"Танц с вятъра"

Литературни критики и възхвали. Всичко, което винаги сте искали да знаете за Даниел Стийл и Нора Робъртс, а ви е било срам да попитате :р
User avatar
shayhiri
Elder God
Posts: 6111
Joined: Mon Dec 20, 2004 7:15 pm

"Танц с вятъра"

Post by shayhiri » Mon Apr 24, 2006 10:06 pm

За първи път за "Танц с вятъра" и "Пътят на душите", от който е откъса по-долу, става дума в арт-албума, който излезе наскоро. Там можете да прочетете откъсите от двата "на хартия" и - далеч по-важно - да видите примери за прекрасните илюстрации на Евгений Йорданов, Бандеров и Светлин Велинов към двете истории.

Ако трябва да съм точен, точно на този форум (и само тук) бях споменал още преди година и половина (за Soulflow - "Пътят на душите"). Все още смятам, че това е един от много малкото български форуми, на които бих могъл да получа компетентни коментари и критики - и предварително ви благодаря за всяко мнение. :)

***
- И знаеш ли какво?
- Не, Джей - измуча Бендест, без да вдига поглед от масата. Навъсеното отражение му се звереше от локвичката вино. - Какво?
- Когато успях да я отворя, намерих вътре цели три крони! - завърши разказа си приятелят му. Разрови се в протърканата си кесия, украсена с дискретна бродерия, извади три големи медни монети с нащърбени ръбове и тържествуващо ги тракна на масата. - Така че днес аз черпя! Какво ще пиеш, Бенди?
- Чай - каза мрачно Бендест.
Момичето, на което Джей бе махнал, се приближи до тях и ги загледа неодобрително: Бендест рисуваше кръгчета с дебелия си показалец из течностите по масата, а приятелят му го гледаше с полуотворена уста.
- Чай?! - повтори той.
- Чай - потвърди още по-мрачно Бендест. - Баща ми пак се появи вчера.
Слугинята реши да направи нещо, преди не особено перспективните й клиенти съвсем да се отнесат. Тя тракна таблата си на масата, подпря се на нея с две ръце и изчурулика:
- Какво ще обичате, момчета?
Бендест бавно завъртя очи към нея, без да повдига глава. Беше пълничко момиче с доста едро лице и по-скоро селска хубост, но пък носеше рокля с няколко реда дантели и щедро деколте.
- За мен една голяма тъмна бира - занарежда Джей. - Ако може по-топличка, че нещо ми дращи на гърлото... А за най-добрия ми приятел Бендест - един голям чай от маточина, подсладен с мед!
Слугинята изсумтя нещо, взе си таблата и се обърна, за да слезе в избата, където точеха пивото и на печката винаги къкреше един огромен железен чайник. Бендест надигна глава от ръцете си и подпря юмруци на масата, без да откъсва очи от пищните й задни части.
- Идват - подхвърли момичето през рамо.
- Значи пак баща ти, а?... - каза Джей. - Бен, не можеш вечно да... Бендест?
В очите на приятеля му танцуваха мътни, но решителни пламъчета. Беше се привел напред като готов за скок хищник, вперил стръвен поглед в отдалечаващата се плячка.
- Ъ-ъ, Бендест? - повтори настоятелно Джей, пресегна се и го улови за лакътя. - Нали не искаш пак да ни изхвърлят?
Бендест примигна. После тежко въздъхна и се отпусна обратно на стола си, който протестиращо изскърца. Главата му клюмна напред, сякаш отново беше изгубил интерес към живота.
- Татко ти, значи - започна отново Джей с жизнерадостен тон. Всички знаеха, че прочутият берсерк не е сред живите от двайсет години, а духове се явяват само на шарлатани и ненормалници. И Бендест го знаеше - но някак си не беше съвсем сигурен. - Я ми кажи нещо, Бен: не си ли забелязал, че старият ти се явява само когато си мъртвопиян или някой току-що здравата те е халосал по главата?
Бендест се замисли.
- Да, и той така казва - съгласи се кисело. - “Ах, ти, гъз такъв! Пак ли си мъртвопиян или си се оставил някой здравата да те халоса по главата?”
Слугинята се върна и тръсна чашите им на масата:
- Внимавай да не се изгориш с чая.
Бендест дори не вдигна очи към нея.
- Всичките тези години... - Джей спря, за да отпие с наслада от металната си халба, и продължи, с мустак от светлокафява пяна по горната си устна. - Наистина ли не можа да проумееш?
Бендест гледаше олющената си глинена чаша със счупена дръжка без никакъв видим интерес. Над мътната течност се кълбеше изгаряща пара.
- Не - отвърна честно.
- Баща ти отдавна си е отишъл, Бен. Това, което си мислиш, че виждаш и чуваш, е собствената ти гузна съвест.
Докато Джей разясняваше на приятеля си очевидните истини, в кръчмата влязоха двама души.
Първият беше слаб и жилест, с дълга черна коса, пригладена назад зад ушите. Половината от дясното липсваше. Беше облечен в черно и носеше дебела златна верижка на сухата си шия с изпъкнала адамова ябълка. Над горната му устна се извиваха тънки контешки мустаци.
Вторият беше висок повече от два метра, така че му се наложи да свие глава между раменете си, за да мине през вратата. Това не му се удаде много лесно, защото изглежда нямаше врат. Беше почти плешив по темето, късо подстриган на останалите места и отдавна небръснат по бузите и двойната си брадичка, така че растителността по главата му беше горе-долу еднаква навсякъде. Носеше елек от груба кожа, който откриваше ръцете му - също толкова космати, дебели като волски бутове и покрити с нескопосни татуировки.
Хората, които седяха на масата до вратата, ги изгледаха стреснато и веднага забиха поглед обратно в чашите си, сякаш в тях изведнъж беше започнало да се случва нещо много интересно.
- Така че, ако баща ти наистина се връща от отвъдното, за да те пази и съветва или нещо подобно, защо не ти се появи в някой случай, когато наистина имаш нужда от него? - продължаваше Джей.
Масата до вратата се беше опразнила мистериозно. Чашите на гостите, които допреди миг седяха там, бяха оставени наполовина пълни.
Бендест предпазливо подуши чая си и лицето му се разкриви от отвращение.
- Какъв случай? - попита той и внимателно духна в чашата, за да се подготви за втори опит.
- Ами такъв, например - обади се някой зад гърба му.
