За и против целодневната работа

[Moridin]

Напоследък положението при мен става все по-нетърпимо и усещам как целият ми живот се скапва (отвътре), поради нарастваща непоносимост към целодневния работен ден.

Работя така от близо 4 години, но - дали защото преди комбинирах с университета, или просто работата беше по-ларж - никога не съм се чувствал толкова зле в това отношение. В комбинация с факта, че ми трябва минимум час пътуване до офиса усещам, че целият ми живот си прекарвам в скапаната работа.

Не че тя е лоша, но това, че е едновременно далеч и изисква постоянно внимание и отдаденост (което си мислех, че искам, когато я поех), просто вече ми взимат здравето.

Не съм правил оригами от повече от половин година, не мога да изгледам един кьорав сериал, едвам успявам да попрочета нещо, да не говорим какво става, ако поема недай си боже някаква друга работа да върша в "свободното си време". Паралелно с това се опитвам да поддържам дигането на ШД, да си уреждам нататъшното обучение и да имам НЯКАКЪВ личен живот. В който БИ БИЛО хубаво да имах време да ида на Витоша или поне в Южния парк. За фитнеса няма да отварям дума.

В пет дни от седмицата се прибирам в добрия случай в 6:30, не мога да свърша нищо, което изисква работа с институции, без да ми се налага да взимам отпуски или най-малкото да се обяснявам с минути пред шефовете. От 6:30 натам имам поне един час релакс, иначе се преуморявам и заспивам много рано, с което си утрепвам вечерта. После като сложим вечеря, един час малко браузене и да свърша някое от хилядите си изостанали дела и денят го нема. В поне три от тия пет не искам да съм вкъщи, за да се виждам с приятелката си, за да се опитвам да спортувам, етц. През уикенда докато успея да се събудя след тоя тормоз става обяд, оттам имам един следобяд живот, в останалото време се опитвам да сложа къщата в ред (от месец насам), да се видя с някого на бира и недайсибоже да вкарам някой фитнесец. Само че обикновено трябва да ходя до баба ми и дядо ми по задачи, или да карам колата на майстор или квото там има тая седмица.

Е КАК СЕ ЖИВЕЕ ТАКА?

Та въпросът ми към всички вас - какъв избор сте направили вие - по-мизерна заплата, но непостоянна работа с гъвкаво време и акцент върху личния живот; или доволно си действате на целодневната и не ви пука. В който случай бих помолил за съвет как става тоя номер. Започвам да се обиждам на цялата система, че ми похарчва най-добрите години от живота, за да мога да спестя НЕЩО. Това започва да ми се струва все по-безсмислено и единствено натрапеното възпитание за семейни отговорности ме държи в него.

Оттам започват и силно невротичните ми теми от сорта на "как да спечелим най-лесно пари от банките" етц...

Ще помоля само Алекс да не се обажда, неговото мнение го знам, макар да не ми е ясно как работи; и мисля, че излишно би разводнил темата.

[shayhiri]

Тогава личното ми мнение (засега) ше се изчерпи с гласуването.

Старите араби казват "На 20 бъди млад, на 30 - мъдър, на 40 - богат".* Тва дава цялото житейско знание в сбит вид.

По-късно мога да обясня и как, аджеба, "работи", ако е нужно.

--------------------------------
* Бях го казал още навремето, тъкмо на 20, на Боби, който толкова се впечатли, че ме вкара като образ в един от култовите си разкази с - освен всичко друго - въпросната реплика. Оттогава ревностно следва същата "повеля", макар пътят му доста да се различава от моя в детайлите.

[Moridin]

Е все пак пишете като гласувате де! Тая анкета горе е само проформа, важно е мнението.

п.п. всички гласували за първата опция (ще ги издиря!), които не се обосноват, ще страдат вовеки веков в Тартара в някъф ОФИС!

