Та скоро прочетох To The Lighthouse и за пръв път се запознах с техниката stream of consciousness. Първо, книгата страшно много ми хареса (е сега чета друг модернистичен роман The French Lieutenant's Woman

Прозата й е страшно поетична, а текстът се чете много леко и възприемчиво, тъй като не използва излишна лексика, а мисълта и наистина "тече" доста гладко (може би защото я сравнявам с P.D. James, която бях чел наскоро - на всяка страница имах нови думи, четеше се много трудно и ме запъваше) Постига се страшна комплексност на героите след около 100 страници, когато читателят вече буквално се е качил дузина пъти на тая въртележка от мисли в главата на героите. Умирам от кеф как SOС (stream of consciousness) е пресъздаден с такава цикличност от герой на герой, като че ли е отмерен. Също, мисълта върви си нали там и изведнъж се стига до някакъв момент, в който е на път да ти се изкристализира нещо в съзнанието и пак бавно driftва away. Този fleetingness of the moment е може би най-любимото ми усещане от книгата - освен това, е направен с голям майсторлък, защото се постига постепенно и неосъзнато от самия герой (след като прочета нещо на Джойс ще ми е интересно да направя сравнение, тъй като доколкото знам при него SOC е по-рязък и насечен) При Вирджи всичко е като някаква пружина, която се гъни нон стоп без да се пречупва (друга асоциация може би била с някакво тяло, което се бори с гравитацията но не успява да я неутрализира въпреки многото отдалечавания)
Още неща, които ми харесаха в книгата:
- всичко е страшно субективно, тъй като е достъпно на читателя само чрез мислите на героите (няма разказвач освен може би във втората част, ама аз и там не го намерих нещо)
- всичко е страшно транзитивно и се преобръща на 180 градуса по няколко пъти в книгата и накрая не се стига до никакъв resolution (нещо, което много време ме мъчеше във филма The Hours по романа на Майкъл Кънинхам - да се остави настрана, че няма plot и character development, но това което ме фрустираше във филма беше, че вече загатнатите емоции на героите не успяха да стигнат своята кулминационна точка, да се реализират. Бе, блу болс направо.)
- времевопространствените манипулации; Улф решава дали ще удължи момента или не и всичко останало се подчинява: действията в първата част на книгата (The Window) се развиват в 24-часов обхват (цялата ни информация идва от сетивността на героите под формата на впечатления и без да има почти никакъв plot/character development слоевете постепенно се наслагват без да се усеща човек), после втората (Time Passes), която обхваща много по-голям обхват от време (десетилетия) и доста от главните герои умират и това е съобщено в скоби (parethethically!) като нещо изключително незначително на фона на мръсното чекмедже например, което плаче за вода и сапун от години) и третата (The Lighthouse), която е аналогична на първата според мен и която може би подлага засегнатите проблеми на малко по-обстойно разглеждане
Има още, но в момента нещо не мога да се сетя. Хубаво е да отбележа, че много критици наблягат на социалните роли в книгата и то главно на тези, свързани с пола (оттам феминистичните асоциации с Улф) и бракът като институция/явление е силно поставен под въпрос. На мен тия неща почти не ме вълнуваха, макар да не мога да отрека, че съществуват. В никакъв случай обаче не схващам цялата тази превзетост по отношение на феминизма на Улф - ако го има, е съвсем леко и ненавиращо се засегнат и бледнее под гореспоменатите неща
Така, сега бих се радвал на разни препоръки в този жанр, защото сега изпитвам огромен интерес към него

ПП: Бях чел, че Улф и съпруга й Ленард отказват публикацията на Одисей на Джойс, тъй като нямало да докара много продажби. Интересувам се дали това е истинската причина или други са били мотивите, ако някой знае...