Двамата приятели рязко вдигнаха поглед към новодошлите. Джей тежко преглътна.
- А, Бръснач - каза Бендест. - Ъ-ъ. Как си, какво правиш?
Бръснача го гледаше отвисоко както котарак би гледал някоя не особено апетитна мишка.
- О, ами, обичайните неща – вдигна престорено рамене той и с привично суетно движение прибра един мазен кичур зад ухото си. - Обикаляме си с Менгемето...
Планината от мускули зад гърба му изпука кокалчетата на пръстите си, за да потвърди присъствието си.
- Издирваме длъжници – продължаваше Бръснача, - събирам си парите...
Джей не откъсваше очи от него. Беше забравил да затвори устата си. По челото на Бендест бяха избили няколко капчици пот.
- Чупим пръсти... - добави кредиторът и се ухили зловещо. - Знаеш как е.
Бендест с усилие отмести погледа си, прикован от жестоките очи на Бръснача, рязко се наведе над масата и сграбчи Джей за лакътя с лявата си ръка. В другата продължаваше да държи димящата чаша с чай, за която изглежда беше забравил. Заговори вдървено с глух глас:
- Имаш ли пари, Джей?
- Колко? - попита стреснато приятелят му.
- Колкото имаш! – отвърна Бендест, като го гледаше втренчено.
Продължаваше да го стиска за лакътя, все по-силно, и чувствата му се предаваха и на Джей.
- Ами, като платим сметката... - избърбори объркано той и пресметна нещо наум, - остават две-три крони...
Бендест изведнъж го пусна и се облегна назад в стола. По лицето му се четеше мрачно примирение. За сметка на това, Джей вече беше обзет от истински ужас.
- Не - поклати глава Бендест. - На мен ми трябват по-скоро двайсет-трийсет.
- Ти си взел пари назаем? - попита невярващо Джей. - От Бръснача и Менгемето?!
Гигантът явно реагираше на произнасянето на името му, защото в този момент пристъпи към масата и протегна огромната си ръка към Бендест. Той с инстинктивен страх се отдръпна от нея и се изправи, залитайки, като продължаваше да държи глупавата си чаша с чай.
- Хайде, хайде - каза приветливо, доколкото можеше, Менгемето. - Нека си стиснем ръцете и да забравим цялата тази работа, а?
Усмивката на Бръснача се разшири, докато стигна до любимия му златен зъб – пети горен, вляво. Чупенето на пръсти си беше забавно. Джей също се изправи, като се опитваше да избута стола си назад с една ръка, без да откъсва уплашения си поглед от двете мутри.
Бендест, обаче, вече гледаше някъде встрани, сякаш изведнъж бе забравил за съществуването им. В ярките слънчеви ивици, които прорязваха дървените капаци на прозорците и браздяха полумрака на помещението, се виеше ефирна мъгла - равни части танцуващи прашинки, пушек от огнището в избата и дим от запалената лула, която един от посетителите на кръчмата бе забравил в желанието си да я напусне по-скоро. Бледи призрачни линии изникваха пред изумения му поглед, извиваха се непредсказуемо, заплитаха се във все по-познати форми... и изведнъж очертаха образа на баща му, който го гледаше с обичайното си навъсено изражение.
Бендест се озърна крадешком. Изглежда никой от останалите не го бе забелязал. Менгемето продължаваше да стои пред него с протегната за ръкостискане ръка, като се опитваше да изобрази добродушие с опулените си свински очички, но тя очевидно вече го сърбеше да замахне и да му шибне един.
- Привет, синко! - обади се бащата на Бендест.
Суровият упрек, който се четеше по лицето му, внезапно се смени с лукаво съучастническо въодушевление. Бендест можеше да се закълне, че старият заплашително се усмихва в брадата си.
- Що не му лиснеш чая в очите, преди да е изстинал? - предложи делово бащата.
Бендест премести абсолютно празния си поглед от образа на мъртвия си баща към съвсем реалната мутра на гиганта. Менгемето се беше отказал от шегичката си и дланта му вече беше свита в пестник с размерите на малко буренце, който летеше към главата му. Времето, обаче, сякаш течеше с една десета от обичайната си скорост.
Ръката на Бендест автоматично подскочи напред. Чувстваше се като кукла на конци. Врялата течност се плисна в очите на Менгемето, който изрева неразбиращо, отстъпи крачка назад и зави от ужас, стиснал лицето си. Всички останали - Бръснача, Джей и най-вече самият Бендест - невярващо гледаха празната глинена чаша.
- Ха така! – ухили се бащата, скръстил ръце на гърдите си. – Айде сега да я метнеш таз чаша в муцуната на другия гъз - дето ти се звери отсреща.
Бендест отново се подчини. Чу се отчетлив трясък и хрущене на кост. Бръснача просъска с неимоверна изненада и залитна, залепил длан за устата си, а между пръстите му бликна кръв. Менгемето продължаваше да търка очите си и да реве жалостиво. Джей беше приклекнал, готов да побегне, но не помръдваше от мястото си и поглъщаше сцената с широко отворени от изумление очи. Пълничката слугиня беше притиснала таблата към гърдите си и се опитваше да се слее със стената.
-Хо-хо! – превиваше се от смях бащата. – Язък за златните зъби!
Бендест нетърпеливо се обърна към него:
- А сега какво?
- Сега - бягай! - вдигна рамене баща му и изчезна като дим. Буквално.
Истинският воин не се срамува да отстъпи, стига да го направи с достойнство. Времето внезапно се втурна напред, сякаш за да навакса изгубеното, и Бендест го последва - повлякъл Джей с едната ръка, като разблъскваше масите и столовете с другата. Всички в кръчмата изведнъж бяха започнали да крещят: Бръснача и Менгемето от болка и ярост, Бендест и Джей от страх за живота си, а момичето с таблата - просто така.
Вратата изхвърча навън и увисна на едната от пантите, бегълците се сринаха по стъпалата и хукнаха, препъвайки се, по калната улица. Продължаваха да крещят от ужас, а от устата на Бендест се бе проточила случайна лига, разтеглена назад от бързината на лудия им бяг. Зад тях ехтеше бесният вопъл на Бръснача - малко неясен от кръвта, която давеше разбитата му уста, но с пределно недвусмислен тон:
- И двамата ште мъртви! Ще ви пипна-а-а-а!

