Weird things Japanese

[thunder]

виж линка към статията, там е горе-долу обяснено

иначе мисля, че при хирагана и катакана всеки знак е една сричка от това, което си казал, при каджи е ясно

[Matrim]

1) Всеки, който е пробвал малко да поучи японски (или е чел тази гениална статия, в която бтв почти всичко е вярно), знае, че в този език думата за "ти" (аната) е обидна

Абсолютно вярно, и тя дори съвсем не е единственото местоимение, което е и обида. Само, че пропускаш момента, че има не знам колко си думи за "ти", повечето от които не са чак толкова обидни/фамилиарни. Но май не стават за съвсем непознати де, освен ако не е на шефа на фирмата към чистачката.

Знам(чувала съм), че имат една с йероглифи означаващи неща и една с йероглифи означаващи букви, но за трета нищо не съм чувала, а щом са толкова луди да си имат, бих искала да знам как са се изхитрили и за какво я ползват.

За чуждици най-вече, особено английски заемки или имена, които си нямат канджи изписване.

[Moridin]

Както пише и в статията в реалния живот се използват основно Канджи (йероглифите). Причината е, че японският има много ограничена фонетика (само отворени срички; не повече от две трети от нашите съгласни) и неизбежно в езика има огромно количество омоними (думи, които звучат еднакво, но значат различни неща). В устната реч евентуални двусмислици могат да се обяснят, но в писмената контекстът не винаги е достатъчен (още повече ситуацията е усложнена от факта, че японците не слагат интервали между думите; ако имаш написано "уенони", не е ясно дали това е "уено ни" или "уе нони", които може да значат различни неща).

Този проблем се решава от Канджитата, които - както в китайския, от където са взети - изобразяват една дума или по-точно понятие с един знак.

Ето защо само с фонетичната сричкова азбука (Хирагана) не може да се предаде добре японският. Възниква въпросът защо да не се използват само Канджи - както е в китайския? Всъщност някога е било точно така, но китайският и японският са много различни езици, и конкретно се различават в това, че за разлика от китайския, японският има много ясно изразена флексия, т.е. думите се променят в зависимост от ролята им в изречението (както и в европейските езици). Следователно голяма част от смисъла идва от променливите окончания на думите - фонетичните промени в тях трябва да се отразят със сричкова азбука и именно за това основно се използва Хирагана в съвременния език (както и за някои думи, чиито йероглифи са забравени и немного популярни - все пак е трудно да помниш всички китайски йероглифи).

Третата писмена система (Катакана) също е сричкова, предава точно същите срички и се използва за три неща: чужди думи, предаване звученето на имената, наблягане (както в западните езици се използва курсив).

Допълнително се използва и латиница, но тя е просто алтернативна

Ясно е, че Катакана е излишна система - тя дублира изцяло другата и просто по исторически причини се използва за други цели, което от гледна точка на ефикасност е безсмислено

Всичко това между другото наистина си е сложно, но не и докато не вземем предвид огромното количество различни четения на всяко канджи... е тогава вече става яко лудница

[Елица]

Прочетох статията, и се похилих озадачавайки колегите:)
Как съм я пропуснала четейки броя незнам.
Мерси за инфото:)

[Moridin]

Абсолютно вярно, и тя дори съвсем не е единственото местоимение, което е и обида. Само, че пропускаш момента, че има не знам колко си думи за "ти", повечето от които не са чак толкова обидни/фамилиарни. Но май не стават за съвсем непознати де, освен ако не е на шефа на фирмата към чистачката.

Думите за "ти" не са толкова много (колкото например думите за "аз"). Основно трябва да използваш имена или титли. Има няколко думи, които се използват между гаджета и няколко, които са си умишлено обидни и дотам

[Matrim]

Да, наистина не са толкова много колкото другите местоимения, малко се поизсилих с това изказване. В аниметата ми е забавно как понякога разни герои, които са гаджета си говорят на Фамилия-сан, което подчертава колко са срамежливи и т.н.. Това малко би се превело си мисля. Друг забавен момент е как други, които уж са приятели/съюзници си говорят постоянно с най-обидните "ти"-та - "кисама" и "темее". Последното веряотно няма много връзка с реалността, де.

