Post
by Vivian » Thu Nov 05, 2009 3:33 pm
Предварително се извинявам за ползването на англицизми твърде често, щото осъзнавам, че това не веднъж е дразнело тук-там.
Не смятам, че словосъчетанието ‘рядко потребявани’ е еквивалентно на ‘оригинални’, но разбира се, всеки чете както желае. ‘Оригиналност’ такава, каквато е търсена от повечето млади потребители в днешно време няма, уви. Убедила съм се, че концепцията ‘оригиналност’ в акъла на някой твърде често е собственото му незнание и неграмотност относно съществуването на материала, който е бил ползван за схващаното от него ‘оригинално’ нещо, независимо дали то принадлежи към кино, музика, литература, мода. И тъй като тук обсъждаме сюжета на филм, то попадаме в литературната категория, а там категорично няма нещо, което вече да не е написано или описано (бога ми, знам какво говоря). Усещането за ‘оригиналност’, или иновативност може да се постигне, обаче, посредством съчетаването на базови, познати елементи по начин, който ще бъде схванат като ‘модерен’.
Примерно –за средностатистически читател Хамлет на Шекспир е ебати оригиналното и качествено нещо...Лошото е, че пренебрежимо кратък период преди Шекспировия Хамлет, имаме Хамлет на Томас Кид, чийто сюжет е...смущаващо идентичен. Та питам се, ако повечето хора бяха наясно с това, дали щеше да им стиска да лепват етикетчето ‘плагиатство’ на Хамлет...или просто щото е Шекспир, едва ли.
Нито един кадър или сюжетен аспект от Дженифър не е измислен от Коуди, той е поставен от нея в рамка на осатиризиране (по максимално смилаем и гледаем начин) на позицията му в съвременната поп-култура и политика на потребление. В действителност, значителна част от сценария съдържа ‘намигания’ към неща, персонални за Коуди или за режисьорката, или са лека гавра с широко разпространени в US медията образи. Въпросната сцена с воайорстването на животните е намигането на Коуди към един кинокритик, който след премиерата на Джуно в Торонто написа, че по-скоро би се преродил в гофър (туй не знам как точно се превежда на БГ...’мармот’?) и би гледал как тийнейджъри правят сексуален акт, отколкото да изгледа отново Джуно. Бялата рокля, в която е облечена Дженифър, когато разказва играта на гаджето на Нийди е блудкава имитация на рокля от 2001 година, чийто дизайн беше измислен от Том Форд, когато работеше за Гучи и която същата година беше облечена от Гуинет Палтроу за фото-сесия, озаглавена ‘Dresses that Kill and the Women who Wear Them’ в списание Vogue и от Кейт Бекинсейл, за която моден критик каза на Screen Actors` Guild Awards, че е ‘въплъщение на жената вамп, която може да има всеки мъж’ с тази рокля...дали е съвпадение? Не мисля. Розовата ужасия, носена от Аманда Сейфрайд пък е имитация на рокля на Оскар де ла Рента, която в пресата беше наречена ‘How to look like a jackass in a designer outfit’...В случая ръся вероятно ненужна тривия, но имам за цел да демонстрирам, че целият екип работил по филма си е дал достатъчно зор да внимава какво ще каже и как ще го покаже, не просто е вършал из няколко стари филмчета, които е нанизал в нов.
Идеята за музикант, който продава душата си на Дявола е още по-стара от това, което си ползвал за пример. Идеята за teeny metrosexual crooner (гримиран и облечен като Брандън Флауърс, вокалиста на The Killers) обаче е нещо, което не съм виждала никъде (освен във видеоклип). Идеята, че даден музикант има демонична аура и музиката му въздейства толкова силно, че той няма начин да не е адово изчадие е ок в случаите когато говорим за музика като тази на Паганини; тук обаче иде реч за лигав тийн John Mayer-ish rock и нещата са нелепи. Ненапразно си дал примери с метъл и истински рок групи.