***
Last edited by shayhiri on Fri Feb 02, 2007 3:11 pm, edited 2 times in total.

User avatar
Beric
Paragon
Posts: 616
Joined: Wed Jan 21, 2004 6:16 pm
Location: 1st and goal

Post by Beric » Tue Apr 25, 2006 1:35 am

Ми прилично започва. Някои от изреченията са малко по-дълги от необходимото, но след още една редакция, мисля всичко ще е наред.

"Навъсеното му отражение му се звереше" - едното "му" може да се махне :D

"Бендест бавно завъртя очи към нея, без да повдига главата си" - тука пък "без да повдига глава" ми звучи по-добре.

Като цяло, ако поорежеш Си-тата мисля, че ще е по-плавен текста.

Иначе хуморът е на познатото ниво :D

Без пари толкоз....

Hijo de la Luna
Paragon
Posts: 521
Joined: Fri Mar 31, 2006 2:49 pm

Post by Hijo de la Luna » Tue Apr 25, 2006 2:52 am

Не съм в положение да критикувам когото и да било, така че само ще изразя мнение. Хумора е на ниво, а началото е обещаващо и лично на мен ми грабна вниманието. Като се комбинира с илюстрациите сигурно ще се получи доста добър резултат. Ще почакаме пък ще видим :wink:
Gone for good

User avatar
shayhiri
Elder God
Posts: 6111
Joined: Mon Dec 20, 2004 7:15 pm

Post by shayhiri » Tue Apr 25, 2006 3:51 am

Критикувайте смело. Така или иначе в рпг форума ме яде не друг, а самия Майкъл (Майндкрайм), така че нищо не може да ме притесни - мога само да спечеля от съветите ви. (Е, също толкова хубаво е и да чувам какво ви е харесало - както в досегашните две мнения, за които съм много благодарен.)

Колкото до илюстрациите: ето го Бендест (детайл) - миг преди да скочи след поредния слугински >insert Bendest's father basic vocabulary unit<.

Image

Забравих да припомня и че романите ги пишем двамата с Боби (Богдан Русев), като в доброто старо време: аз измислям историята, той - за сметка на това - пише по-голямата част, и после пак аз се мъча с многократните редакции. :mrgreen:

А, и още нещо: това не е точно началото - макар че може да мине за такова. Най-малкото липсва физическо описание (и "бекграунд") на Беньо и Джей, както и на "Куцият рак", където се развива действието.
Бидейки върл привърженик на кинематографичния стил (почваш сцената, и съответно цялата история, възможно най-късно и я свършваш възможно най-рано - без дори една излишна дума междувременно!), щях да почна направо с тази глава, ако в предишните две не се случваха изключително важни неща - които не мога да вкарам във флешбек.Така че това всъщност е (по-голямата част от) третата глава (от общо близо 60!)

P.S.: Берик, махнах "му-то", "си-то" - и една сюрия техни братовчеди! Занапред няма да могат да се промъкват и настаняват безнаказано. :twisted: Благодарско!

User avatar
armageddon
Forsaken
Posts: 2936
Joined: Tue Jan 13, 2004 10:24 am

Post by armageddon » Tue Apr 25, 2006 9:44 am

Кога се очаква да се появят на пазара?