Всичко това между другото наистина си е сложно, но не и докато не вземем предвид огромното количество различни четения на всяко канджи... е тогава вече става яко лудница

Тия четения ме отказаха от изучаването на нипонския, мамицата им...

[Moridin]

Пресен пример за това с "моля" от писмото на професора ми

No problem for your visit to Kansai area.
Please enjoy the trip and communication with your friends

[Ghibli]

Значи ако искаш да кажеш примерно "Треперете, смъртни!", казваш "Треперете кудасай"?

[Moridin]

В крайна сметка се оказа, че има и по-заповедни форми (ама ги използват само за децата и по пътните знаци )

Продължавам, по-точно наваксвам с един скромен триптих истории от далечното ми и недалечното ми японско минало, които се надявам да харесате! (не знам дали ще стане наведнъж)

Част 1: Никко (ноември 2008)
=====================

В последния си (и първи ) пътепис споменах, че планирам да ида в Никко, което е спрягано за най-красивото място около Токио. Градчето е като цяло вилен тип, много приятно и известно основно с две неща: храмове и червени листа.

Лирично отклонение: червените листа в Япония (както и доста други неща, да ги кхм във впечатлителността) са обект на особена естетизация и култ и гледането им се нарича момиджигари (имат такава дума и за гледането на сакура). Наистина, специално кленът има много червени, кървавочервени листа, каквито не съм виждал в България, и както ще уточним след малко, на моменти действително е доста красиво. Лошата страна е, че през есента огромни тълпи японци се струпват по местата с червени места, за да ги зяпат, билетите стават по-скъпи, шумът става по-голям и тем подобни много непредразполагащи към възхитено съзерцание събития. (край на отклонението)

Частта с храмовете е особена, защото в Никко се намира храмът-мавзолей на Токугава Иеасу, който - обяснявам за незапознатите - поставя началото на династията, която управлява Япония 150+ години до революцията Мейджи, затваря я за чужденци, и на практика я превръща в това, което познаваме (4/5 от клишетата за японската култура са плод на периода Едо/Токугава).

И така, преваляше средата на ноември и сезонът на червените листа си заминаваше непоколебимо. Отчаян, реших, че е време за действие и се опитах да си намеря компания, вярвайки сляпо на зле интерпретираните слухове, че зимата закъснявала и още имало листа в района. В крайна сметка се навиха мексиканците - банда бесни симпатяги с нулево чувство за организация, но вечно доволни и купонясващи (само индонезийците ме кефят повече от тях!!!). С осем хиляди зора и специалната помощ на хазяйката, която се молеше на всички камита всеки път преди да звънне за резервация успяхме да си намерим сравнително поносим като цена престой и спокойни потеглихме (спокойни друг път, в последния момент се присъединиха още трима мексиканци и уж се обадиха и за тях да резервираме, но адски умно на името на същия мексиканец, на който беше и първата резервация - в последствие точно както бях предвидил имахме само една резервирана стая...)

Е, скипвам безинтересните части и минавам на планината. Около Никко има планина с готини водопади и уж много червени листа, които уви бяха напълно окапали. ТЪЖНО! Докато рейсът се виеше нагоре и последните червени щрихи се скриваха надолу към подножието, аз не спирах да се чудя на оптимизма си. Все пак внезапно снижените ми очаквания се оказаха плюс, защото на планината си прекарахме много готино като цяло.

Първо идохме на водопада Рюзу, който трябваше да изглежда така:
http://gallery.photo.net/photo/5110565-lg.jpg
а изглеждаше така: http://www.shadowdance.info/mor_stuff/IMG_4496.JPG
но въпреки това беше приятно място, което с един от мексиканците изринахме от катерене нагоре-надолу, а и купих за Мели убер сладка костенурка, на която краката и са закрепени на някакви магнитни пружини и подскачат постоянно, абе имам снимка

След това хванахме рейса наобратно и се затаралянкахме по брега на голямото езеро Чузенджи - една от най-известните забележителности на Никко. Негови снимки от нета няма да поствам, но се сещате как трябваше да изглежда около него Е, вместо това беше приятно мъгливо, синкаво синьо и много депресивно, та когато по-късно в един момент се разделихме с мексиканците и аз се помотах по брега му се почувствах просто като у дома си (така сме ние меланхолиците по сърце). Между другото снимката ми във ФБ е оттам.