[RRSunknown]

Аз гласувах за третото по погрешка защото ми се приплъзна мишката

Иначе лично според мен е за предпочитане по- мизерна но достатъчна заплата и достатъчно свободно време отколкото много пари и никакво време. Имах един период - от 7 сутринта излизам и се прибирам седем и половина вечерта като така ми се е надула главата че ми се иска и да погледна комщютър и само си почивам. Признавам си- не можах да издържа , след 7 месеца подобна работа напуснах, вярно загубих доста пари , но честно казано не мисля че толкова чак щях да спестявам. Въпроса е от човек до човек, някои са готови за пари да с съсипят живота, при други е временно (както при мен), трети пък нямат избор, и така нататък.

[Interpreter]

Гласувах последното, защото това е реалността.
Покрай многото глупости, Маркс беше казал нещо вярно: че цената на труда всъщност е свободното време, което можеш да си откупиш с него. По времето на Татолитаризма, в който ми мина младостта и срещу който толкова пламенно се борих пак не стигаха парите, но не беше фатално. Нямаше много изкушения, но свободно време имаше. В последните 18 г. работиш и затъваш, работиш и затъваш, и е все едно дали в офис или у дома, на Топлофикацията така и не можеш да си платиш. И не можеш да си позволиш много свободно време, защото ти се струва глезотия, и непрекъснато си "рефинансираш" дълга, както правят повечето работяги около теб.
А арабската мъдрост на Шайха е толкова мъдра, колкото немската "По-добре млад, здрав и богат, отколкото стар, болен и беден." ;р

[Elayne]

Няма работа, която да ти е толкова приятна, че да ти доставя удоволствие да стоиш по 10 часа на работното място и всеки ден да вършиш горе-долу едно и също. Дори да работиш точно това, което винаги си искал и те е привличало, след един период от време, предполагам, и това ще ти писне и ще ти стане неприятно. Разбира се, на хората, които първоначално са си харесвали работата и са желали да работят точно това, по-късно ще им дойде до гуша. Сега се замислям има ли работа, която да доставя удоволствие непрекъснато... вероятно, ако работата ти предполага открития на разни новости в науката и техниката, един вид изобретателска, може и да е интересно, все пак откритията нямат край. От друга страна май любовта към професията, дори да ти се плаща добре, не те спасява от това чувство, което сега изпитваш.

Аз когато работех беше за кратко (по-малко от година) и работният ми ден беше едва 5 часа, т.е. далеч от това, което ти и повечето хора работят. Уви след като отмина първоначалният ентусиазъм, нещата започнаха да опротивяват. Не исках да ходя изобщо, защото всеки ден ми се налагаше да ходя насам-натам (а особено лятото беше безумно горещо и ми ставаше много лошо по тротоарите, докато вървях) по София пеша с разни грамадански, тежки и мърсни кашони. Не ми се мислеше и как ще се чувствам, когато се наложи да работя целодневно. Да живее експлоатацията - 'Диме, направи кафе, Диме, ходи купи това, ходи купи онова, направи това, направи онова'...

Отвратително е и според мен и аз съм се чувствала така като теб. След работа нямах сили за абсолютно нищо и просто лягах и заспивах, дали в леглото си или пред компютъра, бях прекалено уморена (хем за някакви мизерни 5 часа ходене по слънцето насам-натам). Да, случвало се е и пред компютъра да заспя привечер, а когато се събуждах, вече беше късно и тъмно и нямаше време за нищо. Мразя да си лягам с кокошките, но когато си на бачкане от 8-9ч, а някои хора и от по-рано, няма как да не си легнеш, дори да не ти се спи. Да не говорим за хората, които работят на смени и видсят по цели нощи и след това не могат да си настроят биологичния часовник поне 24 часа и губят дни в спане.