User avatar
shayhiri
Elder God
Posts: 6111
Joined: Mon Dec 20, 2004 7:15 pm

Post by shayhiri » Tue Apr 25, 2006 10:18 am

Ами, "Танца" съвсем скоро - за панаира на книгата, края на май. Ще пусна откъс и от него. "Пътят" по нататък.

User avatar
armageddon
Forsaken
Posts: 2936
Joined: Tue Jan 13, 2004 10:24 am

Post by armageddon » Tue Apr 25, 2006 12:51 pm

Супер, комикса радваше :) Ще се взима.

User avatar
shayhiri
Elder God
Posts: 6111
Joined: Mon Dec 20, 2004 7:15 pm

Post by shayhiri » Wed Apr 26, 2006 7:48 pm

Повярвай в милостта на всевишния Аллах
и прошка ще получиш за сторения грях.
Умри спокоен днес с нечистата си съвест -
ще опрости Той утре... тленния ти прах.

Омар Хайам


Високо над белите покриви на града шепнеше неспирен вятър. Беше горещ като пламък и сух като пясък и носеше на невидимите си рамене безброй звуци и ухания за този, който е достатъчно проницателен да ги различава - шепот за хиляда и една истории от близо и далеч. По вятъра се рееха милиард песъчинки от пустинята, която обгръщаше града в немилостивата си, ала прекрасна прегръдка; и последните думи от заглъхващата следобедна молитва на мюезините; и пронизителните крясъци на дребните, жилави речни чайки, които кръстосваха ярката синева над великата река Заянде. Поривите на вятъра гонеха по небето няколко едва забележими перести облачета, развяваха нежния пух по крилете на белите птици и плющяха в яркочервения шал, омотан около шията на момичето.
Тя стоеше сама на върха на най-високото минаре в града, отправила взор към бледите силуети на планините Загрос на хоризонта. Очите й, с форма и цвят на бадеми, се рееха в далечината и сякаш не забелязваха нито чайките, които се въртяха около нея и си подвикваха на неблагозвучния си език, нито бездната, която се беше ширнала от тесния каменен корниз под краката й. Беше с много бледа кожа, широка риза от бродирана бяла коприна и тесни шалвари от същия плат. Устните, поясът, елечето, ботушите и тънкият кожен бич на кръста й бяха кървавочервени.
Градът в краката й беше огромен и изпълнен с изкушения. В пазарен ден като днешния, когато в него се стичаха търговци и поклонници от цялата империя, привлечени от стотиците му разкошни джамии и прочутия базар, който заемаше цял квартал, населението му достигаше половин милион души. Половин милион мъже и жени, които се лутаха по грешната земя и търсеха мимолетното щастие, преди отново да потънат в небитието и Аллах да ги приласкае в благосклонните си прегръдки - или да ги запрати във вечно гладната паст на джендема.
Момичето сведе поглед в краката си. Погледнати от върха на Султанското минаре, Иглата на Аллах, хората изглеждаха като шарени точици, а камилите и товарните животни - не по-големи от мравки. Една чайка яростно запляска с крила и се пребори с вятъра, след което увисна пред нея на височината на очите й, сякаш беше закована в небето... после поредният по-силен порив на вятъра я запрати обратно надолу. Същият порив най-сетне откъсна червения копринен шал от шията на момичето и той затанцува след птицата в луди серпентини покрай стената на минарето.
Полетът на шала сякаш изтръгна момичето от замечтания й унес. С една-единствена крачка тя пристъпи в небето и полетя надолу с широко отворени очи, в едно със синевата, а по устните й се разля блажена усмивка.

Наричат ги хашишини. Но те наричат себе си “деца на небето”, защото вярват, че там е мястото им. Презират земния свят и копнеят да се завърнат в небесата. Прозвището им идва от приказките, че тровят разсъдъка си с хашиш и затова нямат страх от смъртта - ала те не се нуждаят от друг наркотик освен вярата си и от друга отрова освен думите на господаря си.
Трима от тях, облечени в бяло, се промъкваха през Божия храм безшумно като привидения. Не се беше наложило да минават през обстойната проверка на мрачните войници на входа на залата за молитви и съзерцание, защото се бяха изкатерили с голи ръце по стените до най-горното ниво на огромната сграда, където бяха залите за съвещания и уединените кабинети на имамите и преподавателите от религиозното училище. Коридорите и стълбищата бяха потънали в сянка, хладни и в най-жаркия ден, и безмълвните убийци с лица, омотани в бели кърпи, без усилие се сливаха с полумрака - сякаш самите те се превръщаха в сенки. Разбираха се без думи - с прости жестове на облечените си в бели ръкавици ръце, но най-вече само с поглед, защото общата цел, записана с огнени букви в сърцата им, ги свързваше в едно.
Никой от застаналите на пост стражи не усети опасността, докато не беше станало твърде късно. Двама от тях, охраняващи изходите от стълбищата, усетиха раздвижване на въздуха зад гърба си и понечиха да се обърнат, но изплувалите от здрача сенки не им позволиха. Третият - който обхождаше тесния, поръбен с мраморни колони коридор - също почувства нещо странно, преди да умре. Той вдигна невярващо глава... и последното, което видя, бяха пронизващите очи над бялата кърпа на лицето на убиеца, увиснал под тавана с изпънати в шпагат крака, притиснати в двойката срещуположни колони. Две ръце се стрелнаха надолу като змии и стражът последва събратята си в отвъдното.
Тримата хашишини се събраха пред последната врата в коридора и се спогледаха. После единият кимна и убийците пристъпиха в покоите на младия принц.
Благородникът седеше зад писалището в спартански обзаведения кабинет и бързо пишеше нещо с плътния ситен почерк на прочутото си перо, изпод което бяха излезли както безценни трактати за устройството на държавата, така и изящна дворцова поезия. Изглеждаше малко по-възрастен от годините си, защото бремето на властта и общественото положение беше оставило своя отпечатък върху чертите на лицето му. Светлината на яркия ден струеше през каменната розетка на големия прозорец зад писалището и играеше по златния му пръстен с печат и инкрустираната мастилница пред него.
- Значи все пак дойдохте - каза той, без да вдига поглед от листа. - Свършете си работата!
Тримата убийци се плъзнаха в помещението и най-близкият от тях посегна към дръжката на тънката сабя, прибрана в ножницата на гърба му.
- Работа - повтори той. - Работа? Да обезглавя принц-неверник в името на Аллах? Това е удоволствие - и висша чест!
Очите на принца гневно пробляснаха. Той внимателно остави перото си обратно в мастилницата и положи ръце на писалището, на равни разстояния от двете страни на листа с писмото, което току-що беше завършил и подписал. Властният му глас сякаш шибна хашишина с камшик:
- Не мърси Божието име, убиецо!
Острието запя, излитайки от ножницата. Убиецът в бяло замахна високо над главата си. През плата, скрил лицето му, се процедиха думите, които безчет невинни жертви бяха чували в предсмъртния си час:
- Аллах е велик!

