Анфолдия

[Ro#|#]

Тази поредица май трябваше да я пратя за конкурса, обаче в един пост й направих кратко резюме, мислейки, че срока за изпращане е свършил. Ето и първата част:
Пленникът

Хандритиан направи още две крачки и спря.Малкото зелено летящо гущерче върху рамото му изсъска ,докато яркочервените очи на господаря му изследваха равнината.В далечината вече се виждаше Ан – блед силует ,изострен от четирите кули.Сега ,когато целта бе толкова близо , върколакът мажеше да си позволи кратка почивка.Седна на земята.Люспестата твар се настани в скута му.Хандритиан затвори очи за момент.От дълбините на съзнанието му изплуваха сенки от миналото.Спомените за провала в борбата за престола на империята на злото ,ограбването на Гробницата на тайните , тайната…всичко това се стовари върху него отново за няколко минути. Върколакът се изправи.Първите слънчеви лъчи се забиха в черната му козина.Той зави разтвори лапите си и изчака за секунда ,докато предпазващата магия го обви.
*
Юлмирия излезе на терасата на двореца.Сутрешния хлад погали пищното й тяло и го накара да потрепери.Вятърът се заигра с дългите й светлокестеняви коси.Разкошните й зелено очи поглъщаха гледката на славната земя ,покрита със сняг ,толкова чист ,колко бе и сърцето на принцесата войн.
От далечината се чу крясък .Юлмирия измести погледа си към посоката ,откъдето бе дошъл той , и се усмихна.Към нея се приближаваше грифон.Когато той бе достатъчно близо тя успя да различи сестра си ,качена на гърба му.Птицата-лъв спря до балкона и от него слезе девойка , с топли кафяви очи и гарвановочерна коса ,не по-малко привлекателна от Юлмирия.
-Здравей ,Глори!Както винаги си излязла рано ,за да тормозиш Чоклитиан!
-Удоволствието е изцяло негово!-засмя се брюнетката ,прегърна сестра си и двете заедно се прибраха в двореца.
*
Kралят на елвоните потърка слепоочията си.Бе прекарал поредната си безсънна нощ.Мисълта за опастността ,надвиснала над обединеното кралство на хора ,харпии и елвони не му даваше мира.Предсказанието на древния жрец бе недвусмислено.Анфолдия щеше много скоро да се превърне в поредната провинция на империята на злото.Искаше му се тази зловеща съдба да бе предсказана от някой самозванец ,но за жалост не бе таха.
Можеше да си спомни само за един човек ,способен да предотврати кошмара ,но за съжаление той принадлежеше на миналото.Великият магьосник Уайтър.Човекът ,на когото се дължеше обединяването на трите народа.Но него го нямаше.Отдавна.
Елвонския владетел стана от трона.Стъпките му отекнаха в залата от бял прозрачен кристал. Дългите коридори го отведоха към бойната зала ,където знаеше ,че се намират сина и дъщеря му. Тихо отвори вратата.Един масивен хуманоид с лилав цвят на кожата и дълга изправена тъмносиня коса ловко размахваше тояга сякаш излята от лед ,покрита с хиляди шипове.Противницата му бе малко по-ниска и значително по-слаба и не използваше оръжие.Вместо това от ръцете и очите й излизаха огнени пламъци ,а акробатичните й умения й осигуряваха предимство в защита.
Момичето видя баща си , за момент загуби концентрация и тоягата на могъщия й брат я достигна.
Миг преди зловещия удар да я помете защитната магия го омекоти до едва осезаемо докосване.Кралят на елвоните затвори вратата.Ейлох и Хоуп ,заедно с останалите храбри жители на Анфолдия може би щяха да успеят да предотвратят заплахата.
*
Принцеса Ясон си почиваше далече горе ,във въздушния град.Беше легнала по корем и двете й крила потрепваха от време на време.В стаята й влезе кралицата и я събуди с целувка.Изчака за минута ,докато пелената на съня се разкъса.
-Дъще ,боя се ,че Хандритиан ,един от най-могъщите генерали на злото има желание да говори с владетелите на Анфолдия.Искам да дойдеш с мен на съвета.
Ясон кимна и започна да оправя белите пера ,които покриваха почти цялото й елегантно тяло.
*
Когато Кралицата на харпиите и дъщеря й пристигнаха ,магьосници от трите народа вече бяха изградили огромната овална сграда ,в която владетелите обсъждаха важни за обединеното кралство въпроси.
Отвътре залата бе добре украсена със скъпоценни камъни.По средата бе застанал Хандритиан ,а отпред ,вляво и вдясно ,зад трибуни бяха кралете и престолонаследниците на Анфолдия.Когато и Ясон зае полагащото й се място ,върколакът започна своята реч.
-Изминах дълъг път до тук и за това се радвам ,че уважихте молбата ми да се срещнете с мен. Навярно малко от вас подозират колко голяма е заплахата за вашата страна.Иколко малка е военната й мощ ,сравнена със силно милитаризираната империя на злото.Но не ме разбирайте погрещно – аз съм изцяло на ваша страна.
Владетелят на хората вдигна скиптъра си и гласа му проехтя в залата.
-А откъде можем да сме съгурни ,че няма да ни измамиш ,та защо ще ти е на теб да ни предупреждаваш за опастността?
-Кралю ,мотивите за моите действия бих желал да останат скрити за момента.А ако не ме изслушате ,последиците ще бъдат опустошителни.
Кралят на елвоните на свой ред пожела да изложи мнението си:
-Аз съм склонен да забравя ,че Хандритиан е генерал на злото.Един от най-добрите ни жреци преди много години предсказа ,че малко след като навърша 500 години Анфолдия ще загине.Смятам ,че по въпроса за заплахата той има право.
-Преди да продължа – каза Хандритиан - искам да ви припомня историята на един от най великите хора ,живели някога в Анфолдия.Според една от легендите на харпиите той е сътворил същесво което винаги да пази обединеното кралство.За съществуването на този телесматичен образ ,наречен Арх ,той е казал само на жена си ,кралицата на харпиите.Това обяснява и съществуването на тази легенда само при тях.
Ясон отвори широко очите си ,недоумявайки откъде генералът на злото можеше да знае дори името на заключения пазител.
-Според легендата Арх ще бъде активиран само тогава ,ако и трите народа са единни.Пътят до мястото ,където се намира той монава през свещеното място на елвоните…
Кралят на лилавите хуманоиди бе изумен.Никой освен него ,децата му и жреца не знаеха за съществуването на това място.