От друга страна човек не може и без пари. Ето на, аз сега не работя и имам свободно време, много е хубаво, да, но нямам и 1лв. да отида някъде, а ми е адски неудобно да искам от родителите си вече. Нямам пари за дрехи, нямам пари за излизания на по чаша кафе с приятели, не мога да ходя на кино колкото пъти си искам, нямам пари за билетчета за скапания транспорт. Може да се каже, че в червата си ненавиждам и не понасям идеята, че ТРЯБВА и е неизбежно (е, освен в случаите, когато даваш нещо под наем и парите от това ти стигат или имаш някакво гигантско наследство - тва пък се чудя на кой му се е случвало в България точно) да се работи. Човек завършва образованието си и се заточва до пенсия да бачка целодневно с някакви мизерни 2 седмици отпуска за 365 дни годишно. Ако някой си мисли, че 2 седмици през годината са време, в което човек може да си почине - ми не е познал. Ставаш на 23 и животът свършва. Сега ще обясня и от моя гледна точка какво имам предвид. Държа да отбележа, че това си е моето лично мнение. За мен животът свършва не само, когато нагазиш до колене в безкрайния цикъл 'работа, работа, работа, работа', но и когато вземеш, че се ожениш и родиш на 20, 21, 22, 23 и т.н. възраст, която, според мен е малка за такава стъпка. Пак да повторя - това си е моето лично мнение, аз смятам, че е слабо вероятно човек на 22 или 23 (цифрите са образно казани) да е готов за родител. А и създадеш ли дете се пиши умял в следващите 18 години. Защото това значи пълно отдаване на грижи за малкото същество, винаги да го поставяш на първо място, да се съобразяваш, това си е обвързване, което изяжда ОЩЕ повече личния живот и то за много, ама много дълго време, през години, в които уж са най-хубавите в целия живот. Та, точно защото това отдаване трябва да е добре осмислено и човек да си дава сметка точно какво предстои, според мен е слабо вероятно един 20-23, или там някъде, годишен човек да вземе правилно решение.

Разбира се, винаги можеш да бачкаш за точно толкова пари, колкото са ти нужни, за да се издържаш - за храна и дребни разходи. Това НЕ включва възможността да си купиш разни хубави неща, които да те накарат да си кажеш 'ех, скъсах си задника от бачкане, но сега имам еди-каква-си-джунджория и ми е яко и ще си я ползвам с кеф'. Ако изкарвам мизерни пари ще ми е трудно да се почувствам и щастлива, въпреки количеството работа, което свършвам. Вероятно няма да имам собствено жилище или дори такова, в което ще живея под наем, няма да имам средства да го обзаведа така, че още като вляза през входната врата да си го чувствам мое си и да ми е уютно да си легна в леглото или да пия чай в хола пред телевизора. Няма да имам възможност да се поглезя - хубави дрехи, когато нещо ми грабне окото на някоя витрина, по-хубав компютър, просто, за да ми е приятно, някоя друга конзолка за игри, ако съм фен и играя, някой и друг бокс сет, комикси и т.н. по поръчка от чужбина, пак ако съм фен. Няма да имам възможност лятото и зимата да ходя на екскурзия в чужбина, да правя хухбави подаръци на любимите ми хора и т.н. и т.н. Та, от една страна ще имам повече свободно време, ако, да кажем, съм на по-нископлатена работа, която позволява повече отпуска и по-малък работен ден, но пък парите ще ми стигат за едното скапано ядене и някое и друго кино (в моя случай беше така) и това хич не ощастливява.

Като се замислим сега за финал дали е по-добре да бачкам повече, но да имам повече пари или да бачкам по-малко, но с повече свободно време, вероятно ще избера по-тежкото бачкане за повече пари. Пари си трябват, аз без пари се чувствам доста тъпо напоследък - не мога едни 50лв. да събера с месеци, нямам пари за кино, Никола ми дава пари отвреме-навреме, да не казвам колко ми е неприятно от тоя факт - не обичам някой да ми плаща сметките, да ме черпи или да ми дава пари, отвратително е. От друга страна, когато имах някакви средства преди, дори и мъничко, се чувствах зле заради скапаната работа, която ми изяждаше по-голямата част от деня , а тя не беше дори на цял работен ден.

РРР е написал, че зависи от човека и че има хора, които за пари са готови да си съсипят живота. Аз мисля, че никой не би изтърпял наистина сериозен служебен тормоз, за каквито и пари да става въпрос, за дълго време. Т.е. все ще ти прелее чашата някой ден.

[Moridin]

Валери, мъдростта на Шайха не е универсална, например американската мечта е точно обратната: "бъди бачкатор на 20, темерут на 30, в екзистенциална криза на 40, и богат пенсионер на 60".

