[quote="Из "Предисловие от преводача""]Макрия Ненов wrote: Уважаеми читатели!
Текстът, който предстои да прочетете, е експериментален в много отношения. Авторът Петър Копанов (или този, който се е скрил зад него) е пробвал силите си в "жанра" криптоистория - нещо, което е почти непознато по нашите географски ширини и дължини. В нашата литература няма - или почти няма - произведения от тоя "десен". Едно такова изключение е "Между пустинята и живота" на Николай Райнов. Заради него Райнов си “отнася” отлъчване от църквата. Което пък подсказва, че жанрът не е от безопасните.
За да не теоретизирам излишно, измислих един пример, от който става ясно каква е разликата между история, криптоистория и алтернативна история.
История: Христо Ботев е убит на Околчица.
Алтернативна история: Христо Ботев не е убит на Околчица. Той доживява Освобождението, става министър-председател 10-15 години по-късно, установява диктаторски режим и е насечен в София с ножове от македонстващи елементи.
Криптоистория: Христо Ботев е убит на Околчица от негови другари от четата за пари (естествено златни). Стари хайдути са му казали къде има скрито злато, за да вземе част от него и да го използва за нуждите на борбата срещу поробителя. Златото е било във Врачанския балкан, който както е широко известно в тесен кръг е "част от Аляска" и затова е избрано и слизането на козлодуйския бряг, а не някъде другаде. Та значи Ботев е убит за да бъде откраднато златото, което е било у него.
Криптоисторията, следователно, е такъв тип произведение, в което авторът стъпва върху историческия факт, но ни казва: "Чакайте сега да ви река как точно стана всичко!"
Надявам се като прочетете книгата да сте разбрали как е станало всичко и какво ни чака от тук нататък.
Това не е исторически документ, а художествена измислица. Всякакви прилики с действителни събития и лица са непреднамерени и случайни. Целта на това произведение е да развлича и забавлява, а не да внушава определени идеи или възгледи. Ако читателят си направи определени изводи от редовете, които му предстои да прочете, това си е изключително негово право и отговорност – живеем в страна, имаща претенции да е свободна и демократична. Пиша тези думи не за оправдание, а защото вече успях да видя какво въздействие оказва това произведение на прочелите го. Не съм имал намерение да засягам религиозните чувства на хората, нито да се подигравам с църквата, така че ако някой по-набожен читател се засегне от това, което ще прочете, моля за извинение. А на по-чувствителните ще препоръчам просто да не четат. Че току-виж вземат да откачат.
Авторът
ОПЕРАЦИЯ “РИБА”
Петър Копанов
Και γνωσεσθε την αληθειαν, και η αληθεια ελευθερωει υμας
et cognoscetis veritatem, et veritas liberabit vos
And YOU will know the truth, and the truth will set YOU free
И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни
Евангелие от Йоан, 8:32
(Надпис на входа на ЦРУ в Лангли)
Mundus vult decipi, decipiatur ergo.
Светът иска да го мамят, затова го мами!
(крилат израз)
ПРЕДИСЛОВИЕ ОТ ПРЕВОДАЧА
Съдържанието на документа, преведен по-долу, е скандално. Поради това се чувствувам задължен да дам някои пояснения за произхода му, както и за начина, по който попадна у мен. Най-напред искам да подчертая, че не нося никаква отговорност за съдържанието му, а само за превода. Тъй като нито съм професионален преводач, нито имам претенцията, че разбирам добре латински език, а също така не съм запознат в подробности с античната история, преводът е твърде далеч от съвършенството, за което предварително се извинявам. Толкова съм можал, толкова съм направил. Самият свитък попадна в ръцете ми при доста странни обстоятелства, както ще разберете по-нататък. Имам подозрението, че може да се окаже фалшификат, макар и доста добре подправен. Фактът, че е останал скрит в продължение на близо две хилядолетия, може да означава много. А може и нищо да не означава. Историята, която се разказва в него, е разказвана и преразказвана хиляди пъти. Този прочит обаче е нещо съвсем неочаквано. Поне за мен. Така че реших да напиша този превод – или може би по-точно преразказ, като се има предвид професионалната ми некадърност като преводач и литератор. Подозирам, че много от евентуалните читатели ще го захвърлят още след първите няколко страници. Някои от отегчение, а други – защото ще са скандализирани от съдържанието. Длъжен съм да предупредя, че по-долу много морални и религиозни представи, които се приемат безусловно в нашето общество, се обръщат наопаки. И все пак, вярна или не, тази история си струва да бъде разказана. А дали читателите ще я приемат сериозно или само като поредната скандална измислица, си е тяхна работа. За мен поне този случай напълно се покрива с италианската поговорка: Se non e vero, e ben trovato. Което ще рече – и да не е вярно, поне е добре измислено.