-До колкото знам там се намира обелиска и две арки.Единствено по малката от принцесите на хората може да отвори арките и те да отведат мен и някой от престолонаследниците до мястото ,където се намира Арх.Той е единствената ви надежда.
-От къде знаеш всичко това? – попита Ейлох
Хандритиан плясна с ръце и в залата влетя гущерът.В муцуната си носеше дебела книга.”Дневникът на Уайтър”!
Глори го докосна ,затвори очи за момент за да се съсредоточи.
-Автентичен е!
*
Кралят на елвоните се чустваше малко неудобно ,въвеждайки в тайните подземия на двореца си Хандритиан и владетелите на кралствата в Анфолдия.Кривите коридори ги отведоха в малка пещера, покрита с мъхове с различен цвят.Обстановката напълно отговаряше на описанието .Глори постави двете си ръце върху огромния камък.Пръстите й засияха в оранжево ,докато тя се опитваше с усилие на волята да отключи магията на двете арки.Малко преди силите й да свършат по сводовете пробягаха светкавици ,сигнализиращи за освободената магическа сила.Хандритиян въздъхна.
-Кой ще мине през другия?
Ейлох пристъпи напред.
-Така ще е най-честно.Всички останали са дами.
Върколкаът кимна.
*
Ейлох се озова в прегръдната на нещо като полуразложен гигантски октопод с двадесет и шест пипала ,всяко от които завършващо с няколко остриета.След по-малко от секунда не можеше да помръдне ,а тялото му започна да се покрива с все по-големи рани.
*
Ханритиан веднага бе атакуван от десетина таласъми.Той запрати двама от тях в стената ,опръсквайки я с черна зловонна течност.Получи няколко удара в гърба и почти загуби равновесие.Две дяволчета се стрелнаха срещу него и върколакът ги посрещна във въздуха със странична ножица.Останалите таласъми се разбягаха.Хандритиан хвана едно от бягащите покрай него и го изпепели между лапите си.До него се чу Ейлох ,който се справяше по-зле.Още една магия превърна октопода в суха вейка.
-Как си ,елвоне?
-Добре!
Бе загубил кръв ,но можеше да се държи на краката се ,въпреки шока.
Могъщите мъже погледнаха пред тях и видяха статуята на получовек – полугрифон.Взеха я и пренесоха на свещеното място ,където тя оживя под нежното докосване на Глори.
*
Престолонаследниците ,Арх и Хандритиан чакаха на няколко километра от Ан.Според дневника на Уайтър само те можеха да вземат участие в битката срещу злото.Само така телесматичният образ щеше да може да използва цялата си мощ.
Изведнъж хоризонта почерня.Сякаш от нищото се изсипаха десетки хиляди кошмарни същества. Демони ,трупове на екзекутори ,зомбита ,слузести изчадия.
Арх свали лъка си от гърба.Стрелите му се разделяха на десетки във въздуха ,но устрема на армията на можеше да бъде спрян така.Арх скочи напред и избухна в ослепителна светлина , погребвайки по-голяма част от чадата на злото.Смело пожертва живота си ,за да изпълни смисъла на съществуването си.
Чоклитиан нададе боен вик.Размаха внушителните си крила и се спусна срещу армията на злото. Ноктите и клюна му бързо се покриха с черната кръв на създанията на злото.Шлемът на главата му пое десетки удари ,макар Глори да го защитаваше от гърба му.Чоклитиан заби лапи в един огромен вампир и го вдигна във въздуха.Лъвът - птица се бе издигнал на височина от пет метра ,когато нещо изстреля разложена човешка ръка.Костите й се забиха дълбоко в гърлото на Чоклитиан.
Ейлох забеляза зомбито-стрелец ,което се прицелваше в Юлмирия.Плонжира и избута тялото й от пътя на стрелата.Веднага след това усети силна болка в бедрото.Зомбито се прицели отново. Внезапно една стрела отдели главата му от тялото и Юлмирия и Ейлох мислено благодариха на Ясон.Веднага към тях се приближиха тридесетина таласъма.
-Бягай ,Юлми ,спаси поне себе си!
-Не ,Ейлох ,не мога да те оставя!
Хандритиан бе проникнал дълбоко в редиците на врага.Смъртоносни остриета свистяха от всичтите му страни ,но защитата му бе безкомпромисна.Спъна се няколко пъти в труповете на своите жертви ,но най-накрая достигна до целта си – катапултите.Бяха два и всеки момент щяха да изстрелят някаква кафеникава каша от съсирена кръв ,кости ,камъни и сярна киселина.Върколакът се нуждаеше само от четири удара ,за да ги направи негодни за употреба.
Глори тръсна глава ,за да се съвземе от тежкия удар в земята.Чоклитиан бе мъртъв.Сърцето й изкървя ,но знаеше ,че сега трябва да се съсредоточи върху битката ,да изпълни каузата ,за която бе загинал най-добрия й приятел.Огледа се.До нея се бе приближила Хоуп.Глори се изправи ,хвана за ръка красивата елвонка и двете им магии се сляха.Огнен ураган започна да властва на бойното поле.
Бедрата на Юлмира бяха жестоко изхапани.Ейлох я вдигна на ръце и я понесе към близката пещера ,където тя щеше да е в безопастност.Дузина от малките зверчета пожелаха да нападнат незащитения гръб на елвона ,но стрелите на Ясон се оказаха непреодолимо за тях препятствие.
Ейлох постави Юлмира нежно на пода ,разкъса плаща си ,за да направи кръвоспираща превръзка , след това стисна ръката й.Принцесата му се усмихна в отговор и елвонът излезе от пещерата ,за да пази входа й.
Нещо огромно се стовари върху Хоуп и Глори.Момичето с лилав цвят на кожата загуби съзнание и защитната й магия я телепортира далече.Глори забеляза щипките на огромните скорпиони ,които се стрелнаха към нея.Опита се да направи заклинание ,чрез което да се предпази ,макар да знаеше , че няма да се справи достатъчно бързо.
Хандритиан усети ,че Глори има нужда от помощ.Затвори очи и миг по-късно членестоногите се превърнаха в пепел.Две алебарди се врязаха в гърдите му и той с мъка сдържа вой си.
Изведнъж всичко притихна.Шумът на битката се изгуби.От изток се приближаваше бързо един беловлас старец с огромен жезъл в ръка.Магьосникът отвори уста и могъщия му глас се разнесе из равнината:
-В името на силата ,която притежавам ,о вий ,сили на мрака ,превърнете се в прах!