Та, минавайки покрай едно симпатично и тихо храмче около езерото се озовахме и на водопада Кегон - най-високият в тая част на Япония и известен с това, че по него често има дъга. Дъга естествено нямаше, а главно голи клони, но въпреки това беше внушителен водопад, който може и да видите някога на снимка, когато спре да ме мързи

И в крайна сметка се прибрахме в Никко за спането. В последните години откакто почнах да пътувам по често, усъвършенствах докрай ориентирането по карта, но тук картата доста ловко ни подведе, тъй като "улиците", пресичащи главната, всъщност бяха някакви тотални кьорсокаци, по които беше толкова тъмно и запречено отвсякъде с къщурки, че хванахме да си обикаляме (посред дъжда) по главния път и по шосетата. Нейсе, стигнахме и дори нямаше много мрънкане, даже от мацките.

Хостелчето беше доста симпатично, имахме една японска стая (без легла) и една западна, като първата беше за купона, а втората за спането. Всъщност купон много нямаше, защото изръчках мексиканците да си лягат рано, предполагайки по предния ден колко време ще им трябва за да станат (не знам дали досега съм споменавал за мексиканските вечеринки на етажа в общежитието, стандартно към 2 през нощта..).

В него хостел за пръв път опитах и японска баня! Пояснявам, японците имат по-странни представи за банята и традиционно тя изглежда така: един голям басейн с гореща вода, около него местенца където да се измиеш със сапун и изплакнеш ПРЕДИ да влезеш във водата. И всички са чисто голи Традиционните бани се наричат онсен и като цяло са от минерални вулканични извори (тук се прескачат), но това в хостела не беше такова (очаквайте в част 3 и истинския онсен), а беше просто хотелска баня с топла вода, но пак в същия стил. Голи японци нямаше (и таз добра..), всъщност цялото общежитие беше ужасно тихо и се чудехме кво ни лъжат, че това били последните стаи, но японците придойдоха към 10 ч и нетипично за тях почнаха тупурдията.

Но да не се отклонявам! Понеже екскурзията като цяло беше скъпичка (то даже излизаше по-евтино да се върнем до Токио и да идем пак на сутринта, нежели да спим там..) и понеже в хотела стигнаха дотам, че да ми искат НАЕМ ЗА КЪРПА (?!?!), но и главно заради тръпката, реших да ида в банята без кърпа и да се изсуша целия с прикачения сешоар беше много поучително занимание (абе яко си е да кесиш гол в басейна!!!!), докато горещата струя въздух обхващаше стегнатото ми тяло... стегнато не от друго, а от постоянното седене нащрек да дочуя стъпки на някой японец към банята представям си как щеше да разказва после на внуците за идиотите-чужденци....

ЕНИУЕЙ,

на сутринта поехме към културно-туристическата част, а именно храмовия комплекс. В Никко червените листа слава богу бяха в почти пълен блясък и аз сведох глава в преклонение пред тази красота, и отчасти, за да се пъхна под чадъра.

В храмовия комплекс, отчасти поради дъжда (да го ***), нямаше никого. Тамън се притеснихме, че нещо не сме нацелили мястото, донейде подковани от много хитрата липса на всякакви табелки на английски (това все пак е най-туристическото място в доста известен град..), когато успяхме да се докопаме до единия от храмовете и да си отдъхнем. И така, кратък репорт:

Първият храм беше Ринно-джи, известен със залата Санбутсу-до, помещаваща трите позлатени статуи на Буда. Тези от вас, които като мен не са много наясно с нещата, може би си мислят, че Буда е леко заспал плешив дебеланко с големи уши в поза лотус. Е, генерално бъркат. Буди - оказа се - дал Господ, повечето от тях само смътно подобни на хора. Въобще будизмът всъщност е пълен с един милион божества или както им викат в Япония на лош английски "небесни пазители" (*). Тези тримата са трима много почитани Буди, реинкарнации на Буда или нещо подобно (не съм сигурен, май в крайна сметка са "будистки прераждания на шинтоиските богове покровители на Никко" според един гайд), като единият е с глава на кон, другият/ата е с "хиляда" ръце (поне двайсет наистина имаше, и всяка държи нещо, божеството/инкарнацията се казва Канон и уж лекува) и третото не го помня какво беше. Всички са доста свирепи и като цяло впечатляващи, но също така целокупно набутани в ужасно малко стайче върху зле скрепени дървени скелета сред валма от прах. ВТФ?!? Японците (въпреки легендите) принципно не чистят много много, но това наистина надмина секви граници... опитах се аз да снимам, въпреки че беше забранено, не излезе нещо особено, но за сметка на това си чопнах късметче от храма, което в моя случай беше малка жабка, символизираща богатство вкъщи. Те така!

Следваше Тошо-гу, или мавзолеят на Иеасу. Бързам да кажа, че въпреки принципното си величие, този храм беше толкова пълен с туристи и с китайски кич в архитектурата, че нямаше как да го харесам посмъртно, макар фактът, че дъждът точно тогава малко да поспря, успя да го посъживи в очите ми. В храма се намират все пак няколко интересни неща - първото от тях е оригиналната гравюра на трите маймунки с устата, очите и ушите (повече подробности за произхода на цялата работа в доста интересната статия на уикипедия). Малко избеляла както повечето работи по храма, но все пак интересна. Следваха няколко нелоши постройки с малко по-необичайна архитектура, но човек бързо ги забравя, когато полезрението му бива внезапно концентрирано в т.нар. Йомеемон - последната порта пред вътрешността на храма. Това безобразие, облечено в килограми златна и червена боя с три реда драконови глави и един милион други гравюри, всъщност е донейде възхитително с количеството усилие, вложено в издълбаването му, но като цяло за мен поне навяващо основно асоциации с ужасно тежка липса на вкус. Чувство, активно подхранвано от тълпите досадни туристи, запълващи мястото отгоре догоре. Сещате се съответно как ми подейства гледката на японци гордо демонстриращи боядисването на някакви вътрешни части от храмчето с яркочервена и златна боя - всякакво чувство за мистика умря, заместено от огромни дози фалш.

Накрая на храма имаше и първи епизод от серията "вие сте си платили специалния билет за всички храмове, но в тази супер сакрална интересна част ще ви цакнем с още Х долара", посветен, в това си превъплъщение на пътя към гроба на Иеасу, ознаменуван с една от най-известните гравюри в Япония - Немури-неко, или "Спяща котка". Накратко обяснявам как стоят нещата. Постройката, явяваща се порта към пътя за гроба, е осеяна с близо трийсет гравюри на животни. От тях по не твърде ясни на човечеството причини японците си харесват тая спяща котка и се започва бясното преклонение. Опашката за снимки под нея е умопомрачителна (котката е възизбеляла гравюра от не твърде успешните в сравнение с останалото в храма). Имало легенда, че когато котката се събуди, щяла да изяде гравюрата на лястовица от другата страна на портата. Но понеже не се буди, в Япония цари мир. Е, мисля, че всички знаем колко точно мир е царял в Япония последните сто-двеста години, та малко у лево...