Преди да ви представя не особено блестящия си превод, ще разкажа как самият документ се е появил на белия свят при положение, че му е било отредено да бъде погребан завинаги в Archivio Segreto Vaticano - секретния отдел на библиотеката на Ватикана. Тъй като нямам достъп до архивите на тайните служби, успях да възстановя последния етап от двайсетвековната одисея на странния свитък само отчасти, от случайно уловени фрази, намеци, донякъде от официални източници, а там, където нямаше нищо, съм си позволил да дам воля на фантазията си. И така...
Годината е 1971. Дълбоко засекретен агент на КГБ във Ватикана с кодово име “Лолек” след дългогодишно търпеливо издигане в църковната йерархия получава достъп до секретния отдел на Ватиканската библиотека. До този отдел достъп имат само папата и много малък брой кардинали. Самият факт на това ограничение означава, че там има нещо, което трябва да бъде добре крито. Нещо, което вероятно се отнася до самите основи на църквата и в никакъв случай не бива да излиза на бял свят. И КГБ решава, че трябва да разкрие светите тайни. За целта трябва да бъде внедрен агент на най-високо ниво в църковната йерархия. Това обаче изисква време. Много време. За около 30 години агентът успява да извърви пътя от обикновено полско момче до кардинал и член на тайния съвет на Ватикана. И накрая получава достъп до Тайната. Истината, скрита в стария свитък в библиотеката, се оказва толкова шокираща, че в течение на около осем месеца агентът се колебае дали въобще да докладва в Центъра за съществуването му. Когато накрая лоялността (а може би страхът!?) надделява и копие със съдържанието на документа “каца” на бюрото на председателя на КГБ Юрий Андропов, той изпада в еуфория. Свитъкът е в състояние да срине цялата ценностна система на Християнския свят. И какво ще дойде на нейно място? Не е трудно да се досети човек какви мисли са се въртели в главата на всемогъщия шеф на КГБ. Скоро след това идва отрезвяването. Копието само по себе си нищо не означава. Ако бъде публикувано, Ватиканът ще отрече съществуването на подобен документ и най-вероятно оригиналът ще бъде унищожен. (Лично за мен е загадка защо въобще този документ е бил съхранен, па макар и при свръхмерки за сигурност. Може би отначало някоя от църковните клики е смятала да го използва във вътрешноцърковните борби за власт. След това той просто е бил оставен дълбоко скрит от човешки поглед и само избраните са го виждали, за да знаят Истината.) Така че за да бъде осъществено “активно мероприятие”, на КГБ е бил необходим оригиналният свитък. Само че придобиването му съвсем не било проста задача. Следват още седем години търпелива работа. Агентът получава още по-голяма, на практика неограничена власт. Част от цената е смъртта на двама върховни понтифекси, но за КГБ е напълно приемлива независимо от рисковете. Новото положение позволява на агента да замени оригинала с точно копие. Последната част от операцията се състои от изнасяне на документа и заличаване на всички следи. А това включва ликвидиране на самия агент, независимо от огромните възможности, които се откриват пред него. Прякото изпълнение