След по-малко от секунда останките от армията на злото се стопиха.
-О ,сили на доброто ,наградете своите войни ,нека те бъдат здрави отново!
Лек ,топъл вятър помилва Хандритиан ,Ейлох ,Юлмириа и Глори и раните им изчезнаха.
Старецът долови учудените погледи на защитниците на Анфолдия.
-Разбирам ,че много от вас се чудят кой съм.Името ми е Уайтър.Може би все още се носят легенди за мен ,макар да престанах да се интересувам от моето кралство преди много години.Родителите ми бяха хора ,а магическите си способности усвоих от жреца на елвоните.Преди 600 години се отказах да живея в пълния смисъл на думата.А и кой можеше да ме вини.Жена ми ,баба ти ,Ясон, бе починала ,а хората и елвоните бяха на път да си обявят война.Синът ми бе отишъл да се бори за трона на империята на злото.Бях уморен от живота като човек.За това се превърнах в дух.Сега ,когато виждам какво разбирателство цари между трите народа ,които ме направиха това ,което съм, мога спокойно да се върна и да помагам на Анфолдия ,знаейки че няма вероятност всичките ми усилия да отидат по дяволите в някаква война.Вие ,съществата ,които ще управляват един ден Анфолдия доказахте ,че сте готови да се жертвате едни за други.А и синът ми се завърна.Радвам се да те видя отново , Хандритиан.Сега тази маска не ти е нужна.В момента в който Арх загина той унищожи почти цялата империя.Целта е изпълнена.Кралството на злото вече не е заплаха за Анфолдия.
Уайтър вдигна жезъла си и миг по късно върколакът се бе преобразил в красив младеж с матова кожа и дълга къдрава коса.Очите на Глори се разшириха ,а сърцето й заби като парен чук.
*
На бойнто поле бяха останало само Хандритиан и Глори.Принцесата бе седнала на един камък няколко метра пред Чоклитиан.Вятърът развяваше за последен път перата на птицата – лъв.
-Той бе храбър воин! – каза Ханд.
Глори не помръдна.Синът на Уайтър реши ,че момичето има нужда да остане на саме с грифона за последен път и реши да си тръгне.
-Не ,остани със мен – гласът и бе мек и приятен – Прегърни ме ,моля те!
Хандретиан се върна седна до нея и изпълни желанието й.
-Благодаря ти ,че ме спаси от скорпионите днес!
-Това бе мой дълг…да помогна на моето момиче!
-Още първия път ,когато те видях ми се стори ,че мога да прозра нещо по-дълбоко в червените очи, почти скрити от затъмняващата магия.Излязох права! – тя го погледна с големите си влажни очи – Обичам те ,Хандритиан!
Ханд се наведе и устните му се сляха с нейните…
*
Ейлох и Юлмира се наслаждаваха на залеза ,който превръщаше снега в аленочервен.
Принцесата свали от врата си медалиона си във формата на половин сърце пресечено със светкавица.
-Това е за теб ,Ейлох,Приеми го като израз на благодарност за това ,което направи за мен днес.Ако някога се почувстваш самотен просто го стисни и знай ,че аз съм с теб.
-Караш ме да се чувствам значим ,Юлмирия.Няма да се разделям с него.
Лицето на красавицата засия в най прекрасната й усмивка.
-Май взе да става студено.
Ейлох я прегърна и заедно се прибраха в замъка.
*
Уайтър летеше в облаците.Отново можеше да бъде със сина си.Анфолдия бавно се превръщаше в това ,за което той винаги бе мечтал.Старецът се просълзи.Съдбата му поднасяше такива подаръци , каквито той не очакваше.Така му се искаше съпругата му да е със него сега и да може да се наслади на действителността заедно с него…

[Ro#|#]

Oпастност отвъд

Ейлох се прозя и се надигна от леглото. Непривикналите му със светлината очи изследваха малката дървена стаичка в търсене на вишневочервената одежда, украсена със златисти елементи – символи на властта му.
Излезе от стаята и се огледа. Странноприемницата бе направена от дърво в съвсем човешки стил. Ейлох нямаше нищо против, макар да не бе свикнал с такова обкражение.
Направи няколко крачки и почука на съседната врата.
-Сега идвам – чу се мек звънлив глас. Секунда по-късно врата сеотвори. – Готова съм.
Хоуп, както винаги, сияеше рано сутрин. Усмивката й успя да проникне до дълбините на все още спящото съзнание на гиганта. Приличаше на синя изящна порцеланова статуя.
*
Хандритиян се прибра в палатката си. Уайтър бе прав, когато бе казал, че голяма част от империята е унищожена от Арх. Бяха останали главно уплашени орки рабитници и объркани войни тролове, които нямаха голямо желание да се борят. С баншите, обаче, трябваше да се внимава, тъй като бяха много хитри и интелигентни. Също така притежаваха значителни магически способности. Огрите също можеха да бъдат опасни. Но до момента никой не се бе противопоставил на властта на Хандритиян.
И така, вече повече от 60 дни той обикаляше из малките селища и поставяше доверени същества за управители. Вече бе започнал да се измаря. А и Глори му липсваше изключително много. Тя също имаше сериозни задължения. Магическата аура на най-големия инкубатор за грифони бе променила заплашително параметрите си и тя бе там, за да се опита да спаси яйцата. Заради смущенията, Хандритиян не можеше да използва уменията си, за да я види дори за миг.
Крепеше го мисълта, че скоро всичко ще свърши и той ще може да бъде отново с нея.
*
Лейя погледна в огледалото. Огненорусата й коса падаше меко върху дългата й елегантна рокля с цвят на лешници. Опита се да намери в очите си – късчета от безлунна нощ – някакви останали сили, признак, че ситуацията все още е под контрол. Но не успя.
Вместо това, откри тъжно отражение на действителността. Демонични създания с черна лъскава кожа и ципести крила, покрити с остри шипове. Същества, изсмукващи магическата енергия от всичко, до което се докоснат. Много магьосници бяха изгубили силите, а в последствие – и живота си. Свещените дървета съхнеха. Скоро вражеските армии, изникнали незнайно от къде, щяха да превземат столицата – последната голяма крепост във владенията на елфите.
-Лейя, мисля, че е време да вземем последното решение.
Момичето се обърна и погледна към брат си – висок елф, облечен в дълга ризница от осмоъгълни халки. Тя кимна, но лицето й остана безразлично.
-Добре, Камариън. Ще ти помогна със заклинанието. Но преди това искам да направя нещо. Подай ми лявата си ръка.
