вживея във фазата „Ми то Студена война може пак да има и тогава???”, да не говорим колко ми е втръснало от анти-Рейгънизъм и колко абсурден е започнал да става именно на фона на световна финансова криза.
По същия начин и аз мога да кажа, че не живея в един град със супергерои и някой не ме заплашва да ме убие, понеже иска да знае как изглеждат тези супергерои. И мисля, че и треската от 11 септември поотмина, та не можем вечно да се чудим какво ще правим с лудите терористи.
Това, което виждам в Уочмън: вариации по идеи на Айн Ранд и Едуард Клайн, леки нихилистични забежки (свързани именно с деконструкцията на идеята за герой), разсъждения и съждения над това какво е да си супергерой в нормален свят (отново имаме това, че си труден и дисфункционален типаж, което според мен е супер-типично за почти всеки комиксов филм със супер-герой); супергеройското води след себе си темата за свръхчовека и оувъррийчъра, която си я обожавам още в проявленията й през Ренесансово време в пиесите на Марлоу, да речем, и която по времето, когато комиксът е бил заченат, е била супер-модерна (поради икономическия подем). Друго модерно нещо от времето на създаване на комикса –анти-Рейгънизма, който води след себе си доста паразитния цинизъм (който пък парадира в случая да е реализъм); луксът от мега-злодеи, който подтиква нормално повече ударение върху интроспективни възгледи на героите относно собственото им геройство по пределно декламативен начин (с доста нездрави препратки към Пруст, държа да вметна); напусканите „автентични” събития, които за мен допълнително опошляват внушението и претенцията за значимост в случая.
Не разбирам защо има значение кое е модерно и кое не. Аз пък виждам и темата за самотата и упадъка на авторитетите. Не виждам особени съждения за това какво е да си супергерой в един нормален свят, виждам такива за това какво е да носиш определена маска в един нормален свят, как падат маските и как се износват. Докъде води изолацията и всемогъществото. Ако това са идеите на Айн Ранд и Едуард Клайн, съжалявам, не съм ги чела. Имам спомени само, че Айн Ранд си падаше по умерения егоизъм.
като за начало, най-тиражираната тема на братята Нолън – какво правиш, за да се чувстваш добре със себе си; какви са моралните ти устои, докъде можеш да стигнеш, ако ти се наложи да ги прескачаш, и как да живееш със себе си в чисто екзистенциалния смисъл. Разчупвайки структурата на сюжета, за мен има централен герой, който продължава да си е изтъкан от противоречия и на когото е противопоставен посредством паралелизъм образът на Белия рицар, демек Харви Дент. Харви е почти огледален образ на Уейн, до момента, в който не се случва това, което променя Уейн навремето. Докато Уейн прави един избор, Харви залита към друг и в крайна сметка става ясно, че само едно-единствено качество е достатъчно да килне човек със здрави принципи в кофти посока. Което е чиста и опростена форма на значителна част от маса нравоучения в Библията, старогръцките трагедии, та чак до ден днешен.
Добре, хубава идея, но... за мен не блести с нищо. Темата с доброто и злото, темата с избора. В Уочмен също я имаме, само че там не можеш да кажеш еднозначно дали изборът е добър или лош.
За мен черно-бяло (като махнем Жокера, който конкретизирах, че е по-скоро направо черна дупка и природен катаклизъм) липсваше като цяло във въпросната опозиция. И двамата бяха сиви, именно защото в крайна сметка донякъде жизненият им път съвпадаше от морална гледна точка. Именно това изследване на невидимите бариери в човешката психика, и то по начин, който да не ти го навира в лицето през 10 минути, ме спечелва напълно.
За мен пък пък Брус Уейн си е съвсем бял. Това че е решил да спася момичете вместо Дент - ми няма идеален вариант, избира един от двата добри. А Дент става сив единствено благодарение на черното на Жокера, иначе и той е бял. И да, после има епично противопоставяне на характери, но базата, на която стои ми е нестабилна.
Като се абстрахираме от идеите за хаос и анархия, които вече достатъчно бяха дъвкани и преди това (и които да, може и да не са така значими колкото Трета световна война, но все пак се случват далеч по-често on а daily basis, дори в колонизирани общества – вързано посредством якия момент с Майкъл Кейн, който сипеше перефразирани думи от „Ностромо” на Конрад), пак имаме идеята „колко е трудно да си супергерой”, какво става с инфраструктурата на средностатистически съвременен мегаполис (както и дребни мотиви, вързани за това, примерно: по какъв идиотски начин реагира средностатистически данъкоплатец в кризисна ситуация).
Да, но в единия случай супергероят е изумително богатият, преминал странен житейски път Брус Уейн, за който ми се вижда направо естествено да е супергерой, а в другия имаме обикновени хора, които всъщност не са супергерои.
Сега за музиката и саундтракът: модерна презумпция е, че влагането на песни под каквато и да е форма в един саундтрак го превръща в нещо по-poppy автоматично и по-пуканково. Дори и те да отразяват на 110% съответната епоха и да подсилват автентичността. Не казвам, че съм съгласна с подобно мнение, просто на теория в тези дни се води за хипер-модерно да си колкото е възможно по-минималистичен в употребата на песни в саундтрак, съпътстващ филм, ако държиш филмът ти да има някакво послание, което да се възприеме като значимо.
За мен филмите със минималистичен саундтрак при равни други условия са много по-незапомнящи се като музика от филмите с песни в саундтрака. Може би не е модерно, но песните за мен дават много повече индивидуалност и сами по себе си могат да придадат значение.
)
Не знам какво правим с филмите, които не са само екшън, и при тях има правила. Мислех, че ти се щеше да ти дам рандъм пример за правило, не нещо, свързано с Уочмен, или?