на финалната фаза е поверено на българското разузнаване – по онова време по същество то е придатък на КГБ. Причината е ясна – при провал да не се стигне до истинския организатор. Българите изнасят документа, след което възлагат убийството на няколко турски терористи, които са на тяхна издръжка. И тогава идва провалът. Българите, които не са запознати с плановете на Андропов и нямат представа за значението на документа, не пращат професионален убиец, а просто съдействат на турски фанатик, подготвен в лагерите на аятолах Рухола Хомейни в Иран. Решават, че при провал следите ще сочат към Техеран, пък и не желаят да се замесват в поръчкови убийства. Самият турчин е емоционално неустойчив и инструкторите му в Иран отдавна са успели да му втълпят, че ще настъпи ден, в който той ще промени света. Атентатът е неуспешен, а убиецът е заловен и дори проговаря в затвора. Не че знае много, но и малкото, което казва, предизвиква страшен международен скандал. Българите, накиснати съвсем “по братски”, се заинатяват и задържат документа. Андропов нарежда спиране на операцията, докато скандалът утихне. Три години по-късно самият Андропов “утихва” до кремълската стена, без да осъществи “операцията на живота си”, макар че междувременно е успял да стане Генерален секретар на КПСС. Лично аз подозирам, че издигането му на този пост е само подготовка за успешното провеждане на “активното мероприятие”. Междувременно западните разузнавания успяват да се доберат до някои от детайлите на операция “Призрак” и да се досетят за съдържанието на похитения документ. Когато докладът по въпроса стига до тогавашния президент на САЩ Рейгън, той дава неограничени пълномощия на тогавашния шеф на ЦРУ Уйлям Кейси – самият той ревностен католик – за издирване и унищожаване на документа. Заповедта е изрична: на всяка цена. Цената е платена под формата на един трилион долара за превъоръжаване и съсипванена икономиките на врага, така че по никакъв начин да не може да се проведе мечтата на Андропов. В последвалия хаос на “нежните революции” от 1989 г. и прочистването на тайните архиви на българското разузнаване документът изчезва. Един от висшите офицери, който е знаел за какво става въпрос, успява да го изнесе и укрие. Малко по-късно самият офицер е “самоубит” на бърза ръка от свои колеги, опасяващи се да не “пропее” за мръсните сделки с оръжие и наркотици, извършвани под шапката на “Кинтекс”. А документът остава скрит в шкафа на един порутен провинциален таван, където пролежава тихо и кротко цели единайсет години, пъхнат между стари броеве на вестник “Работническо дело”. През това време светът се променя. Хората, които са знаели нещо за документа, или вече ги няма, или се убеждават един друг, че вече е унищожен, тъй като иначе все някак е трябвало да бъде използван. Самият Таен архив е официално отворен през 1998 година и редица учени и изследователи получават достъп до голяма част от доскоро засекретените документи (между другото дължината на лавиците в този архив е над 60 километра!) Целта – да се изчисти веднъж завинаги Ватиканът от подозренията и слуховете, плъзнали покрай въпросния документ.