Не мога да разбера момента, в който си недоволен, че Дженифър не попълва списъка със задължителните черти на сукубус и то предимно защото не вярвам да не си запознат с концепцията, че веднъж измислено едно митологично същество минава през стотици литературни обработки, като всеки автор прави с него каквото си пожелае. Не ми казвай, че не знаеш, че вампирите в най-изначалните си литературни прояви са били доста по-различни от това, с което разполагаме днес. Художествените светове и героите в тях се ползват като матрици, върху които авторът проектира собствени възгледи, независимо дали те ще се харесат на публиката. Когато пишеш нещо, нямаш ‘to do’ list при създаването на образ или картина. Можеш да кажеш, че тази визия за сукубус я смяташ за калпава, но не е напълно коректно помоему да даваш класификация какво ‘може’ или ‘не може’, когато се създава художествено произведение.
"The Craft" (1996) и "Cursed" (2005) не само, че не са ‘много по-добри от Дженифър’, но са и едни от най-долнопробните и гаражни евтини филми в съответните си години. "Ginger Snaps" е социална драма, която няма за цел да сатиризира. Тя е интелигентен, при все категорично и подчертано не-оригинален, подход към emo проблемите, които към момента, когато филмът беше правен бяха сравнително нови и свежарски. Колкото до кинематографичното му качество, за мен режисьорската работа в него е so late 90s, че може да бъде използван като демонстрация какво е било модерно, но в крайна сметка просто ‘fad’ за онези години.
Намираш An American Werewolf in Paris (1997) за...’хубава тийн комедия на ужаса’????? Now this creeps me out.
"Jennifer’s Body" не е комедия на ужаса, това е закачка с жанра и с няколко стереотипа на концепции, предимно тази на женското приятелство и на женската сила (сори, чийзи е, ама имайки предвид, че това нещо е дело на две силно-изявени феминистки...). Дженифър не може и не иска да е хорър, не е комедия, защото е предимно сатира и няма психологически ужас, поради липсата на каквото и да е взаимодействие между протагонист-антагонист. Какво имам предвид ли? Нека кажем, че за мен Дженифър не е отделен герой, а по-скоро нещо като персонификация на неосъзнатия вътрешен свят на Нийди. Дженифър е Нийди вече пораснала и надраснала собствената си сдуханост и социална неадаптивност, Дженифър е силата на Нийди. Нийди убива Дженифър, едва когато се чувства освободена от задръжките си и е годна да еволюира към социална позиция, до която преди това не е имала достъп. Казано иначе, Дженифър е coming of age movie, който има едничката цел да портретира женския вътрешен свят докато се гаври с няколко стереотипа на поп-културата (именно заради това мъжките образи са до дупка незначителни и недопринасящи с нищичко, както и заради това функцията на представители на авторитет/ власт на практика я няма, за разлика от стандартните хорър филми).
Благодаря за опита ти да ме образоваш относно ‘нърди героите’ и мястото им в хорър жанра, но тъй като той е един от любимите ми филмови жанрове, намирам, че съм наясно. Също съм наясно, че въпросната традиция все пак се дължи предимно на корените й скрити в готическата литература, където ‘нърди’ героинята обикновено е ‘сивата мишка’...Това, което аз имах предвид, обаче, е фактът, че филмите, в които въпросната сива мишка е съпътствана от мъж, който се държи като последния педал и като нещо друго почващо с ‘п’ не са много. А тук включвам и европейските, и значителна доза от азиатските филми. Тъй като имам пък понятие от социология, нека те уверя, че когато в процентно изражение говорим за нещо от рода на под 11%, категорично иде реч за ‘рядко потребление’.
Ако говорим за същия "Night of the Creeps" (1986), който и аз съм гледала...значи, имаме наличен основен мъжки протагонист и не виждам с какво това оборва тезата ми.
Абе да спориш с Вивиан за филми е като да ловиш пираня с патката си - нито много риба ще наловиш нито члена ти ще става за нещо след това .... --The Dragon
Напомнете ми да не споря с Вивиан. Лайк евър. -- Muad_Dib
Подобни слухове се спрягат и до днес за много от известните рок групи - Kiss, Black Sabbath, Led Zeppelin и т.н., а музиката им се определя като "дяволска". Да не говорим за слуховете и легендите около по-известните метъл групи... И, за да не кажеш, че досега тази идея не е използвана във филм, ето два филма, в които става дума за рок музиканти, сключили договор с Дявола, за да станат известни: Witchcraft IV: The Virgin Heart (1992) и The Gate (1987) (вторият е особено популярен и съм почти сигурен, че си го гледал).
, особено онези емота Low Shoulder. 