Наричат ги хашишини. И всички тръпнат в страх пред името им. Защото как можеш да победиш човек, който жадува смъртта?
Има само един начин. Трябва да намериш друг като него.
Падането беше дълго. Момичето се завъртя веднъж във въздуха, така че пред широко отворените й очи пробягаха последователно безкрайното синьо небе, оживените улици и площади на огромния град, мащабният архитектурен комплекс на джамията, който устремно се приближаваше към нея, орнаментираната стена на минарето с миниатюрните й прозорчета, отлитащи нагоре, и най-накрая отново небето.
Точно тогава пътят й надолу пресече непредвидимия маршрут на копринения шал, който се рееше и извиваше като змия във въздуха. Тънката материя заплющя, когато ново грациозно завъртане на момичето накара шала сам да се омотае около лицето й, така че накрая само очите й останаха открити.
После изведнъж ръката й се стрелна към пояса и разви дългия бич. Броени метри преди момичето да прелети край ръба на покрива на сградата, бичът с плющене се уви около една от дърворезбованите носещи греди, стърчащи от него. Посоката на полета й се промени толкова бързо, че човешкото око трудно би я проследило - като прашинка, зареяна в лъч светлина, внезапно подхваната от въздушно течение. "Нишката на живота й" издържа - и след безумна дъга я изхвърли обратно нагоре и напред, към каменната розетка на един от прозорците на най-горното ниво на джамията. Момичето пусна бича в точния момент, прелетя последните няколко метра, изпъната като струна - с краката напред, и се вряза с трясък във филигранната плетеница.
Миг след като бе влетяла в кабинета, сред хилядите фини отломки, въртящи се във въздуха около нея, единият от хашишините - този, който бе замахнал да посече принца - вече беше мъртъв. Завършвайки полета си, тя бе обхванала с пети главата му и се бе завъртяла с такава сила, че вратът му се беше скършил като вейка, безжизненото му тяло се бе преметнало във въздуха, а сабята бе излетяла от внезапно омекналите му пръсти.
Момичето кацна на пода сред трополенето на каменния дъжд - улавяйки падащото оръжие, без да погледне към него - и се люшна към смаяните другари на убиеца. Прозвуча призрачен съсък, завършил със злокобен звук от раздиране на плат и плът. Двамата хашишини паднаха редом и белите им тела потръпнаха за последен път, преди черните им души да се устремят към своя повелител.
Момичето с червения шал отпусна дясната си ръка, така че върхът на сабята да сочи към пода, и застина със сведен поглед. Капка тъмна кръв се откъсна от острието и се разплиска върху камъка. Принцът беше скочил от стола си и гледаше пришълката с широко отворени, пълни с изумление очи. Сетне широка усмивка внезапно озари мургавото му лице.
- Спасение! - възкликна той. - Покажи ми лицето си, ангел мой!
Тя се подчини. Изражението на принца отново се промени за миг - но сега по него се четяха ужас... и омраза. Момичето тъжно отвърна на погледа му.
- И ти си хашишин! - процеди принцът. - Ти беше... ти уби брат ми!
Тя сведе очи и отново придърпа копринения шал върху лицето си. В следващия миг свистящо острие се заби в гърлото на принца и той падна обратно в стола, давейки се в кръвта си. Работата все пак беше свършена.