Последният етап започва, когато поредният собственик на къщата, в която е скрит документът, решава да прочисти тавана от старите боклуци. Изпитващ органична ненавист към всичко, свързано с комунизма – може би защото сам по конюнктурни съображения е бил принуден цели 14 години да бъде активен член на омразната БКП – въпросният собственик решава да драсне клечката на купчината стари вестници и изнася кашона с тях на двора, за да извърши това високодемократично мероприятие по-безопасно. Авторът на настоящите редове в този момент минаваше оттам и предложи на въпросния господин да купи вестниците за левче, за да ги използува за опаковка на собствените си вехтории, които трябваше да разкара в мазето си…
Трябва да си призная, че имах и задна мисъл. За разлика от въпросния господин аз никога не съм бил нито член на БКП, нито кандидат за такъв. И по “Работническо дело” никога не съм си падал. Така че тия стари броеве нямаше да ми опарят пръстите. Падах си обаче по четене на стари вестници и списания. Като малък едно от любимите ми забавления беше да се ровя в старите броеве от 50-те години на списание “Наука и техника за младежта”, останали от младежките години на баща ми. Страшно забавно ми беше да чета какво са си мислели за бъдещето хората по времето преди аз да се появя на белия свят. Та оттогава си падам по стари вестници и списания. Колкото по-стари, толкова по-добре. Честна дума, понякога пада голям цирк! Това явно не е само мое мнение – ето един цитат по въпроса: “Трябва да се четат миналогодишните вестници. Когато чета днешните вестници, излизам пълен глупак. Които ги пишат – те са умните. Те са умни, а аз – глупак. Противно е. А виж, когато четеш миналогодишните вестници, всичко е наопаки. Тук ти си умният. А ония умници са кръгли тъпаци. И колкото по-умни са били, толкова по-глеми тъпаци излизат. Затова трябва да се четат миналогодишните вестници. Да, мамка му, миналогодишните. Или утрешните” (В. Левашов, Рука Москвы, 1998 г.)
Така че опаковката на боклуците в мазето си беше само предлог. С нетърпение замъкнах пакета вкъщи и започнах да се ровичкам в официоза на бившите ни управници. Само дето вътре намерих и нещо много по-старо. И по-интересно. Свитъкът беше така добре увит в найлонови пликове, запечатан с тиксо и пъхнат между страниците на вестниците, че само смахнат маниак като моя милост, дето ще се хване да разлиства писанията за светлото социалистическо минало и още по-светлото комунистическо бъдеще, за да си направи майтап със задна дата с натегачите, дето са писали простотиите там, можеше да го забележи. Тоя тип, който е скрил документа по такъв начин, добре е знаел какво прави и защо го прави…
За останалото читателят може и сам да се досети. След намирането на ръкописа последва неговото сканиране, разпознаване с програмата Fine reader, превод и набиране. Преводът беше от латински на руски и английски (съжалявам, но знам – или поне така мисля – само тези езици) с помощта на компютърни програми, след което сам направих превода, който давам по-долу.
И накрая едно предупреждение към евентуалния читател:
Преди да започнеш с четенето, нека ти кажа, че това не е произведение в стил “action”. Ако трябва да го оприлича на нещо, то е по-скоро търсене на пътя в лабиринт. Като компютърните игри в стил Quest. С много отклонения, капани, обратни завои и какво ли още не. Често ще изглежда, че нишката се губи в безсмислени и несвързани с разказа направления. Е, ако нямаш търпението, умението и желанието да търсиш пътя в лабиринта, по-добре не се захващай! Предупреден си!
А сега е редно да спра с тъпите обяснения и да дам думата на човека, който е мълчал почти две хилядолетия и който единствен е знаел истината за тази странна история.
ЗАЩО?