След цялата тази златно-червена атака по сетивата, пътят към гроба на Иеасу е приятно аскетичен и чисто природно украсен. Самият мавзолей е паметник на разни животни и като цяло доста ми хареса. Изкушавам се да кажа най-хубавото в храма, но тази титла заслужава по-скоро залата с дракона, през която минах на излизане. Там на тавана е нарисуван дракон и ако пляскаш силно с ръце, ехото звучи като рев на дракон. Е, всъщност се искаше доста силен удар на дърво в дърво от страна на прелестните облечени в оранжево будистки монаси с очила, за да се чуе нещо, и то беше по-скоро къркорене на стомаха на дракона, нежели рев, но все пак беше интересно

С което напуснах Тошо-гу и се отдадох пак на снимки по прелестните червено-жълто-зелени дървета из храмовия комплекс, оставяйки пътеката да ме заведе до следващия храм - Футарасан. На този етап вече бях сам, мексиканците се изнесоха към някакъв самурайски theme park, който може би ще преслушам в бъдеще, тъй като се намира до по-интересен theme park, пълен с миниатюри на световно-известни сгради.

Футарасан е безусловно най-тъпият храм в комплекса. Планинската му част (за която разправих в частта за планината) беше даже по-приятна. Основно ме издразни поредната такса за влизане в някакво заградено място, където имало бронзов фенер с белези от самурайски меч, който през нощта приличал на чудовище... булшит на осемнайста по подразбиране, естествено, но най-забавното беше, че изобщо нямаше такъв фенер, или поне аз не можах да го открия, питайки дори един монах на японски и един на английски (обаче обяснете вие за фенер, който изглеждал като чудовище, ама нощем...) Е, не бях съвсем капо, тъй като поиграх на идиотската игра дето трябва да замеряш колчета с обръчи (провалих се гръмовно) и поснимах разни японски дечурлига, след което се изнесох.

С удоволствие иде ред да ви кажа, че колкото Футарасан беше безумно скучен, толкова Тайюин беше разкошен! Послединят храм в комплекса и най-затънтеният в подножието на планината, той се явява мавзолей на Иемису Токугава - внукът на Иеасу, който всъщност е построил неговия мавзолей. Тайюион е по-стилна, по-съчетана с природата и в безброй много отношения по-приятна версия на Тошо-гу, която дори туристите не могат да развалят. Комбинацията от тъмнозелени борове и яркочервен клен в дворовете му е убийствена. Четирите порти, които минаваш една по-една, изкачвайки се по стълбите към върха на хълмчето, където е самият храм, са шедьовърни - правени в японски, а не в китайски стил (и съответно доста по-семпли), с различни видове дървесина и по четири огромни статуи-пазители на всяка (често срещан мотив в японските будистки храмове - тези пазители принципно са все еднакви и се казват ньо, но тук на всяка порта бяха различни, включително един доста печен слон с хоботи по колената, както и вечните любимци на японо-митолого-любите И на Мортал Комбат феновете - Фуджин и Райджин (Райден). За мое огромно съжаление пътят към неговия гроб беше затворен него ден, но пък пускаха вътре в най-вътрешния храм, което е рядкост. Не че има какво толкова да видиш в будистки храм освен малко злато и тамян, но все пак оцених жеста.

Връщането по целия път обратно, нагъвайки онигири под чадъра, снимайки щастливи двойки европейци и наслаждавайки се на червените листа повече от здравословното беше много приятно, дори успях малко да се затрия по калдъръмените улички на комплекса (което имаше дълбоки времеви реперкусии по-натам, както ще се види).

За десерт мъдро (а и уж за да спре дъждът, който не спря) си бях оставил една сезонна (в смисъл мислена да е готина през всички сезони) дзен-градина в първия храм.

Това, братя и сестри, бе безусловно най-красивото място, което някога съм виждал Някой ден може би ще го видите на снимките, макар че те изобщо не могат да предадат усещането. Дори факта, че вероятно японците изкуствено нагласят градината да е толкова красива, не може да промени чувството на безкрайно възхищение пред природата. Червените листа, пръснати по яркозеления мъх, шараните, лениво плуващи под мъничкото мостче, целият уют, който лъхаше от това толкова малко, но толкова красиво място, е неописуем. Просто ми се прииска когато някой ден си ида, някой да разпръсне пепелта ми над тази градина..

Естествено, застоях се там дълго дълго време, докато накрая дъждът ме принуди да се прибера в пристройката, където се насладих на нелоши образци (всъщност най-добрите, видени от мен досега) на японско будистко изкуство, закупих една-две картички и доволен си тръгнах с идеята да видя какво още може да ми предложи Никко.

