Като малък почнах роман - толкова отдавна, че все още смятах Дейвид Едингс за върха на фентъзи. Взех и че го завърших - но на ръка
Този пролог го измислих впоследствие, когато обмислях да го преработя на компютър - това беше по времето, когато смятах Робърт Джордан и Реймънд Фийст за върха на фентъзи, така че без присмех моля!ЗАВЕСАТА СЕ ВДИГА
ПРОЛОГ
Начала...
Всичко си има начало. Всичко си има причина. Дори вселената. Дори хаосът, от който произтича всичко.
Кръв...
Повечето начала и повечето причини могат да бъдат открити в кръвта. Не в ума, не дори в сърцето. И не само в малките частички материя, наречени ДНК. Наследството е нещо повече от това. Кръвта е нещо повече от това. Кръвта е сила и слабост. Кръвта ни прави това, което сме.
Всяка история си има начало – дори повече от едно. Всяка постъпка, всяка мисъл има своето основание, често заложено преди години, а в някои случаи и преди еони.
Начала...
В обширно поле са се събрали десетки мъже, жени и същества. Те изглеждат различно, облечени са различно и пеят на различни езици, а магията бушува около тях. Те зоват с хиляди гласове една и съща сила – както и да я наричат. Името й е Съдба.
Зад гърбовете им в небесата се издига дим, затъмнил слънцето и мрачни фигури летят сред валмата му. Зад пеещите се е струпала армия – велика, многобройна армия, изпълнила цялото огромно поле и губеща се назад. Покрити с кръв мъже, жени и същества едва се крепят на краката си, облизват напукани, кървящи устни и се мъчат да прикрият страха в очите си. Никой не стои пред тази армия и няма кой да я поведе.
Пред пеещите магьосници – ако можем да ги наречем така, понеже те са нещо повече – събраната им сила бушува и се вие, разтърсвайки земята с мощта си, но няма определена форма. Силата е събрана, но няма кой да я оформи, няма как да я оформи.
Но вижте, смъртни – ако можехте да видите – как ръката на съдбата се протяга и блъска през магията. Вижте как тя се завихря около център, по-малък от атом, по-незабележим от електрон – и го разкъсва. Земята трепери и се тресе, прах се издига в небесата и трясък екне в пустошта, но песента не спира. Небесата са почервенели, по-тъмни от кръв и цялата вселена се усуква, когато реалността се разкъсва и в пространството зейва дупка към друго място. А песента не спира, движена от най-могъщата сила в тази и в другата вселена, сила, която никой не може да спре – надеждата.
Всичко затаява дъх, когато нещо се раздвижва. Смирени, мъже, жени и същества чакат ориста си, а само песента ехне в заглъхналия свят. После земята отново се развихря и през зева препускат четирима конници. Като ураган яздят те, високи и горди, в пълно бойно снаряжение и развели своите пряпорци. Като по сигнал всички падат на колене, повалени от тяхното великолепие и мощ, сила, забравена в тази вселена.
Четиримата конници се спират и дълго оглеждат насъбралото се множество. Нищо не помръдва, докато те решават – за себе си и за тази вселена. Множеството чака в безмълвие, всеки шепнещ своята си молитва.
Накрая единият конник смушва коня си и го подкарва напред. Кафяв е конят му и кафяви са косите му, развени от вятъра. Мъдрост и дълбоко веселие блестят в бездънните му очи и усмивка играе на устните му. На края на дългото му копие се вее флагът му, тъмносин като морето, а на него танцува сив делфин, ухилен сардонично на света. Негов близнак, сътворен от син сапфир, грее на гърдите му. Той поема към струпалото се множество и от тях се надига приветствен възглас.