Шайх, изтрих ти поста, щото беше самодоволен и казах, че няма да водним темата ;р

Дима, благодаря за изчерпателния отговор

[Random]

Аз не съм гласувал, понеже не мисля, че още истински съм се сблъсквал с подобни мисли, имам още някоя друга година. Но пък в един момент именно перспективата да се окажа в работа като на Жоро до голяма степен ме отказа от ФМИ и информатиката, въпреки че кажи-речи всички предмети ми бяха интересни и ми се отдаваха до някаква степен. Когато видях колко много време изиска да си добър и да изкарваш добри пари в една такава среда, как някои колеги още от 2 семестър вече работят всеки ден и единственото им развлечение е да се напият през уикенда в студентски... Осъзнах, че най-вероятно в един момент няма да имам никакво време за нещата, които най-много обичам - литература, други изкуства, писане, спорт, сън, идеята да се попътува сериозно някой ден и т.н.

В момента с новата специалност перспективите ми за високоплатена работа далеч не са такива както с информатиката, но се чувствам доста по-свободен, успявам да съчетавам доста неща, които са ми приятни, и в същото време да си докарам някакви, пък макар и мизерни доходи. Честно казано, нямам особена идея как ще се реализирам в бъдеще, но тък като винаги съм изпитвал влечение към (сравнително)точните науки, а сега получавам поглед и върху хуманитарния сектор, бих се навил да работя и в унивеситет, след като си завърша образованието, най-вече заради контакта с интелигентни и мислещи хора, който все пак обещава някакво разнообразие на работата. Вероятно някъде в чужбина, у нас положенито е просто смешно и унизително, университетите рядко имат пари дори да си ксерокопират тестовете. Дори и с по-мизерна заплата, бих работил с удоволствие стига да мога преследвам собствените си интереси и да получавам някакво разнообразие. Но със сигурност не бих си жертвал личния живот, при положение че да си сложиш едни такива принудителни капаци в най-хубавата възраст означава да се откажеш от всички чудеса, които ти предоставя светът. В тая връзка - съвсем скоро се запознах с едно момче от щатите, на 19 години, живяло в най-мечтания от мен град - Сиатъл - и работило в продължение на 5 години като готвач. Страхотен човек, който в момента е в България и всеки ден пътува и преживява какви ли не чудеса, които аз дето съм местен не съм имал възможността да изживея. Най-вече заради някакви глупави обществени нагласи, които без да се усетиш, те превръщат в мързелив и плашлив човек. И не смята да спира скоро с пътуването. За което е напълно прав, защото богатият пенсионер на 60 от щатите един ден най-много да го разхождат с лодка по някоя река и платени екскурзоводи да му снасят стерилни факти в изветрялата от много работа глава.

И въпреки отношението ми към подобен начин на живот, виждам колко е трудно, виждам какви усилия полагат родителите ми, за да осигурят добър живот на семейството, колко трудно и заробващо е изобщо желанието да правиш семейство... Без здрава работа изглежда доста неизпълнима мечта. Което само по себе си поставя нещата в доста нерадостен план.

[Clio]

Ехх, да видим ще го напиша ли така хубаво втория път, както беше преди да го затрия по неведом за мен начин >.<