Аз, Гай Афраний Кота, започвам да пиша историята на живота си. Вече прехвърлих осемдесетте, очите ми са слаби, ръцете и краката не ме слушат, но паметта ми още я бива. Поне за това, което си струва да се помни. А може би вече не е така. Напоследък се улавям, че не си спомням какво съм ял на обед или как беше името на робинята, дето ми подрежда стаята. Затова трябва да побързам със спомените си, докато паметта не е започнала да си прави шеги и с по-важните неща. А те трябва да бъдат разказани. Защото хората се учат от грешките – умните хора от чуждите, а глупаците – от своите. Аз доста поживях и много бърках. Бях млад, глупав и горд. Сега съм само стар и глупав. Дано разказът ми помогне на тези, които ще дойдат след мен, да не вършат глупостите, които аз успях да свърша. Пък аз успях доста да свърша, както сам ще се убедиш, неизвестни мой читателю. А как знанието, което ще запиша тук, ще бъде използвано, това вече не зависи от мен, а от хората, които ще го използват. Като кратерът, който стои на масата ми. Може да го налълниш с вино и да пиеш от него. Можеш да го напълниш с масло и да го използваш за светилник. Можеш да трошиш орехи с него. Или да забиваш пирони. Можеш и просто да затиснеш с него горния край на свитъка, за да не се навие, докато го четеш. Можеш… е, можеш и да пикаеш в него. Всичко зависи от тебе и от това, какво е знанието и възпитанието ти. (Извинявам се за пиперливия на места език на Афраний, но няма да съкращавам тези места в превода. Защото грубостта, макар и неприятна, си е много на място. Относно пикаенето например ще напомня, че в нашата мила татковина – и не само в нея разбира се! - прасетата и политиците пикаят и серат там, където ядат. И грубостта и пошлостта в случая не е на пишещия тези редове, а на извършителите. Е, прасетата поне си имат извинението, че са прасета:
…защото мечтата на всяка свиня
е да се валя във свойте лайна…
Може пък и политиците да се оправдаят с това, че са политици… За да не бъда упрекван в голословие ще напомня само един факт от международен мащаб, при това на най-високо ниво: изпълнението на бившия руски президент Борис Елцин на международното летище Шанън в Ирландия. Та ако не знаете или не помните да припомня – Елцин слезе от самолета и пред очите на всички посрещачи отиде зад колесника на самолета и… се изпика. А ако това ти е малко, ето ти и едно квалифицирано мнение: “…Ленин ни остави държава. А ние я просрахме!” – думите са на Й.В.Сталин през октомври 1941г. когато германската армия приближава Москва.
Такива работи. Както и да е. Повтарям – няма да съкращавам такива места, защото съм убеден, че са си много на място независимо от грубостта – б.пр.)
Та и това, дето ще разкажа тук, може да се използва за много неща…
Питам се, а имам ли право да пиша историята си? Неслучайно много народи нямат записани нито историите си, нито знанията си. Предават ги устно от учител на ученик и от баща на син. И това, повтарям, не е случайно. Знанието, попаднало в лоши ръце, може да причини много злини. Затова хората внимават на кого предават знанията си.
Е, и аз ще внимавам. Този ръкопис няма да е достъпен за всеки. Но все пак историята си ще я напиша. Първо, защото е много дълга и трудно ще се запомни цялата. Второ, защото при устните предания винаги нещо се преиначава, нещо се променя, нещо се губи, а друго се добавя. Понякога неволно. Обикновено нарочно. А понякога направо изчезва. Заедно с тези, които го знаят. Точно това се случи с галите и с тяхната история и тайни знания. Цезар успял да ги покори, след като унищожил друидите – техните жреци. Друидите не са записвали нищо, а са учели всичко наизуст. За да е по-лесно запомнянето, занията са били във форма на стихове. Въпреки това всеки друид е бил обучаван средно по 20 години, докато запомни всичко необходимо. Едва след това е бил посвещаван. Цезар унищожил друидите и по този начин тайните знания и историята на галите изчезнали, а самите гали били покорени.
Така че за да не се загуби, нито да се преиначи, тази история ще бъде записана. Verba volant, scripta manent (думите отлитат, написаното остава – б.пр.). И понеже вече съм към края на пътя си в този свят, ще се постарая да разкажа историята такава, каквато беше наистина – без измислиците, хвалбите и лъжите, които обикновено ще се прочетат в такива истории. Аз нямам причини да си измислям истории и да се хваля. Защото животът ми – такъв, какъвто го изживях, е по-странен и необикновен и от най-невероятната измислица, която съм чел или чувал. Сам ще се убедиш в това, бъдещи мой читателю. А историята ми наистина е важна. Защото това не е просто моята история, а историята на Рим. И не само неговата. И трябва да се знае. Не от всички, разбира се. Но и не трябва да изчезва. Защото Scire tuum nihil est, nisi te scire hoc sciat alter (Твоето знание е нищо, ако никой друг не знае за него – б.пр.)
[/quote]