Аз, дето се вика, силно разбирам откъде идва Силвъра, щото именно опитите ми за рационализация на кефа даже от гилти плежърите ми често са ме правили досаден за хората наоколо.
Мен рационализирането на кефа *вътре в самото произведение* ми носи единствено по-голям кеф, един вид се самонавивам колко е яко това/онова. Липсата на рационализиране в един момент вече ми краде от кефа, понеже аз лично не мога да карам вечно на "баси, колко ме кефи тоя актьор/актриса" (още повече, че мен поначало последната позиция ми е чужда, понеже идвам от literary background) Естествен резултат от това е изграждането на филтри, до степен в един момент понятието "брейнлес фън" да ти стане оксиморонно.
Ето например, не мога да изчерпя/поддържам кефа си от Boardwalk Empire само с "баси, бацее, Бушемито видя ли го КОЛКО е як!!!?" (или нещо еквивалентно за някой от другите актьори)
И, Жоре, че разговорите тип "кефи ме/не ме кефи" са като пощенето при шимпанзетата (тва го имам предвид в неутрален антропологичен смисъл, не му придавам някаква негативна отсянка), еми да, така е. Но различните хора имат различни въшки за пощене.
И всъщност, изкуство е ОСНОВНО тва, дето ти действа на второсигнално ниво, щото оттам произлиза думата. Тва е нещо изкуствено създадено, с цел да ти донесе кеф посредством това как е направено. Затова си говорим за естетическо остранение, щото човек прави крачка назад, поглежда pattern-a и после си позволява да му бъде въздействано.
И колкото и да си мисли Хриси, че Спартак и Камелот й влизат направо в половите органи, те първо минават през разните й там бекграунд представи за character-типажи, през различните закодирани в главата й plot-формули, които е събрала през годините гледане/четене, разните й модели на treatment-и на тая или оная тема (любов/война/секс/прочие). Въпросът е доколко човек ще си позволи да е активен участник в тоя процес на напасване на формата към матриците в главата му. Може да си каже "Уф, тва ми писнааааа, искам нещо друго!", а може и да си каже "Що да си ограбвам от тоя тип кеф с много мислене, ше му мисля, ама не на туй, ами на друго." Забележи, че става въпрос за два режима на второсигнален кеф, а не на превключване между първосигнален и второсигнален.
Аз примерно не ща твърде много да reinforce-вам моделите на пасивно кефене, щото ми се меша и ми пречи на другото (още едно доказателство, поне в моя случай, че става въпрос за степени на едно и също нещо, а не на две различни неща).
И още едно следствие от това - Силвъре, аз съм сигурен, че Амелия може да ти плесне аргументация, по-добра от "ааа, чепове, цици и кръвввввф!" и тук вече влизаме в субективната категория "достатъчно/недостатъчно добра аргументация", ама е твърде цапната в устата и твърде много неща й влизат в графата "ъ, ще обяснявам ся селф-евидънт шит и ще си търся оправдания", за да го направи
Но за мен такова нещо като "достатъчно/недостатъчно" добра аргументация изначално е безсмислено, понеже жури и присъда кое е good enough няма. Понякога разни ей-така подметнати приказки като това на Джен и Силвъра в една тема в мувиса, за разликата между вида на актьори във филми и след филмите, може да те наведе на мисли като "с какво филмографията на Майкъл Пит добавя към образа му в Boardwalk Empire".
За мен качеството на едно нещо, било то филм/книга/сериал/пърформанс арт с купичка урина, е пряка функция на нещата, които се казват за него, вкл. и от мен (но то мнението ми не струва много в отстъствието на диалог).
Ей на, и аз зяпам Lie to Me и The Mentalist на тоя принцип, пък да ти кажа, от мен не би излязъл чалгар 