Точно онзи ден, докато пътувах за работа (и тук едно лирично отклонение - не знаете що е то пътуване за работа, докато не сте преживели такова като тук. Преди да ми кажете "задръствания" - 4 години пътувах от центъра през едни от най-натоварените булеварди до Студентски град, където работех, а през половината от това време ми се налагаше да ходя често на зъбар от работа до другия край на София, почти до Факултета. Та знам какво е и не, не може да се сравни със стреса, който преживявам тук, само за да си стигна до работното място), си мислех, че никога през живота си не съм се чувствала толкова, ама ТОЛКОВА като ОВЦА. Тъй като 70% от Лондонското 15 милионно население ходи на работа по най-бързия валиден за такъв голям град начин - влаковете и метрото - а влаковата линия е една за цял район малки градчета, стотици хиляди хора пътуват в една и съща посока, по едно и също време всеки ден. Слизаме на едно и също място, редим се на опашка, за да излезем през единствения изход на гарата, след това вървим в една и съща посока, за да вземем следващия влак или метрото, слизаме и пак се гушим, настъпвайки се, за да излезем през единствения изход.
И онзи ден просто ме тупна в главата, право в челото така ме удари - аз съм овца. Водят ни на паша, след това ни водят в кошарката, откъдето ние посмъртно не си и помисляме да подадем главица, щото където и да искаме да отидем пак ще е свързано с пътуване, а ние вече го МРАЗИМ... И така всеки ден ни доят, докато издържим. После идва друга овца да заеме нашето място. Идваше ми да заблея... И явно не съм единствената, защото когато споделих това с един приятел на Андрю, той каза, че понякога тихичко си блеел така в тълпата, като се почувствал твърде много овчест... Смях се с глас. След което реших - сори, но това не е за мен. Никога не съм била кариеристка, няма тепърва да стана. Ставам в 6:30, за да успея да съм спокойно на работа в 9... прибирам се между 18:30 и 19:30, в зависимост от транспорта и дали някоя нещастна овца не е решила да се самоубие, хвърляйки се под влака (а вервайте ми, това се случва по-често, отколкото ми се ще да повярвам), което дисръптва сървиса на цялата линия, мамка им. И когато накрая се добера до заветната кошарка ми идва само да положа морно чело на сеното и да спя, като сънувам свободни поля и сочна залена трева само за мен си. На някои овце това им харесва. Някои обичат да се изкачват по социалната овча стълба и да блеят заповеди на състадниците си. Аз предпочитам да си намеря някоя тиха полянка, на някое спокойно място, където може би няма да мога да си позволя толкова зелена трева, каквато съм хрупала в града, но ще си е само моя
С което искам да кажа, че ще се постарая да се измитам от тук към някое по-спокойно местенце, където ще взимам по-малко пари, но ще ми е по-леко на душата Което означава, практически, че гласувах с опция 2, макар да не е СЪВСЕМ точно това, което искам да кажа

[Amelia]

Живот ли бе да го опишеш...

Аз сега точно съм в момент на неработене, но съм имала и такива на жестоко трудово натоварване, така че знам как е.

Почнах да бачкам на 15. Нашите тогава имаха два магазина - единият в Красна поляна, а другият в III АГ болница. Тоя в болницата си го въртях сама през ваканциите и празниците на тази доста крехка възраст. В ония моменти не ми беше зле - даваха ми кинти и аз можех да си купя всичките касетки на Мейдън, които исках. Освен това в магазина имаше големи периоди на затишие и скука, в които аз си превеждах метъл текстове и учех английски. В общи линии забавно ми беше.
Ок, обаче нали знаете приказката - кат видят коня, че може да носи, почват да го товарят все повече и повече. От този момент нататък забравих кво е ваканция, кво е събота, кво е празник. Неделите пък бяха посветени на изриване на кочината, заформила се през останалите дни, щото в къщи нямаше кой да чисти, пере, готви и т.н.

Когато бях в Химическия и карах чудовищната си бакалавърска степен, в която имах по 3 дни с по 12 часа училище вътре, пак изкарвах всяка свободна минута в магазина. Едно, щото родителското тяло ме е деформирало така, че да не се чувствам пълноценна, ако не положа някви усилия за съществуването си, второ, щото майката смърдеше колко е заточена и натоварена от работата си сама и аз се чувствах гузна от това. И така - няма Коледа, няма Великден. Празниците бяха най-ужасното нещо в живота ми, защото тогава се откинвах от бач. По едно време, хаосът в главата на майка ми я доведе до мисълта, че моята визия за живота явно не включва психическа смърт в дребния бизнес и изведнъж за мое най-голямо учудване бях оставена на мира. И понеже не можех да бездействам, се хванах на една друга тръстика при шефката в Химическия.

Там също беше весело. Весело казвам, щото нямаш време да се депресираш. Последните години на бакалавърската степен, държавни изпити, в същото време кръжочна работа, студентски конференции, после магистратура, водене на упражнения, дипломна работа предсрочно - бяхме станали пословични. Безброй пъти съм си тръгвала след полунощ, случвало се е да стоя във фака до 3-4 сутринта, изкарвала съм работни дни по 20+ часа. Шефката - с мене, тя е работохоличка, която не се разбира с децата си и не й е кеф да се прибира, та при нея е ясно положението.