Момичето се извъртя като в луд танц и сабята й звънна, когато отклони следващото летящо острие, насочено към собственото й гърло. В същия миг, опасно близо до лицето й, просвистя още едно и се заби в стената зад гърба й. Просъска бич и върхът му с плющене се обви около дясната й китка, а рязкото дръпване я принуди да изпусне оръжието си. Тя инстинктивно се приведе, за да представлява по-трудна мишена за летящите остриета, и стегна пленената си ръка, но това се оказа излишно - противникът й вече беше захвърлил бича, който бе изпълнил предназначението си.
Убиецът, който изплува от сенките на коридора с тих смях, беше по-различен от останалите хашишини. Не беше облечен в бяло. Носеше сини шалвари и чалма и стегнат елек, ботуши и ръкавици от тъмна кожа. И неговото лице беше скрито - но под желязна маска. Метални препазители бяха прикрепени и към ръцете и краката му, а под тях бяха втъкнати метателни остриета, три от които вече беше използвал в схватката.
Четвъртото, озовало се в пръстите на лявата му ръка, просъска към лицето на момичето, но тя успя да избегне противниковия замах с невидима крачка назад. Убиецът светкавично продължи движението си, завъртайки се на пета, и левият му крак полетя високо във въздуха. Тя отново отстъпи с призрачно приплъзване, за да излезе от линията на кръговия му ритник - а после в миг изви гръб като котка, защото от върха на ботуша с прещракване бе изскочило коварно тънко острие. Хашишинът подозрително присви очи, докато замахваше с дясната си ръка. Двете нови тайни остриета, изникнали от върховете на пръстите му, разкъсвайки ръкавицата, накараха момичето да се преметне в невъзможен скок през глава назад, за да ги избегне. Противникът й, обаче, не можа да се предпази от непредвидимия й контраудар с крак, забил се в същия момент в слънчевия му сплит.
Хашишинът полетя назад и се блъсна в стената, после се подпря на ръка и се присви, опитвайки се да си поеме дъх. Очите му над желязната маска се присвиха от болка, но той успя да се овладее и процеди:
- Никой досега не е избягвал отровните ми остриета!
Момичето го гледаше безизразно над ръба на червения шал. Врагът й с хриптене си пое дъх и изплю:
- Ти си танцуваща с вятъра, нали?
Тя продължи да го гледа, без да помръдва. Тялото й беше като свита пружина, готово в следващия момент да избухне в непредсказуемо и неуловимо движение.
- Както и да е - продължи той и с мъка се изправи. - Вече си мъртва.
Момичето сви вежди. После очите й внезапно се разшириха и се стрелнаха към китката на дясната й ръка, с която беше държала сабята преди минута. Мястото беше белязано от хашишинския бич с две едва забележими кървави резки. Тя стреснато вдигна очи към убиеца, който сурово отвърна на погледа й:
- Да, бичът беше. На отровата й трябваше малко повече време, за да подейства.
В погледа й за миг се появи отчаяние... после клепките й затанцуваха, краката й изведнъж омекнаха и тялото й се олюля в злокобна имитация на неподражаемия й боен танц. Убиецът пристъпи назад към прозореца с разбитата каменна розетка и леко се поклони, притиснал длан към гърдите си:
- Сбогом, красавице!
Тя падна на колене. Далечните викове на чайките я зовяха към хоризонта. Хашишинът се извърна и леко като котка скочи на перваза.
- И лека нощ - подхвърли през рамо и изчезна.
Момичето полегна настрани и светлината на яркия ден бавно угасна в очите й.


Ето го откъса и от "Танца". Това всъщност е "прологът" на историята.

User avatar
Beric
Paragon
Posts: 616
Joined: Wed Jan 21, 2004 6:16 pm
Location: 1st and goal

Post by Beric » Wed Apr 26, 2006 8:24 pm

хехе разприте ви с Майкъл все още кефят :lol:

Сега по същество. Тук според мен има по-сериозен редакторски проблем.

На първо място безкрайните описателни изречения в началото:

"По вятъра се рееха милиард песъчинки от пустинята, която обгръщаше града в немилостивата си, ала прекрасна прегръдка; и последните думи от заглъхващата следобедна молитва на мюезините; и пронизителните крясъци на дребните, жилави речни чайки, които кръстосваха ярката синева над великата река Заянде."

Е докато стигна до средата забравих началото....та се наложи да го чета 3-4 пъти, докато го осмисля цялото :) То бива стил-стил, ама трябва и малко практичност.

Следващият проблем - беше, не беше, бе и не бе - тромавичко става. Кинематографичния ефект е ясен, проблемът ти е, че караш всичко на каданс. За да стане як екшън, трябва някои неща да минават и на бърз ход, и на нормален.

Тоест идеята ми е, че трябва да се пооправят времената. Ето пример:



Момичето се извъртя като в луд танц и сабята й звънна, когато отклони следващото летящо острие, насочено към собственото й гърло. В същия миг, опасно близо до лицето й, просвистя още едно и се заби в стената зад гърба й. Просъска бич и върхът му с плющене се обви около дясната й китка, а рязкото дръпване я принуди да изпусне оръжието си. Тя инстинктивно се приведе, за да представлява по-трудна мишена за летящите остриета, и стегна пленената си ръка, но това се оказа излишно - противникът й вече беше захвърлил бича, който бе изпълнил предназначението си.
Убиецът, който изплува от сенките на коридора с тих смях, беше по-различен от останалите хашишини. Не беше облечен в бяло. Носеше сини шалвари и чалма и стегнат елек, ботуши и ръкавици от тъмна кожа. И неговото лице беше скрито - но под желязна маска. Метални препазители бяха прикрепени и към ръцете и краката му, а под тях бяха втъкнати метателни остриета, три от които вече беше използвал в схватката.
Четвъртото, озовало се в пръстите на лявата му ръка, просъска към лицето на момичето, но тя успя да избегне противниковия замах с невидима крачка назад. Убиецът светкавично продължи движението си, завъртайки се на пета, и левият му крак полетя високо във въздуха. Тя отново отстъпи с призрачно приплъзване, за да излезе от линията на кръговия му ритник - а после в миг изви гръб като котка, защото от върха на ботуша с прещракване бе изскочило коварно тънко острие. Хашишинът подозрително присви очи, докато замахваше с дясната си ръка.

