Ако трябва да съм точен, точно на този форум (и само тук) бях споменал още преди година и половина (за Soulflow - "Пътят на душите"). Все още смятам, че това е един от много малкото български форуми, на които бих могъл да получа компетентни коментари и критики - и предварително ви благодаря за всяко мнение.
***
- И знаеш ли какво?
- Не, Джей - измуча Бендест, без да вдига поглед от масата. Навъсеното отражение му се звереше от локвичката вино. - Какво?
- Когато успях да я отворя, намерих вътре цели три крони! - завърши разказа си приятелят му. Разрови се в протърканата си кесия, украсена с дискретна бродерия, извади три големи медни монети с нащърбени ръбове и тържествуващо ги тракна на масата. - Така че днес аз черпя! Какво ще пиеш, Бенди?
- Чай - каза мрачно Бендест.
Момичето, на което Джей бе махнал, се приближи до тях и ги загледа неодобрително: Бендест рисуваше кръгчета с дебелия си показалец из течностите по масата, а приятелят му го гледаше с полуотворена уста.
- Чай?! - повтори той.
- Чай - потвърди още по-мрачно Бендест. - Баща ми пак се появи вчера.
Слугинята реши да направи нещо, преди не особено перспективните й клиенти съвсем да се отнесат. Тя тракна таблата си на масата, подпря се на нея с две ръце и изчурулика:
- Какво ще обичате, момчета?
Бендест бавно завъртя очи към нея, без да повдига глава. Беше пълничко момиче с доста едро лице и по-скоро селска хубост, но пък носеше рокля с няколко реда дантели и щедро деколте.
- За мен една голяма тъмна бира - занарежда Джей. - Ако може по-топличка, че нещо ми дращи на гърлото... А за най-добрия ми приятел Бендест - един голям чай от маточина, подсладен с мед!
Слугинята изсумтя нещо, взе си таблата и се обърна, за да слезе в избата, където точеха пивото и на печката винаги къкреше един огромен железен чайник. Бендест надигна глава от ръцете си и подпря юмруци на масата, без да откъсва очи от пищните й задни части.
- Идват - подхвърли момичето през рамо.
- Значи пак баща ти, а?... - каза Джей. - Бен, не можеш вечно да... Бендест?
В очите на приятеля му танцуваха мътни, но решителни пламъчета. Беше се привел напред като готов за скок хищник, вперил стръвен поглед в отдалечаващата се плячка.
- Ъ-ъ, Бендест? - повтори настоятелно Джей, пресегна се и го улови за лакътя. - Нали не искаш пак да ни изхвърлят?
Бендест примигна. После тежко въздъхна и се отпусна обратно на стола си, който протестиращо изскърца. Главата му клюмна напред, сякаш отново беше изгубил интерес към живота.
- Татко ти, значи - започна отново Джей с жизнерадостен тон. Всички знаеха, че прочутият берсерк не е сред живите от двайсет години, а духове се явяват само на шарлатани и ненормалници. И Бендест го знаеше - но някак си не беше съвсем сигурен. - Я ми кажи нещо, Бен: не си ли забелязал, че старият ти се явява само когато си мъртвопиян или някой току-що здравата те е халосал по главата?
Бендест се замисли.
- Да, и той така казва - съгласи се кисело. - “Ах, ти, гъз такъв! Пак ли си мъртвопиян или си се оставил някой здравата да те халоса по главата?”
Слугинята се върна и тръсна чашите им на масата:
- Внимавай да не се изгориш с чая.
Бендест дори не вдигна очи към нея.
- Всичките тези години... - Джей спря, за да отпие с наслада от металната си халба, и продължи, с мустак от светлокафява пяна по горната си устна. - Наистина ли не можа да проумееш?
Бендест гледаше олющената си глинена чаша със счупена дръжка без никакъв видим интерес. Над мътната течност се кълбеше изгаряща пара.
- Не - отвърна честно.
- Баща ти отдавна си е отишъл, Бен. Това, което си мислиш, че виждаш и чуваш, е собствената ти гузна съвест.