Оказа се, не много. Първо мръднах до един музей на плъзгащи се врати, но беше твърде скъп за стопилите се мои отредени за екскурзията пари и на безобразен японски се опитах просто да помоля лелката там за листовка. Тя ме изгледа все едно искам да ми даде черния си дроб, след кеото ми даде листовка ОТ КОЯТО ИЗРЯЗА ЕДНА ОТ СНИМКИТЕ НА ВРАТИТЕ!!!!! Удивен до дъното на душата си, най-сетне се мръднах от храмовия комплекс и слязох към централно Никко. Снимах се на Санкьоо мостчето пред паркчето там, приятно червено мостче, където според легендата намсикъф монах, основал Ринноджи храма и донесъл будизма в Никко, пресякъл реката на гърбовете на две драконови змии.

Оттам насетне имах две опции - да ида в музея на лакираните съдове и ако дал Господ - в този на дървените гравюри (и двете типични за Никко изкуства), или да мръдна до една долчинка с бързеи на реката, на име Бездната Гаманфогучи или нещо от сорта, където се помещават безброй на брой малки каменни Будовци с червени кърпи (тези статуи се казват Джизо и ги има на доста места тук). В Гаманфогучи ги наричат призраци, защото броят им постоянно се бил сменял... Реших да тръгна натам, за да ги видя по светло, което се оказа като цяло грешка, подсилена от това, че отидох дотам пеша. Пътят беше живописен и минаващ през по-селските части на Никко, но въпреки това доста по-дълъг от очакваното. Джизотата, както и реката, бяха много симпатично преживяване, подсилено от срещата ми и срамежливото запознанство с млада английска двойка, която ги снимаше семи-про.

Връщайки се обаче с надеждата да хвана рейса до музеите, се оказа, че рейс няма. В ЧЕТИРИ ЧАСА! Последният бил преди двайсет минути. Разстоянието беше твърде голямо, за да го взема пеша, та му теглих една майна, реших, че не ми се мотае по тъмно и че и без това ми се идва пак на пролет, купих си шоколадова сладка с воден кестен, която изядох с кеф и се качих на влака за Токио, така и неуспял да опита специалитетът на Никко - ююба (което вероятно трябва да спечели някой Гинес за най-налудничав местен деликатес, тъй като представлява не друго, а утайката, получена при приготвянето на и без това особено безвкусното само по себе си тофу - не се бъзикам!).

В Токио повървях малко пеш покрай гениалната статуя на жълто.. ако, която краси сградата на най-голямата бирария (ще я покажа на снимка някой път, бтв минава за особено авангардна), пресичайки спрягания за "носещ духа на старото време", но всъщност основно пълен с панелкоподобни блокове и дечица, умиращи да те поздравяват на английски, квартал Асакуса и в крайна сметка се добрах до влака за Чофу.

Мексиканците още не бяха стигнали

======
* като стана дума за лошия английски, не мога да не упомена най-гениалната табела в градчето: "No smoking is forbidden here!". Ех този ингриш )

айде останалото по-късно, че то тва пък стана гаси пътеписището

Spoiler: show

Част 2: Кенгаку в Токио (декември 08)
============================

Част 3: Хаконе и Йокохама (януари 09)
============================

[RAT400]

Великооооо

Нененененее, тоя пътепис наистина заслужава да се издаде Велик си!

Оная сцена в банята особено...

[passer-by]

Великооооо

Нененененее, тоя пътепис наистина заслужава да се издаде Велик си!

Оная сцена в банята особено...

Вслушай се в публиката, Жорооо.

Чакам с нетърпение следващите глави.

[ifadriana]

Велико! Пиши още, де

[Amelia]

Още! Още!

[Elayne]

Просто ми се прииска когато някой ден си ида, някой да разпръсне пепелта ми над тази градина..

Иначе е много увлекателно, Жоро. Да не те мързи толкова за снимки де!

[thunder]

Pics or it didn`t happen