Така бих го редактирал аз:

Момичето се извъртя в луд танц и сабята й звънна, отклонявайки следващото острие, насочено към собственото й гърло. В същия миг, опасно близо до лицето й, просвистя още едно и се заби в стената отзад. Просъска бич и върхът му с плющене се обви около дясната й китка. Рязкото дръпване я принуди да изпусне оръжието си. Тя инстинктивно се приведе, за да представлява по-трудна мишена и стегна пленената си ръка, но това се оказа излишно. Бичът бе изпълнил предназначението си и противникът й го пусна.
Убиецът, който изплува от сенките на коридора с тих смях, беше по-различен от останалите хашишини. Вместо бяло носеше сини шалвари и чалма, стегнат елек, ботуши и ръкавици от тъмна кожа. И неговото лице беше скрито - но под желязна маска. Към ръцете и краката му, бяха прикрепени метални предпацзители,а под тях бяха втъкнати метателни остриета, три от които вече беше използвал в схватката.
Четвъртото, озовало се в пръстите на лявата му ръка, просъска към лицето на момичето, но тя успя да избегне противниковия замах с невидима крачка назад. Убиецът светкавично продължи движението си, завъртайки се на пета, и левият му крак полетя високо във въздуха. Тя отново отстъпи с призрачно приплъзване, за да излезе от линията на кръговия му ритник - а после в миг изви гръб като котка, защото от върха на ботуша с прещракване изскочи коварно тънко острие. Хашишинът подозрително присви очи, замахвайки с дясната си ръка.

Това е на прозволен пасаж, ама според мен и останалите трябва да се бутнат.

Иначе като гледах критиките за неправдоподобния скок и разните му архитектурни истории, не им обръщай внимание. Важното е историята да върви добре :)

Hijo de la Luna
Paragon
Posts: 521
Joined: Fri Mar 31, 2006 2:49 pm

Post by Hijo de la Luna » Thu Apr 27, 2006 11:34 am

Някои от изреченията наистина са много дълги, но не е болка за умиране. Обаче тия откъси ги има и в Арт албума. Дай нещо и от "Шаман" да оплакнем окото :wink:
Gone for good

User avatar
JaimeLannister
Forsaken
Posts: 3103
Joined: Mon Apr 05, 2004 7:31 pm
Location: Лясковец - София

Post by JaimeLannister » Thu Apr 27, 2006 12:30 pm

Абе мързи ме да изчета сичко постнато, ама ако ми се вясне пред очите тая книжка, ще си я купя, най- малкото щото вие сте я писали..
:)
"Основната и крайна цел на живота е смъртта и той винаги я постига." Зигмунд Фройд

"PRESENT IS THE TIME INCLUDING ALL TIMES
EACH SECOND IS ETERNITY AS ETERNITY IS NOW
AND NOW IS FOREVER..."

Курвите идват и си отиват, Star craft остава!

Image

zhivik
Archmage
Posts: 2252
Joined: Fri Jul 09, 2004 3:59 pm
Location: Off from the circus

Post by zhivik » Thu Apr 27, 2006 6:49 pm

Ами аз в общи линии съм съгласен с Берик - въпреки че като цяло вторият откъс ми допада повече, описанията като че ли тежат малко повече, отколкото е необходимо. Тъй като се опитах да го изчета внимателно, за да не давам необосновано мнение, наложи ми се 3-4 пъти да се връщам, защото текстът много натежава, и подмамва да се чете през редовете, което не смятам че е целта. Иначе като история много повече ми допадна втория откъс, може би и заради по-необичайната среда, където се развива историята - все пак по-рядко се срещат истории от Ориента.

Колкото до първият откъс, оценявам много хумора, който като че ли е най-голямото му достойнство. Не мога да съдя за цялата история само по този откъс, но първото ми впечатление не беше за нещо особено оригинално. Надявам се че греша, но началото прилича на болшинството фентъзи романи, и затова очаквам, че ще има развитие в положителна насока. Но поне засега, определено вторият откъс ми привлече много повече вниманието.
This signature is not yet rated

User avatar
Crystal
E'lir
Posts: 167
Joined: Wed Mar 29, 2006 11:23 am
Location: somewhere in Dreamland

Post by Crystal » Fri Apr 28, 2006 1:44 am

Мда, съгласявам се на 100 % със Живик, второто повече ме грабна, най-малкото заради необичайността на обстановката и въпреки описанията, които наистина натежават в един момент. Все пак мисля да си ги взема и двете. :)

User avatar
herairness
Jaghut Tyrant
Posts: 1983
Joined: Tue Oct 04, 2005 10:43 am
Location: varna

Post by herairness » Sat Apr 29, 2006 8:32 pm

тук трябва да се съглася с колегите,ного дълго тва описание бре:)иначе и двете нещенца кефят,хубаво е че пак има нещо БГ:)
Image