Принцесата на елфите взе малко кристално шишенце с боровинков концентрат. Отвори го и покри с малко от съдържанието му нокътя на кутрето на брат си. След това внимателно почисти областта около нокътя, която бе изцапана с течността.
Камариън се усмихна. Това бе ритуалът за пожелаване на късмет. Практикуваше се, когато член на кралското семейство трябваше да бъде изпратен на важна мисия. Обикновено всеки елф с кралска кръв лакираше по един нокът. Дядо им бе бил със седем червени нокътя, когато бе трябвало да спаси баба им от Дълбоките подземияна тъмните елфи. Но сега, Камариън и Лейя бяха единствените живи представители на династията.
Принцът на елфите затвори очи и се съсредоточи върху предстоящата му задача. Някога, преди десетки поколения, няколко древни елфи преминали през Порталът на измеренията, създаден от тайна магия, и положили основата на раса, нареченатам елвони.
Магията на портала се предаваше от поколение на поколение в династията като бъдещите владетели бяха инструктирани да прибягват до нея само в краен случай.
Сега моментът бе настъпил. Единствената надежда на елфите бе Камариън да убеди елвоните да им помогнат.
*
Ейлох се раздели с Хоуп и влезе в малката арена. Десетина ученици от трите раси поздравиха своя инструктор по боравене с тояга.
-Привет, ученици! Вие вече осъвършенствахте основните удари с това оръжие – той повдигна кристалната си тояга, покрита с безброй игли. – Сега е време да преминем към следващата фаза от обучението ви – схватки срещу реални противници. Както вече знаете, най-разпространеното оръжие в Анфолдия е мечът. Много бойци смятат, че той е кралят на оръжията, понеже е подходящ за намушкващи и странични удари, а в ръцете на майстор осигуряват добра защита...
-Това значи ли, че би приел една демонстративна схватка с един такъв майстор?
Ейлох се обърна и видя принцесата войн да се приближава със сияйна усмивка. Носеше любимата си изваяна метална ризница. Две метални украшения във формата на увити змии предпазваха ръцете й. Още един такъв орнамент можеше да се види върху лявото й бедро.
Ейлох направи лек реверанс и отново се обърна към учениците си.
-За тези от вас, които не са имали удоволствието да се срещнат с дамата, това е нейно височество принцеса Юлмирия на хората.
Девойката кимна и извади от ножницата си дълъг меч. Ейлох зае отбранителна стойка и само миг по-късно оръжията им се срещнаха. Флеят отблъсна първоначалната атака и на свой ред пое инициативата. Опита се да нанесе удар, с който да обезоражи принцесата, но не успя. Юлмирия направи грациозна крачка назад и прехвърли меча си в другата ръка. Оръжието й полетя към гърдите на Ейлох и разкъса одеждите му. Чу се звук от удар на стомана в стомана.
-Аха, както предполагах. Все още го носиш.
-Точно както обещах, Юлмирия. Реванш?
Девойката му намигна. Ейлох си помисли, че този път трябва да спечели. Не можеше да да си позволи да се посрами пред собствените си ученици.
Отново не успя да нанесе точния удар в основата на меча. Юлмирия се завъртя на 360 градуса със зашеметяваща скорост, но миг малко преди острието й да достигне гиганта, той блокира удара с долната част на тоягата. Веднага след това няколко от игличките й нежно докоснаха врата на принцесата.
*
Вратата на кристалната тронна зала се отвори и откъсна кралят на елвоните от мислите му свързани с държавните дела. В първия момент не повярва на това, което му показаха изморените му очи. Двама от елитните му войни водеха фигура, която не принадлежеше към нито една от расите в Анфолдия. Няколко секунди му бяха необходими, за да установи расовата принадлежност на непознатия. Кралят се изпълни с уважение към него, но призрачното чувство, че знае каква е причината за посещението му накара владетеля на елвоните да изтръпне.
*
-Принц Камариън, считам за мой дълг да Ви помогна да отблъснете заплахата. Вярвам, че Ейлох и Хоуп ще оглавят бойните единици, които ще подсигурят безопасното прехвърляне на останалите живи елфи през портала в Анфолдия.
Камариън не бе очаквал толкова топло посрещане и готовност за помощ. Но нещо вътре в него не му даваше спокойствие. Страхуваше се, че този свят, изпълнен с живот, можеше да се превърне в сива пустиня, ако магитрофите успеят да дойдат тук. Но тези опасения той трудно признаваше дори пред себе си. Мисията му да запази последните представители на расата си бе прекалено важна.
*
Хандритиян, въпреки че спеше, усети как някой влиза в шатрата. Веднага се изправи и очите му придобиха кървавочервен нюанс. Но това, което видя, го накара отново да се отпусне върху сламеника си. Беше Уайтър.
-Здравей, синко. Твърде дълго си на територията на злото и това те е изнервило.
Хандритиян сведе поглед.
-Прав си, татко, хармонията е отсъствал тук в продължение на векове.
-Ще се справиш с мисията си някой ден, сигурен съм – Уайтър седна до него и го прегърна.. -Има две неща, които трябва да ти кажа. И нито едно от тях, за съжаление, няма да ти хареса.
Старецът направи жест с лявата си ръка и в стаята се появи малка вихрушка. Тя се раздели на две и започна да добива форма и цвят. Хандритиян успя да различи кралят на елвоните, който говореше с непознат русокос войн.
-Това същество е от един друг свят, Ханд. Вслушай се в разговора им.
Когато свършиха, Хандритиян попита:
-Защо не свикат съвета на Анфолдия. Кралят на елвоните се нагърбва с твърде тежка задача. Поданиците му са по-добри магьосници, отколкото войни, а както Камариън спомена, магията не е правилния начин за борба срещу враговете.
-Смятам, че трябва да им помогнеш, Хандритиян.
-Но аз също съм до голяма степен маг.
-А също и отличен войн със свръхестествена сила.
-Ще се опитам да им помогна. Искам да съм с тях, когато се озоват на бойното поле. Все пак, имам много повече познания за злите сили от който и да е в обединеното кралство. А и не искам да оставям Ейлох и Хоуп сами в мисията им.
-Хандритиян, радвам се да го чуя. Това още веднъж потвърждава убеждението ми, че съм взел правилното решение.
Синът му гопогледна въпросително.
-Аз ,Ханд, съм едно от съществата обитавали Анфолдия най-дълго, но сега вече е време да се оттегля. Още повече, че сега виждам в теб един достоен наследник и продължител на моето дело. Хандритиян, боя се, че се виждаме за последен път.