Докато Джей разясняваше на приятеля си очевидните истини, в кръчмата влязоха двама души.
Първият беше слаб и жилест, с дълга черна коса, пригладена назад зад ушите. Половината от дясното липсваше. Беше облечен в черно и носеше дебела златна верижка на сухата си шия с изпъкнала адамова ябълка. Над горната му устна се извиваха тънки контешки мустаци.
Вторият беше висок повече от два метра, така че му се наложи да свие глава между раменете си, за да мине през вратата. Това не му се удаде много лесно, защото изглежда нямаше врат. Беше почти плешив по темето, късо подстриган на останалите места и отдавна небръснат по бузите и двойната си брадичка, така че растителността по главата му беше горе-долу еднаква навсякъде. Носеше елек от груба кожа, който откриваше ръцете му - също толкова космати, дебели като волски бутове и покрити с нескопосни татуировки.
Хората, които седяха на масата до вратата, ги изгледаха стреснато и веднага забиха поглед обратно в чашите си, сякаш в тях изведнъж беше започнало да се случва нещо много интересно.
- Така че, ако баща ти наистина се връща от отвъдното, за да те пази и съветва или нещо подобно, защо не ти се появи в някой случай, когато наистина имаш нужда от него? - продължаваше Джей.
Масата до вратата се беше опразнила мистериозно. Чашите на гостите, които допреди миг седяха там, бяха оставени наполовина пълни.
Бендест предпазливо подуши чая си и лицето му се разкриви от отвращение.
- Какъв случай? - попита той и внимателно духна в чашата, за да се подготви за втори опит.
- Ами такъв, например - обади се някой зад гърба му.
Двамата приятели рязко вдигнаха поглед към новодошлите. Джей тежко преглътна.
- А, Бръснач - каза Бендест. - Ъ-ъ. Как си, какво правиш?
Бръснача го гледаше отвисоко както котарак би гледал някоя не особено апетитна мишка.
- О, ами, обичайните неща – вдигна престорено рамене той и с привично суетно движение прибра един мазен кичур зад ухото си. - Обикаляме си с Менгемето...
Планината от мускули зад гърба му изпука кокалчетата на пръстите си, за да потвърди присъствието си.
- Издирваме длъжници – продължаваше Бръснача, - събирам си парите...
Джей не откъсваше очи от него. Беше забравил да затвори устата си. По челото на Бендест бяха избили няколко капчици пот.
- Чупим пръсти... - добави кредиторът и се ухили зловещо. - Знаеш как е.
Бендест с усилие отмести погледа си, прикован от жестоките очи на Бръснача, рязко се наведе над масата и сграбчи Джей за лакътя с лявата си ръка. В другата продължаваше да държи димящата чаша с чай, за която изглежда беше забравил. Заговори вдървено с глух глас:
- Имаш ли пари, Джей?
- Колко? - попита стреснато приятелят му.
- Колкото имаш! – отвърна Бендест, като го гледаше втренчено.
Продължаваше да го стиска за лакътя, все по-силно, и чувствата му се предаваха и на Джей.
- Ами, като платим сметката... - избърбори объркано той и пресметна нещо наум, - остават две-три крони...
Бендест изведнъж го пусна и се облегна назад в стола. По лицето му се четеше мрачно примирение. За сметка на това, Джей вече беше обзет от истински ужас.
- Не - поклати глава Бендест. - На мен ми трябват по-скоро двайсет-трийсет.
- Ти си взел пари назаем? - попита невярващо Джей. - От Бръснача и Менгемето?!
Гигантът явно реагираше на произнасянето на името му, защото в този момент пристъпи към масата и протегна огромната си ръка към Бендест. Той с инстинктивен страх се отдръпна от нея и се изправи, залитайки, като продължаваше да държи глупавата си чаша с чай.
- Хайде, хайде - каза приветливо, доколкото можеше, Менгемето. - Нека си стиснем ръцете и да забравим цялата тази работа, а?