Та къф личен живот, кви кефове, кви пет лева? Преди да се осъзная, бях станала 106 кила някак между другото, годините бяха заминали без изобщо да си ги спомням, точно все едно съм била в няква кома, от която се събуждам изведнъж (като изключим килограмите, де, то от кома не се дебелее). Просто ВТФ? А най-якото беше, че от това всъщност не изкарвах никви пари. Виж, направих CV като слънце, но освен 2 пъти месечно на кръчма с приятели и малко аниме преди лягане, не вършех НИЩО друго. Сега си давам сметка ква социална смърт е било. Ма си го носех някак бремето, щото бях свикнала, а и ми тежеше по-малко, понеже бях и по-млада. А и бях достатъчно самотна и грозна, за да оставам насаме със себе си за дълго - това щеше само да ме сдуха.

После се хванах да бачкам във фака като химик-специалист. И чак тогава ми олекна, щото всичко беше някак регламентирано. Пак имаше моменти, в които съм си тръгвала посред нощите, около разни конференции с презентациите на студентите, обаче работният ми ден в общи линии се беше свел до нормалните 8 часа и на мен това ми беше БАХТИ НЕВИЖДАНАТА ДОСЕГА ПОЧИВКА, щото и нашите не ме закачаха вече. Така мога да живея. Оставаше ми време за повече неща, включително и това да обърна малко внимание на себе си. Хванах си гадже - с него доста добре си разходвах времето. Или по срещи с приятели, с някви инициативи, свързани с хобитата. Тогава и трафикът в столицата беше една идея по-търпим, сега наистина работния ден се раздува до 10+ часа с пътуването насам-натам.

Та така. В Канада изведнъж след всичкият юруш тук, се оказах с много свободно време и взех, че откачих. Така че и многото свободно време не е на хубаво.

Жоре, съвет от мен, който евентуално щеше да ми спести доста зор в живота. Научи се да казваш "не", моето момче. Примерно на вашите. Примерно на приятелите. Примерно в службата, когато ти пляснат извънредно задължение. От теб си зависи. Нареди си приоритетите и действай според тях. Примерно:
1. Тфа дето дава парици, щото не може без парици.
2. Кефче (сяква форма - хоби, гадже, фитнес, планина)
Далеч надолу:
3. Социални задължения към семейство, приятели и т.н., от които не падат парици и които не носят кеф, а произлизат от някво чувство на дълг. Ако успееш да си пребориш чувството на отговорност и да ги пращаш да го духат, когато не ти изнася, начи си налучкал правилния начин на живот. Запомни, НИКОЙ няма да седне да мисли за ТВОЕТО щастие и ТВОЯ кеф, щото НИКОЙ не е длъжен да го прави. Така че ако очакваш другите да забележат колко си изтормозен и да те оставят на мира или да ти улеснят живота някак, има да си чакаш... Зле си ги възпитал вашите. И аз бях възпитала зле моите. Брат ми им се озъбваше и им теглеше по една яка майна, а аз тъпачката правех, квото им скимне и накрая те почнаха да чувстват, че аз съм ДЛЪЖНА да правя всичко, което им скимне, а брат ми не е. Сега вече са възпитани да мислят колко съм заета и да не ме занимават с простотии. Ит'с лайк а фъкин миръкъл! Това, заедно с кефа, който ти носи високата самооценка и самочувствие, са от нещата, които открих в последните години и с чието откритие съм особено горда.

Аз мисля да потърся златната среда, като хората в Австралия. Достатъчно пари, за да живея прилично, без да мога да си позволявам излишен лукс и харчове (в чужбина е възможно, в Канада живеех с 1100 долара на месец, което е най-мизерното възможно заплащане, но ми позволяваше да си платя наема и храната и да ми останат 200-ина долара за кефчета), но за сметка на това по-малко стрес и повече време за мен си и за семейството, което възнамерявам да създам. Отказах се от мисълта да ставам блестящ учен, отдаден на кариерата си, щото видях, че само работата не ми носи достатъчно щастие и не искам да жертвам заради нея някои по-важни за мен неща и така. Ура за посредственото, но пълноценно живеене! Долу болните амбиции!