Войнът погледна Уайтър. Искаше му се да запечата всяка една от чертите му. Искаше му се също това, което чуваше да не бе истина..
Уайтър постави ръката си върху челото му и му предаде част от магическата си енергия. Ханд загуби съзнание.
Когато дойде на себе си се почувства по-силен от всякога. Баща му си бе тръгнал, оставяйки само огромния си дъбов жезъл. Хандритиян нямаше време да се отдаде на мъката си. Усещаше, че Хоуп и Ейлох се нуждаят от помощта му. В съзнанието му се появи едно заклинание, което никога преди не бе чувал. Взе жезъла и напусна измерението.
*
Камариън, Ейлох и Хоуп се телепортираха в света на елфите. Мигновено бяха последвани от тридесет елвонски войни. Намираха се точно пред огромния ствол на дървото дворец. Някъде вътре, помисли си Камариън, принцеса Лейя сигурно вече бе свикала последните елфи.
Над главите на малката армия прелетя съгледвач магитроф и нададе крясък.
-Пазете се, след секунди ще бъдат тук – извика елфът.
Магитрофите започнаха да извират от земята като вода от дълбините на гейзер. Хоуп гледаше с широко отворени очи, в които се четеше ужас. Камариън я бе предупредил да не използва магия, но свръхестествената й сила не й позволи да се въздържи. Хоуп започнада се върти, превръщайки се в огнен ураган. Помете десетки противници, но магитрофите усетиха храната и започнаха да я изсмукват. Хоуп започна да пищи, докато ураганът губеше от горещината и скоростта си.
Ейлох си поправяше път към нея. Могъщото му тяло нанасяше удар след удар, макар вече да носеше белези от ноктите на демоните и да бе обагрен от синята си кръв. След като обезвредиха по-голямата част от елвонските войни, магитрофите съсредоточиха силите си върху него. Ейлох започна да усеща, че води битка, която не може да спечели.
Камариън бе успял да заеме стрелкова позиция високо в клоните на дървото дворец и безпогрешнитему стрели унищожаваха по един или двама магитрофи всяка, но те прииждаха толкова бързо, че приносът му бе трудно осезаем. Няколко други елфи стрелци се присъединиха към него, но дори те нищо не можеха да променят.
*
Хандритиян се материализира близо до Хоуп, която вече наподобяваше гаснещ пламък, и с жезъла си разпръсна всички магитрофи, които се бяха вкопчили в проявлението й на бойна магия. След това й помогна да възвърне нормалния си вид. Елвонката изглеждашеадски бледа. Кашляше и се гърчеше в агония.
Хандритиян започна да се трансформира. Главата му се превърна във вълча, ръцете му увеличиха площта си и цялото му тяло се покри с косми. Превърна се в звярът, от който се нуждаеше в момента, и се гмурна в морето от магитрофи.
-Спрете!
Върколакът едва дочу тези думи, но ефекта им бе поразителен. Магитрофите изчезнаха както се бяха появили – потънаха в земята. Всички, освен един. Няколко елфски стрели полетяха към него, но бяха спряни от невидима стена.
-Ти – посочи към Хандритиян. – Ела с мен.
*
Хандритиян и магитрофът бяха седнали върху два дънера в центъра на сечище, носещо спомена за красива гора.
-Натрапнико, аз съм Рид, предводител на демоните – гласът му бе горд и съскащ.- Сигурно осъзнаваш, че ако не бе моята намеса, ти и приятелите ти щяхте да сте разкъсани от бойците ми.
Ханд кимна. Бе му трудно да си го признае, но магитрофът бе прав.
-Дори съм склонен да ви пусна да се приберете в света си като вземете и елфите. Колкото и да ми се иска да погреба цивилизацията им, все пак бих ти позволил да ги отведеш.
-Ако?
-Ако ми позволиш да усвоя формата, в която можеш да се превръщаш.
-Това не е магия, която можеш да научиш. Умението е тясно свързано с това, което съм.
-Това не е проблем. Просто позволи на абсорбиращата ми магия да теобгърне и се трансформирай.
Магитрофът протегна ръка и около Хандритиян се появи червено сияние. Последният разбра, че няма друг избор. Когато се превърна във върколак, сиянието се превърна в прах, който полетя към кожената кесийка, която държеше Рид.
-Има още едно условие. Всички магически книги на елфите трябва да останат тук. Ако го нарушите, магията ми ще ви изгори преди да преминете през портала. А сега си върви. И дай на онова прекрасно огнено създание да изпие тази отвара – в свободната му ръка сепояви малко шишенце небесносиня течност. – Иначе може и да не доживее да види родната си земя отново.
Хандритиян прие подаръка и се запъти към дървото дворец, изпълнен с мрачното чувство, че бе подписал смъртната присъда на Анфолдия.
*
Почти година бе минала от момента, когато Хандритиян се бе появил в Анфолдия, но никой от приятелите му него бе виждал толкова угрижен. Уайтър никога нямаше да се върне, а Глори все още прекарваше дните си в инкубатора. Усещаше, че трябва да отиде да я види, но също така не можеше да остане безразличен към опастността магитрофите да се появят в Анфолдия и да съсипят всичко, за което той и Уайтър се бяха борили.
Камариън и Лейя му помогнаха да направи магия, която да накара портала да се отвори на точно определено място, когато магитрофите евентуално решаха да нападнат Анфолдия. Изходната точка на пътуването им щеше да се намира в центъра на равнината в кралството нахората. Така рискът магитрофите да се скрият и да натрупат сили от изпълнената с магия Анфолдия бе сведен до минимум.
Около мястото бяха разположени армии от човешки и елвонски войни и стрелци – елфи и харпии. Единствените магьосници допуснати до местността бяха отряд от банши – може би най-силната раса, населявала някога земите на злото. Предводителката им, Синджой, бе уверила Хандритиян, че тяхната магия не можеда бъде изсмукана по никакъв начин, заради уникалните си характеристики.
Хандритиян не се съмняваше, че магитрофите ще дойдат преобразени като върколаци, така че събра цялото количество сребро, което успя да намери и нареди с него да се покрият остриетата на стрелите и мечовете, и игличките на елвонските тояги.
*
Глори прелетя с грифона си над бойното поле и птицата лъв усети малки капки топла течност да проникват през перата на врата му. Под нея лежаха стотици мъртви тела. Толкова много време бе посветила на инкубатора. Не знаеше как , но й се струваш, че е можела да предотврати трагедията. Или поне да спаси някого. Любимия си.
