Trip wrote: аз съм продукт на английската филология на 100% и на 0% - на литературата в училище и може би съм един от малкото такива случаи. Интелектуалното ми себеосъзнаване се случи в университета
Това е повече или по-малко точното нещо, което съм споделяла с познати неведнъж, та явно не съм изолиран случай.
Искрено, страстно и всеотдайно ненавиждах предмета литература в училище, безценни. Като се почне от пословичното "какво е искал да каже авторът", минем през томчетата критика с изречения от по половин страница, от които простосмъртните разбирахме не повече от думичка-две на всеки пет реда, и стигнем до писането на теми тип увод-изложение-заключение, където всяка част се пишеше по план-конспект с т.1, т.2, т.3 и така нататък с точно наредено съдържане, при което се получаваха теми - клонинги една на друга дотолкова, че в последния ми клас бяхме стигнали до следната практика - една девойка пишеше тема за целия клас, всичко живо копираше въпросната тема, сменяше тук-там някоя думичка, поразместваше едно-две изречения и целият клас си получаваше шестиците, а преподавателката - душевния си мир. В основното пък си спомням как едно момиченце ми беше преписало темата за домашно барабар със запетайките, при все че й казах да попромени нещо, че да не ни хванат; както и да е, на въпросната тема аз имах шестица, другарчето четворка, щот аз бях отличничката на класа, пък тя беше четворкаджийка, толкова по въпроса колко и през къде й е било на даскалицата дали сме мислили по темата и как.
Имаше го и моментът, в който веднъж се опитах да напиша нещо, действително влагайки мисъл и опити за мои собствени разсъждения в него, защото ставаше въпрос за мое любимо произведение, резултатът ме израдва до степен да се гордея с него, което е за отбелязване, имайки предвид какви са ми чувствата по отношение на писането на теми изобщо, и получих "О-о, как може такова нещо, това изобщо не е по плана, ДЕТО СЪМ ВИ ГО ДАЛА, ще се научиш да пишеш каквото ви е зададено! Ама айде за старанието - три!"
ТОчно с девойката, дето ни пишеше темите на класа, веднъж бяхме подхванали спор дали има смисъл да се учи математика/физика и литература след основното, тя беше на мнение, че след като си се научил да събираш и изваждаш, повече не ти трябва, а физиката е само за бъдещи физици и изобщо няма работа в средния курс, аз твърдях, че след като си се научил да четеш, трябва да те оставят да четеш както си искаш, а не както ти спуснат отгоре; и на моето изтъкване на неща като необходимостта от трениране на логично, пространствено и не знам още какво мислене, способност за преценка, разпознаване на причинно-следствени връзки и прочие, спомням си изпълнения й със страст отговор: "Не! Най-важното е да се научиш да мислиш!"
После минахме в дебрите на бистренето какво, аджеба, означава умениетото да мислиш, и съм останала със смътното впечатление, че според това момиче най-важният показател за това е умееш ли да използваш засукани думички като "трансцедентен", защото я пъхаше по три пъти в изречение. както и да е. Премълчах си каквото ми дойде на ума тогава, а именно - и как точно ни научи да мислим методът с клонирането на нейните теми, които, впрочем, и една на друга бяха като отражения, предствях си някакъв темплейт с наблъскани умни думички ("трансцедентен" задължително, по възможност през не повече от две-три други думи) и оставени празни места за "insert author/title/quote here". Както казах - помня какъв беше резултатът от дръзването ми да мисля. Що се отнася до личния ми опит, часовете по литература имаха далеч по-голям успех в отказването на хората от каквото и да е мислене.
До последния момент преди завършването си бях убедена, че нямам търпение да отида да уча нещо точно и повече никога да не се докосна до това нещо, наречено литературни анализи, чието предназначение, доколкото бях успяла да си формирам някакво мнение дотогава, беше да бъдат писани от някакви неприятни хора, за да впечатляват други неприятни хора, но не и да бъдат четени от нормални човешки същества.
What do you know. В последния момент реших "английски" и те ти на - филолог.
В първия ми час по литературознание челюстта ми се насини от удряне в масата от удивление. Излязох си замаяна. Леле... как можело! Как можело да се мисли, да се чете, да се вижда! Да се разбира! Как можело да не е "какво е искал да каже авторът", а "какво/как/защо разбирам аз това"! Как можело лит-анализът да провокира мисленето, вместо да го лоботомизира! Как можело, човек!
Аз си бях същото хлапе, току-що излязло от училище. Не беше минало достатъчно време, та у мен да са настъпили някакви съществени промени откъм характер, житейска мъдрост, мислене и разбирания. Та не, внезапният завой в мнението ми не се дължеше на мен. На човека зад катедрата се дължеше.
Що не можеше бе, такованката, да имам такива преподаватели и в училище?
Това си включване ще се постарая да го построя изцяло върху конкретни примери и позовавания, надявайки се по този начин да постигнем по-добро взаимно разбиране, отколкото когато размишляваме отвлечено и по принцип 
вие не се спряхте егаси, нищо няма да оставите за казване.... не е готино за моето его!