User avatar
shayhiri
Elder God
Posts: 6111
Joined: Mon Dec 20, 2004 7:15 pm

Post by shayhiri » Fri Feb 02, 2007 2:31 pm

Забележките относно стила са повече от правилни. Честно казано "Танцът" трябваше просто да се пренапише. Това и правя в момента, пренаписвам целия роман. Хвърлете едно око на откъсчето по-долу. Единственото, което ме интересува в случая, е дали новият стил работи, дали текстът се "намъква". По-добре да го пробвам отсега, за да не ми се налага да го пренаписвам пак после. Мерси. :) А ако нищо в тази глава не ви дразни и смятатате, че е добре на текстово равнище, можете спокойно да прескочите коментара. Засега приемам само критики.



Първа среща с врага



Вратите на тъмницата се затръшнаха зад гърба ми. Тътенът се понесе по каменните коридори под двореца на престолонаследника и заглъхна в далечината. В прашната тишина проскърцаха вериги.

Едно петгодишно момче висеше от тавана в средата на килията. Ръчичките му, твърде тънки за тежките окови, бяха пристегнати с кожени каиши. Окован възрастен мъж би паднал на колене на камъните с опънати нагоре ръце, но клечестите крака на момчето дори не докосваха пода. Разкървавената му уста беше разчекната с друг дебел каиш. Сълзи браздяха засъхналата кал по бузите.

Това същество беше първият хашишин, заловен жив на местопрестъплението.

Мълчаливо изтеглих ножа си от канията и пристъпих към детето. Огънят на факлите изпълваше широко отворените му очи. Крачетата му се разтрепераха конвулсивно. Искаше да извика, но каишът задуши тънкия му писък. Пламъците тихо изпукаха, когато замахнах.

Момчето се строполи на пода като куп дрипи. Стиснах зъби и отстъпих крачка назад. Тялото му не помръдваше. Хвърлих срязаните каиши до него.

- Везирът не знае, че съм тук - казах спокойно.

Детето мълчеше.

- Дошъл съм да те освободя.

То изхлипа веднъж и без предупреждение се нахвърли отгоре ми. Блъскаше с малките си юмручета, риташе с крачета. Яростта разкривяваше личицето му. Крясъците долитаха неразбираеми през кожения каиш.

Вдигнах го високо във въздуха.

- Ако не бях аз, отдавна щеше да си мъртъв. От собствената си ръка.

Детето продължи да се мята в хватката ми. Искаше да ме стисне за гърлото, да извади очите ми с пръстчета, изкривени като ястребови нокти.

Взрях се навътре в душата му, през безбрежното кърваво море на омразата, и разбрах какво трябва да кажа.

- Още ти е рано за Рая, федаин! - разтърсих го. - Не си го заслужил. Не си изпълнил мисията си.

Момчето замахна още няколко пъти, преди думите ми да го достигнат.

- Трябва да предам съобщение на моя стар приятел Хасан. - усмихнах се. - Tова е задачата ти сега.

Детето кимна. Пуснах го обратно на пода и приклекнах пред него, очи в очи.

- Сега ще махна каиша от устата ти.

Гледаше ме спокойно, без да мигне.

- Нали няма да си прехапеш езика?

Лек полъх, като призрачно докосване, раздвижи пламъка на факлите. Федаинът сякаш се усмихна с гротескно разкривената си уста.

Това беше последното, достъпно за всеки оръжие от необятния арсенал на хашишините. Танцьорката, която възспрях да прониже с кама сърцето си, издъхна в ръцете ми, удавена в собствената си кръв. Старият суфи, комуто попречих да погълне жълтата отрова зарних, бе погубен от смъртоносния кръвоизлив. Да отхапеш собствения си език изглеждаше невъзможно, но не и за федаините. Каквато и сила да бе необходима, вярата в Сайидуна им я даваше.

-Нали няма да го направиш? - повторих.

Момчето поклати отрицателно глава.

- Много добре - казах меко. - Не мърдай.

Срязаният каиш падна от устата му. То разсеяно избърса кръвта от бузите си с опакото на малката си ръка. Така и не отмести очи от мен.

- Искам да се върнеш при Хасан. Кажи му, че Ал Айн е в Исфахан - опрях палец в гърдите си. - Кажи му, че вече е време да се срещнем. Разбра ли ме?

Момчето повтори името ми само с устни.

- Слушай ме много внимателно - продължих, - защото сега ще ти кажа мястото и деня на срещата. Трябва да запомниш всичко, разбра ли? Ще го чакам...

- Няма нужда от това - прекъсна ме детето.

Думите умряха в гърлото ми. Малкото създание бе проговорило с такова противоестествено спокойствие, че дъхът ми бе спрял от ужас.

- Сайидуна ще те намери. - каза то и леко наклони глава встрани, впримчило погледа ми. - Където и да си.
Last edited by shayhiri on Wed Apr 04, 2007 4:15 pm, edited 1 time in total.
passer-by wrote:А, сетих се. Гледайте "Големият Стан". В programata.bg беше злостно оплют, ама трейлърът ми допадна, рекох да рискувам и го гледах оня ден. Доста приятна комедийка. Напомни ми на оная другата с Адам Сандлър и затворническия футбол, но в по-добър вариант.

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 1 guest