Хоуп все още се възстановяваше. Юлмирия и Ейлох бяха ранени. Но Хандритиян бе безследно изчезнал.
“Не за дълго” – помисли си Глори. “Няма магия на този или на който и да е свят, която може да ме отдели от теб, Хандритиян. Аз ще те търся до предела на възможностите си. И, когато те намеря, няма да се отделя от теб. Никога. Докато смъртта ни раздели.”
*
(24 часа по-рано)
Битката бе в разгараси. Въздухът бе нажежен от бойни викове и звука на стомана, срещаща кости. Синджой бе изпаднала в транс. Подсъзнателно изпращаше виковете си към върколаците и ги раздробяваше като в същото време интуицията й помагаше да се пази.
С периферното си зрение забеляза как движенията на един върколак започват да стават многопо-бързи. Синджой усети, че призовава мощни стихии, опитваше се да спре времето за всичко, намиращо се извън сферата, с която се бе обградил. Това щеше да сложи край на битката. Но, като банши, тя не бе изплашена – те винаги съществуваха на ръба между живота и смъртта.
Хандритиян се доближи до другия върколак и се вкопчи в него. Магиите им се сляха и те изчезнаха от бойното поле. Синджой не можеше да направи нищо, за да помогне на най-великия магьосник в Анфолдия. Успя само да насочи един вик към него, така че да установи местоположението му по-късно.
Синджой се върна в дълбините на транса си.

[Ro#|#]

Е тук вече, в третата част, действието се пренася в нашия свят...за малко

Пясъчният часовник

Гледката го порази – сякаш някой бе изпуснал върху него боен чук. Но усещането бе далече от неприятно. За момент забрави къде се намира и вниманието му бе приковано от нещо, което той виждаше за първи път.
Тя се качи по стълбите към етажа, където се намираше Слави. Мракът, който излъчваха дрехите й и разкошната й коса накара Слави да забрави за всяка светлина, а в кристалносините й очи видя собственото си въображение в неподозиран нюанс.
Когато мина покрай него, той се опита да се отърси от шока и да се запознае с новата си колежка. По ръката му премина топло електричество, което понесе из въздуха като влажен бриз.
Звънецът върна една част от съзнанието му в реалността и го накара да се върне в аудиторията и да изслуша последната част от лекцията по счетоводство. Ако въобще бе способен.
В коридора остана само една фигура, която никой не бе видял. Аурата му на невидимост му позволяваше да остава скрит, когато обстоятелствата го налагаха. Жрецът на съдбата се усмихна и подхвърли малък пясъчния часовник украсен с руни. Заклинанието бе наполовина готово.
*
Слънцето почти беше залязло. Рол и Белла се носеха сред червеникавите облаци на гърбовете на любимите си мантикори. Животните бяха изморени от дългия път и от време на време ревяха недоволно. Тогава ездачите им ги погалваха и нежно им шептяха.
Скоро пред очите им се появи лагерът. Високата кула хвърляше последна сянка на сградите във феодалното владение. Мантикорите направиха няколко кръга около площадката за кацане и бавно допряха лапи до нея. Рол чевръсто слезе от гърба на звярът, подаде бойната си брадва на оръженосецът си, който бе дошъл да го посрешне. След това побърза да подаде ръка на любимата си и да й помогне да слезе от ездитното животно.
*
Учебният ден отдавна бе свършил. Слави бе прегледал последните уроци и бе написал домашното си по информационни технологии. Стоеше в стаята си и гледаше сляпо в екрана на малкия телевизор. Липсата на нещо, което да държи вниманието му далече от нея го разяждаше. Oще повече, че знаеше, че тя трябва да е някъде там, близо до него в общежитието. Но можеше ли просто да почука на вратата на стаята й просто ей така без причина?
“Спокойно, малък приятелю. Много скоро всичко ще бъде наред” – помисли си жрецът, застанал до него. Подхвърли пясъчния си часовник и се пренесе в дуго измерение.
*
Луната бе изгряла високо над кулата във владението. Белла бе излязла на терасата. Топлият нощен вятър я караше да се чувства малко по-спокойна, но не успяваше да я върне към покоя на съня.
Един нощен скитник извика разтревожено и събуди Рол. Бавно се надигна от леглото. Излезе на терасата и обви ръце около Белла.
-Какво има, пис. Защо не спиш.?
Погледът и се спусна към наблюдателния пост, където два нощни съгледвача изпълняваха задълженията си. После погледна към защитната ограда от мутирали растения. Те бяха най-силния дефанзивен коз на владението. Рол проследи погледа й.
-Няма страшно, всичко ще бъде наред
-Така изглежда, Рол, но предсказанието...
-Забрави за него, мила. Това са глупости. Нищо не може да ни застраши.
Белла бе сигурна, че долавя нотка на неувереност в гласа му, но не каза нищо, само се сгуши в обятията му.
Зад тях се чу тихо изкашляне.
-Деца мои – прошепна жрецът на времето – нищо лошо няма да ви се случи. Просто трябва да ми се доверите. И ако тази вечер нещо проникне във вадението, не се притеснявайте.
Изчезна.
*
Хандритиян се намираше във вихъра на ураган. Смъртния му враг бе само на няколко педи от него, но войнът магьосник не можеше дори да помръдне. За момент се изплаши, че може да стане негова лесна жертва, но после осъзна, че и той не може да използва крайниците си.
Изведнъж нещо ги раздели. Въздушната струя около него се забави и го отнесе далече.
Няколко секунди по-късно Хандритиян също напусна урагана. Краката му стъпиха на твърда почва, а гравитацията почти го повали. Дробовете му се изпълниха с чист въздух с лек аромат на пролетни цветя, който го накара да затвори очи...
Ароматът се превърна в задушаващ газ и няколко остриета се впиха в тялото му. Едва не загуби съзнание...
*
Жрецът се намръщи. Магията му бе успяла да забави идването на магитрофа в това измерение, но Хандритиян не трябваше да попада сред защитните живи кули на владението. Трябваше му жив. Изпъна ръцете си напред и извика поредица от нечовешки думи и растенията го оставиха на мира. Рол и Белла вече беха дошли. Войнът бе вдигнал заплашително брадвата си, а любимата му бе подготвила поразяващо заклинание.
-Всичко е наред. Моля ви, отнесете този странник и се погрижете за него. Не трябва да умре.
*
На следващата сутрин Хандритиян се събуди в чисти чаршафи. Беше отпаднал, но можеше да ходи. За момент реши, че се намира вкъщи, в двореца в Ан, но после разбра, че би било пркалено хубаво, за да е истина.