Усмивката на Бръснача се разшири, докато стигна до любимия му златен зъб – пети горен, вляво. Чупенето на пръсти си беше забавно. Джей също се изправи, като се опитваше да избута стола си назад с една ръка, без да откъсва уплашения си поглед от двете мутри.
Бендест, обаче, вече гледаше някъде встрани, сякаш изведнъж бе забравил за съществуването им. В ярките слънчеви ивици, които прорязваха дървените капаци на прозорците и браздяха полумрака на помещението, се виеше ефирна мъгла - равни части танцуващи прашинки, пушек от огнището в избата и дим от запалената лула, която един от посетителите на кръчмата бе забравил в желанието си да я напусне по-скоро. Бледи призрачни линии изникваха пред изумения му поглед, извиваха се непредсказуемо, заплитаха се във все по-познати форми... и изведнъж очертаха образа на баща му, който го гледаше с обичайното си навъсено изражение.
Бендест се озърна крадешком. Изглежда никой от останалите не го бе забелязал. Менгемето продължаваше да стои пред него с протегната за ръкостискане ръка, като се опитваше да изобрази добродушие с опулените си свински очички, но тя очевидно вече го сърбеше да замахне и да му шибне един.
- Привет, синко! - обади се бащата на Бендест.
Суровият упрек, който се четеше по лицето му, внезапно се смени с лукаво съучастническо въодушевление. Бендест можеше да се закълне, че старият заплашително се усмихва в брадата си.
- Що не му лиснеш чая в очите, преди да е изстинал? - предложи делово бащата.
Бендест премести абсолютно празния си поглед от образа на мъртвия си баща към съвсем реалната мутра на гиганта. Менгемето се беше отказал от шегичката си и дланта му вече беше свита в пестник с размерите на малко буренце, който летеше към главата му. Времето, обаче, сякаш течеше с една десета от обичайната си скорост.
Ръката на Бендест автоматично подскочи напред. Чувстваше се като кукла на конци. Врялата течност се плисна в очите на Менгемето, който изрева неразбиращо, отстъпи крачка назад и зави от ужас, стиснал лицето си. Всички останали - Бръснача, Джей и най-вече самият Бендест - невярващо гледаха празната глинена чаша.
- Ха така! – ухили се бащата, скръстил ръце на гърдите си. – Айде сега да я метнеш таз чаша в муцуната на другия гъз - дето ти се звери отсреща.
Бендест отново се подчини. Чу се отчетлив трясък и хрущене на кост. Бръснача просъска с неимоверна изненада и залитна, залепил длан за устата си, а между пръстите му бликна кръв. Менгемето продължаваше да търка очите си и да реве жалостиво. Джей беше приклекнал, готов да побегне, но не помръдваше от мястото си и поглъщаше сцената с широко отворени от изумление очи. Пълничката слугиня беше притиснала таблата към гърдите си и се опитваше да се слее със стената.
-Хо-хо! – превиваше се от смях бащата. – Язък за златните зъби!
Бендест нетърпеливо се обърна към него:
- А сега какво?
- Сега - бягай! - вдигна рамене баща му и изчезна като дим. Буквално.
Истинският воин не се срамува да отстъпи, стига да го направи с достойнство. Времето внезапно се втурна напред, сякаш за да навакса изгубеното, и Бендест го последва - повлякъл Джей с едната ръка, като разблъскваше масите и столовете с другата. Всички в кръчмата изведнъж бяха започнали да крещят: Бръснача и Менгемето от болка и ярост, Бендест и Джей от страх за живота си, а момичето с таблата - просто така.
Вратата изхвърча навън и увисна на едната от пантите, бегълците се сринаха по стъпалата и хукнаха, препъвайки се, по калната улица. Продължаваха да крещят от ужас, а от устата на Бендест се бе проточила случайна лига, разтеглена назад от бързината на лудия им бяг. Зад тях ехтеше бесният вопъл на Бръснача - малко неясен от кръвта, която давеше разбитата му уста, но с пределно недвусмислен тон:
- И двамата ште мъртви! Ще ви пипна-а-а-а!
***
Благодарско!