[Marfa]

Пък на мен не ми се говори. Иде ми да си изкопая гроб и да легна в него направо. Но по-натам ше си кажа с подробности, сега просто...

[shannara]

Отговор 1, защото съм реалист.
Много съм съгласна с това:

Няма работа, която да ти е толкова приятна, че да ти доставя удоволствие да стоиш по 10 часа на работното място и всеки ден да вършиш горе-долу едно и също. Дори да работиш точно това, което винаги си искал и те е привличало, след един период от време, предполагам, и това ще ти писне и ще ти стане неприятно.

Жоро, усещам те, че си стигнал до оная фаза, в която бях аз преди две години. Беше ми писнало да бачкам едно и също, да се прибирам претрепана и да не мога да спя, защото си мисля за проблемите на работа. За година и нещо свалих 10 кг и отгоре от нерви и от излишна лоялност към фирмата.
Съвет - смени работата. Но не си мисли обаче, че ще ти отнема по-малко време. Само намери работа, от която няма да се прибираш у дома с проблеми. Или си смени отношението към трудовата дейност - никога не очаквай да ти носи кеф, това е задължение, което трябва да свършиш и толкова.
И последно - ако нямаш пари, а имаш много време: как аджеба ще успяваш да се видиш с приятелите и да правиш каквото искаш? Не е възможно все вкъщи да си и да пускаш филмчета, щото е безплатно. И освен това, не е гот да имаш време и да нямаш с кого да го споделиш, щото всички са на работа.
И последно - Амелия е много права - сам трябва да си изискваш повече пари или по-малко задължения от шефовете, защото никой няма да се загрижи за теб.
Но да се надяваме, че ще имаме по-малко работа и повече пари е като да чакаме бялата лястовица. Излишно е да носим розови очила.

[Moridin]

Ами не съм съгласен. Има предостатъчно съвсем ценни работи, които просто не са целодневни (дори да се работи повече). За мен нетолерируемо целият ти ден да отива в услуга на някой друг. Това е.

[Skywalker]

просто в БГ почасовата работа хич не е развита!

[Morwen]

Баланс му е майката.

Значи, била съм в положението да имам цялото свободно време на света и никви пари, много е гадно. (Както и да имам много малко пари и много малко свободно време, ама това въобще не е опция.)

В един момент миналата зима работех на две места (на моменти и до късно вечер на едното освен дневната работа), взимах несигурни, но все пак повече пари и освен това ми казаха в прав текст, че ако поема още малко отговорности имам големи шансове да си осигуря много добро работно място в рекламна фирма. Тогава... просто не издържах. Сега понякога съжалявам за това, но тогава издивявах от напрежение и всичко ми се виждаше голяма химера. И когато ми се отвори възможност за по-спокойна работа, просто й се хвърлих. Да, сега понякога се чудя "а какво ако", но не съжалявам безусловно.

В икономиката има един феномен свързан с цената на труда. Принципно, когато увеличаваш цената му, човек получава стимул да работи все повече. До един момент, в който се получава насищане (сорт ъф, имаше си точен термин, но не мога да се сетя). Тогава започва да става точно обратното - от един момент колкото повече плащаш на човека, толкова по-малко време работи. Защото за него се увеличава цената на свободното време. И той предпочита да е състоятелен и със свободно време, отколкото зверски богат и без личен живот. Зная, това не се отнася точно до случая, но...

Що се отнася до пълния работен ден - не мисля, че е точно в него проблемът, повечето хора работят на пълен работен ден, въпросът е, че явно е напрегната работа.

Още нещо - твоята работа е такава, че не е задължително да караш точно определен стаж на определени места. В смисъл, с няколко години опит можеш да си намериш добре платена работа, дори преди това да не си бил на мамка му и високоплатената служба. Имаш възможност за гъвкавост. Ползвай я.