Вратата се отвори и една симпатична девойка застана до леглото му. Бе облечена в дълга синя рокля. Носеше кошничка с курабийки, която остави до главата на Хандритиян.
-Здравей. Аз съм Белла и съм господарка на това имение.
Войнът магьосник погледна в очите й. Изглеждаше спокойна, а на лицето й бе изписана любопитна усмивка.
-Милейди, благодаря за гостоприемството. Името ми е Хандритиян – той поклати глава.- Наистина не знам как попаднах тук, но се радвам, че ме спасихте от растенията.
Белла се засмя.
-Лично аз ги създадох. Вплетох магия в семена на обикновена беладона. Исках да създам силни войни.
-Добре сте се справили, милейди – усмихна се Хандритиян.
Белла скри един кичур коса зад ухото си.
-Сега ще те оставя да почиваш. Сигурно още се чувстваш изтощен.
Войнът поклати глава и докато тя излизаше погледна към сложния орнамент украсяващ гърба на небесносинята й рокля.
Вратата едва се бе затворила, когато в стаята се появи друга фигура.
-Привет, Хандритиян. Нека времето ти тече в правилната посока.
-Привет. Мисля, че съм те виждал и преди...Ти беше този, който ме спаси от отровните растения.
-Да, радвам се, че паметта ти не е била засегната. Сигурно си спомняш и за Рид?
Мускулите на върколакът се изпънаха
-Какво стана с него?
-Успях да те отделя от него и да забавя идването му тук. Но това е неизбежно. Рано или късно той ще дойде и ще се опита да изсмуче магията от това измерение.
-Трябва да има начин да го спрем.
-Има. Но сега е по-добре да събереш сили. Утре ще ти кажа какво трябва да направиш. А сега спи.
Жрецът щракна с пръсти и Хандрииян се гмурна към дълбините на подсъзнанието си.
*
Слави се прибираше след дълъг ден в университета. Двете лекции по математика го бяха изцедили и сега просто мечтаеше да положи тялото си на мекото легло.
Той вървеше по коридора водещ към стаята му. От другия край се появи един пищен силует. Стотни от секундата му бяха необходими да я разпознае. Това бе тя – най-красивото явление, до което се бе докосвал. Този път бе облечена в сини джинси и потник, който подчертаваше всяка нейна извивка. Помисли си, че приятелят и сигурно е най-щастливия човек на света. Слави бе сигурен, че ако тя бе с него, той никога дори нямаше да погледне друга. Но дали съдбата щеше да му подари този шанс.
В очите му избухна вътрешен огън, докато си размениха обичайните поздрави...
*
На следващия ден жрецът и Хандритиян се разхождаха в гората близо до владението. Обстановката носеше поне частица от родната му Анфолдия и това го вдъхновяваше. Но също така го изпълваше с копнеж по неща, намиращи се на безкрайно голямо разстояние от него.
Жрецът спря и посочи към едно дърво, високо поне десет метра.
-Хандритиян, това е великото магическо дърво. На върха му се намира пясъчен часовник, който концентрира магическата енергия от целия район и я насочва към владението. Можеш да си представиш колко ще му се зарадва Рид, когато се появи тази вечер.
-Може би трябва да го унищожим – предложи Хандритиян.
-Аз лично имам по-добра идея. Най добре е да го преместим в друго измерение. Там можем да го превърнем в силно оръжие. Само че аз не мога дори да го докосна. Силата ми не е достатъчна да контролирам моя пясъчен часовник и онзи горе едновременно. Имам нужда от помощтта ти. Чел съм хрониките на твоето измерение, знам кой е баша ти. За това смятам, че можеш да се справиш. Можеш ли да се качиш горе? Ще те прикривам с магия.
*
Рол и Белла работеха върху чертежа на нов вид катапулт. Сложните чертежи и умалените макети ги бяха изморили.
Рол случайно погледна към високото дърво, където се намираше пясъчния часовник.
-Къде каза, че са отишли жрецът и Хандритиян?
-Някъде в гората. Защо?
-Би ли събудила някой нощен съгледвач. Иска ми се да хвърли един поглед върху района около часовника.
Белла затвори очи и изпрати магически сигнал към едно прилеподобно същество.
-Нещо не е наред. Хандритиян се качва по дървото, а жрецът се намира до самото дърво. И двамата са под въздействието на прикриваща магия.
Рол мислено благослови Белла за това, че бе развила до такава степен възможностите на съгледвачите и изрева.
-Повикай мантикорите ни и два съгледвача. Ще атакуваме!
*
Жрецът гледаше към двамата ездачи на мантикори с уплаха. Не се страхуваше толкова от директния сблъсък. Това, което наистина го безпокоеше бе, че прави грешка след грешка. Трябваше да се досети, че феодалите можеха да използват съгледвачите и да обезсмислят прикриващата магия. Спомни си, че дори бе чул веднъж Белла да казва, че може да накара всеки да вижда през очитите на съгледвачите. Това обясняваше присъствието на мутилари прилепи върху раменете на Рол и любимата му.
Toй прекъсна действието на безполезното вече заклинание, за да спести малко магическа енергия.
Рол насочи летящото си животно към жреца, а Белла насочи своето нагоре към върха на високото дърво.
Шепотът на жреца се понесе из горската поляна и крилата и на двете мантикори се покриха с дебел слой твърд гипс. Рол падна на земята и бе затиснат от чудовището му. Белла успя да неутрализира заклинанието почти мигновено и продължи да се носи нагоре.
Жрецът протегна дясната си ръка, в която държеше своя малък пясъчен часовник, напред. От лявата му изле лъч червена светлина, който мина през часовника преди да достигне до Белла. Поразена от магията, тя се оказа парализирана и залепена за дървото.
Рол се бе измъкнал от мантикората и брадвата му бе вече високо над главата му – готов да нанесе съкрушителен удар. Жрецът успя да избегне няколко удара, но знаеше, че не може да издържи дълго срещу опитния войн. Макар да се бе заклел никога да не използва магиите на мъртвата гора, именно една от тях бе единствения му изход.
Между него и Рол се появи огромно същество. Приличаше на скелет на отдавна мъртво дърво с много клони завършващи със шипове. На няколко места имаше дупки по стеблото, които приличаха на зловещи лица. Дървото зомби не чака покана и атакува войнът. Рол бе изненадан и само бързите му рефлекси спасиха главата му.