Вторият конник се заглежда след него, после се усмихва и тръгва по стъпките му. Кафяво-червеникав е неговият жребец, а ръждиво-червените му коси блесват, щом слънцето ги докосне. Зелени като безкрайни поля са очите му и пълни с обич към целия свят. На зеления му флаг препуска кафяв жребец, волен и могъщ, но верен до гроб. Изпод кожената му броня проблясва чист изумруд, оформен като кон, изправил се на задните си крака.
Черен като нощ е жребецът на третия конник, черен като гъстите му коси. Той гледа след спътниците си, а в ледено студените му сини очи се чете тъга, но и дълг. Над него се вее пряпорец, мрачен като бездънна дупка, а в средата му самотно блести бяла вълча глава. Нейният близнак грее с тъмен блясък на гърдите му, червен рубин, тъмен като кръв. Дълго гледа той след другите, накрая в безмълвие обръща коня си и поема назад. Изчезва в зейналата дупка и тя трепва и се затваря след него.
Настрана остава четвъртият конник, яхнал чисто бял жребец. Руси греят косите му, руси като слънцето, с нажеженото до бяло русо, което те заслепява дори от сянката, в която той е застанал. Наситено сини са очите му, но като всичко в него – толкова наситени, че ти причиняват болка. В тях се четат присмех и презрение – към всичко и към всички. А също и безмерната гордост на тоя, осъзнаващ, че е по-горе от другите. Черен е и неговия флаг, но в средата му е разперил криле златен дракон, понесъл се на щурм към небесата. От чисто злато е и светлият дракон на гръдта му. От сенките той изгледа постъпките на другарите си, които застанаха начело на армията и я поведоха в марш. После се усмихна и подкара коня си встрани. И той скоро се изгуби в далечината.
Полята останаха тихи, а над тях тегнеше сянката на съдбата. Бе започнала нова ера.
***
И свърши в пламъци и скръб.
По пустите коридори на крепост, вдълбана по билото на скрита планина крачи възрастен мъж с дълга бяла брада и крещи неразбрано, а по петите му ситни подпухнал младеж с бледо, тъжно лице. На широка площадка, свършваща със стръмна пропаст, пред тях е застанал древен дракон с ярки златни люспи и блеснали огнени очи. Той също крещи, дим излиза от устата му. Думи, които не могат да се върнат. Обиди, слагащи край на вековно приятелство. Драконът посяга с лапа към младежа, а старият мъж прегражда пътя му. Размахва сапфирен делфин и драконът отстъпва със страх. Съска гневно, после разперва криле и отлита. Дълго планира, докато не стига друга планина и там каца и остава замислен на място, докато денят и нощта се менят. Накрая вдига глава и вижда далечен стълб от черен, мазен дим, замъглил хоризонта. С рев поема обратно, но когато достига планината, вижда че е твърде, твърде закъснял. Върхът на планината го няма, пометен от ужасен взрив, лава извира от дълбините й и доунищожава крепостта. С ужасно съскане драконът се спуска сред останките, търсейки чудодейно оцелели, но такива няма. Дълго търси, а накрая се отпуска отчаян в центъра на крепостта, където в средата на унищожена зала се издига каменна врата, неотваряна от векове, изградена от неунищожим обсидиан. Три думи само изрече:
“Боже, помогни ни”...
И отпусна глава.
Но вижте ръката на съдбата, която се спуска! И вижте как един атом, един единствен атом от вратата рухва. Вижте пукнатината, която я разцепва и светлината, която извира зад нея. С рев драконът се изправя, а реалността трепери, когато вратата рухва и оставя дупка в самата тъкан на реалността. И докато законите на реда се мъчат да я запушат, той се хвърля в нея.
И изчезва от тази вселена. За да не се върне повече.
Надеждата е странно нещо. Кара ни да правим странни неща. Тя е най-големият враг на разума. Тя е това, заради което си струва да живееш дори в най-големия мрак. И когато тъмни създания без морал, без душа простират ръце над човешките животи, единствено яркият пламък на надеждата гори срещу тях. Понеже където има надежда, там има и вяра.