Жрецът видя Хандритиян, който вече слизаше от дървото с масивния пясъчен часовник. Докато тичаше към него видя с периферното си зрение как Рол прави финт след който почти пречупва немъртвия дървесен войн. Но битката бе свършила.
-Освободи съзнанието си и ми позволи да го докосна, Хандритиян – извика жрецът.
Огромният артефакт ги отнесе в друго измерение.
*
Хандритиян гледаше смаяно огромната странна сграда, която бе сякаш излята в калъп. Близо до входа имаше голям рунически надпис (СИТИ УНИВЕРСИТЕТ). Стаите бяха с прозорци от много фина слюда, каквато той не познаваше. През някои от тях се процеждаше мека светлина, която върколакът помисли за силна магия. Но най-много го заинтересуваха махинариите до сградата, които приличаха на бронирани катапулти.
-Хандритиян, погледни там – прекъсна унеса му жрецът сочеики към един от осветените прозорци.
-Там има някакъв силует...това е момиче, нали?
-Да. Сега трябва да я омагъосаме като използваме големия пясъчен часовник.
-Какъв е смисъла?
-Наистина ли искаш да знаеш, приятелю?
Хандритиян го погледна преценяващо. За няколко дни бе сменил четири измерения и едва ли искаше да получи каквато и да било нова информация. Знаеше, че може да се довери на този човек. Поклати отрицателно глава.
-Добре. А сега ми позволи да напътствам способностите ти още веднъж.
-Разбира се.
Както и предишния път, Хандритиян не усети нищо. Само часовникът в ръцете му се загря.
-Е, върколако, твоята мисия е изпълнена. Много скоро ще имам силите да надвия Рид и ще го унищожа. А сега мога да те изпратя вкъщи.
Очите на Хандритиян светнаха.
-Не бързай да се радваш. Много неща касаещи теб са се променили. Помни само едно нещо – съдбата малко по-малко ще ти върне всичко, което ти е отнела. Само бъди търпелив. В Анфолдия ще те посрещне смелата банши Синджой. Тя отдавна се опитва да те призове. ВЪРВИ!
*
Жрецът бе успял да промени съдбата, нещо, което много малко от братята му по магия бяха успяли да направят. Бе успял да накара Слави и една далечна своя прабаба да се влюбят един в друг. Така жрецът бе променил част от генетичния си код, вливайки си голяма доза магически способности. Сега Рид не можеше да го уплаши. Измеренията щяха да бъдат спасени.
*
Бе 20-ти декември. Последния изпит бе минал, оставяйки първия триместър от учебната година в историята. Малки снежинки се сипеха по тревата около общежитието и превръщаха глеката в превъплащение на красота.
В една от стаите бе Слави. Лежеше срещу включен телевизор, но всичките му сетива бяха обсебени от девойката сгушено до него – момиче, принадлежащо на човешкия вид, но по прекрасно от всички приказни същества. От време на време той поглеждаше към спокойните й очи. Не можеше да им се насити. Сякаш всичко бе магия.

[Ro#|#]

Ето и незавършения край...май трябваше да довърша поне изречението...

Не бе изминало и денонощие от завръщането на войнът магьосник в родната му земя. Хандритиян бързо се отдалечаваше от столицата Ан. Използваше цялата си енргия, за да се откъсне от мястото, донесло му болка, каквато не бе очаквал, че може да съществува. Спря се задъхан на върха на хълма, от който бе видял Ан за първи път. Кратката почивка накара съзнанието му да се гмурне отново в събития от последния ден.
*
Мавзолей изоставен отдавна от тези, които са го построили. Дворецът на баншите. Хандритиян се появява сякаш в резултат на усилията на лоялната Синджой. Приветства го и му помага да възстанови силите си чрез няколко магически скъпоценни камъни и непознати напитки.
Вместо да стои в приготвената му стая, Хандритиян започва да се разхожда из лабиринта от коридори. Една полуотворена врата го подмамва и той попада в стая, в която се стели призрачна мъгла, която образува познати фигури. След време те стават по-ясни и започват да се движат и говорят.
**
Кралицата на баншите Синджой седи на трона си и се възстановява след битката с върколаците. Извиква сетра си Деткол и я моли да поиска от принцеса Глори жезъла на Уайтър, за да се опита да използва мощта му за да проследи вика, с който е маркирала Хандритиан. Деткол се съгласява и поема към Ан.
Декорите се променят. Глори и Деткол стоят в личните покой на принцесата на хората. Глори веднага се съгласява и подава скиптъра на баншито. Деткол го грабва и леко изпищява, омагьосвайки девойката, и излита през прозореца.
Глори решава, че вече е време да забрави за Хандритиян и извиква момчето, в което е била тайно влюбена като малка – началникът на градската стража. За да замени войнът магьосник.
**
Хандритиян седна на земята и извади перо, мастило и пергамент. Погледна към Ан и въздъхна тежко. Нямаше надежда. Никой не можеше да развали магията на банши. Седна на земята и записа:
Скъпи Хоуп и Ейлох,
Пиша ви малко след завръщането ми в Анфолдия. Съжалявам, че няма да дойда и да ви видя, но взех важно решение и не искам да се отклонявам от пътя, който съм си начертал.
Искам да приемете като подарък жезълът на баща ми и да го пазите от тези, срещу които се борихме. Бих искал да ви помоля да създадете отново пазителят на Анфолдия, за да ви предпази от потенциална опасност, защото аз няма да съм сред вас.
Да, няма грешка, приятели. Сигурно сте в течение на събитията в Ан и знаете какво значи проклятието на банши. При тези условия не искам да продължа да се боря за каквото и да било. А и се надявам никога повече тази земя няма да има нужда от мен. Заплахата премина, магитрофите вече не съществуват. Сега е момента да се оттегля, както направи баща ми. Искам да отида в друга реалност, където да започна всичко от начало.
Пазете се.
Хандритиян остави перото и избърса очите си. Не бе трепнал пред невъобразимо страховити същества, но сега не можеше да се сдържи. Няколко сълзи запълзяха надолу по бузите му.
Войнът магьосник свирна и след малко при него долетя малкото гущерче, което го бе придружило по пътя му до Анфолдия предишната зима. Хандритиян се наведе и го погали нежно.
Вече можеше да тръгва. Вдигна жезъла на Уайтър и меко сияние го обгърна.
Малките капчици пролетен дъжд галеха кристално чистите прозорци и се опитваха да скрият урбанистичния пейзаж от очите на Хандритиян. Той се приближи неуверено и отвори прозореца. Въздушното течение се гмурна под....